Убийство на игрището за голф

ГЛАВА VIIIНЕОЧАКВАНА СРЕЩА

На другата сутрин ние отидохме във вилата рано. Този път пазачът не ни препречи пътя. Вместо това той почтително ни поздрави и ни пусна да влезем. Прислужничката Леони току-що слизаше по стълбите и нямаше нищо против да си побъбри с нас.

Поаро запита как се чувства мадам Рено. Леони поклати глава.

— Ужасно е разстроена, миличката! Не яде нищо — ама нищо! Бледа е като призрак. Да ти скъса сърцето. Не съм аз тази, която ще скърби така за човек, мамил ме с друга жена!

Поаро кимна съчувствено.

— Това, което казвате, е много вярно, но как бихте постъпила на нейно място? Сърцето на любящата жена прощава много удари. И все пак без съмнение между тях през последните няколко месеца сигурно са ставали разправии?

Отново Леони поклати глава.

— Никога, мосю. Никога не съм чула мадам да протестира или да упрекне мосю. Нейният нрав е ангелски — съвсем различен от този на мосю.

— Значи, мосю Рено не е бил ангел по характер?

— Съвсем не. Когато се ядосваше, това ставаше известно на цялата къща. Леле! Какво стана, когато се скара с мосю Джак: може да са ги чули чак на пазара — така крещяха!

— Наистина ли? — запита Поаро. — И кога стана тази разправия?

— О, точно преди мосю Джак да замине за Париж. Едва не изпусна влака. Излезе от библиотеката и взе куфара си, който беше оставен в хотела. Тъй като колата я поправяха в момента, трябваше да тича до гарата. Бършех праха в салона и го видях да минава — лицето му беше съвсем бяло и на бузите му горяха две червени петна. Толкова беше сърдит.

Леони се наслаждаваше на разказа си.

— Е, и за какво беше спорът?

— А, това не знам — призна си Леони. — Вярно е, че крещяха, но гласовете им бяха толкова високи и говореха толкова бързо, че можеше да ги разбере само човек, който много добре знае английски. Но мосю беше навъсен като облак целия ден след това! Беше невъзможно да му угодиш.

Звукът на врата, която се затвори горе, пресече словоохотливостта на Леони.

— Франсоаз ме чака! — възкликна тя, като най-сетне си спомни задълженията. — Тая баба винаги ми се кара.

— Момент, мадмоазел. Къде е следователят?

— Отидоха да видят автомобила в гаража. Господин комисарят си помисли, че автомобилът може би е бил използван в нощта на убийството.

— Ама че идея! — промърмори Поаро, когато момичето изчезна.

— Ще отидете ли при тях?

— Не, ще ги чакам в салона да се върнат. Тук е прохладно, а тази сутрин е горещо.

Не ми хареса спокойният начин, по който той приемаше нещата.

— Ако не възразявате… — казах аз и се поколебах.

— Ни най-малко. Искате и вие лично да направите няколко проучвания, нали?

— Ами, аз бих искал да погледам как работи Жиро и да видя какви са неговите намерения.

— Човекът-хрътка — промърмори Поаро, като се облегна в удобното кресло и затвори очи. — Разбира се, приятелю. Довиждане.

Излязох през външната врата. Сутринта наистина беше топла. Тръгнах по пътеката, по която бяхме вървели предишния ден. Възнамерявах сам да проуча мястото на престъплението. — Не отидох направо на игрището, а завих към храстите, така че да изляза неколкостотин метра вдясно. Тук храстите бяха много по-гъсти и аз с мъка си пробивах път. Когато най-сетне стъпих на игрището, се наложи да се изтръгна от храстите така енергично, че с всичка сила се блъснах в една млада дама, която се беше изправила гърбом към вилата.

Естествено тя изписка, но и аз възкликнах от изненада. Това беше моята приятелка от влака, Пепеляшка!

И двамата бяхме смаяни.

— Вие! — възкликнахме и двамата едновременно.

Младата дама първа се съвзе.

— Я па тоя! — възкликна тя. — Какво правите тук?

— А вие какво правите тук? — парирах аз.

— Когато ви видях за последен път оня ден, вие се връщахте в Англия, както правят всички добри момченца.

— Когато аз за последен път ви видях, вие си отивахте в къщи със сестра си, както правят всички добри момиченца. Между другото, как е сестра ви?

Получих в награда ослепителна усмивка.

— Колко любезно от ваша страна, че се интересувате! Сестра ми е добре, благодаря ви.

— Тя е с вас, така ли?

— Тя остана в града — отвърна дяволчето с достойнство.

— Не вярвам, че имате сестра — изсмях се аз. — А ако имате, тя се нарича Луцифера!

— А моето име спомняте ли си? — запита тя с усмивка.

— Пепеляшка. Но сега ще ми кажете истинското си име, нали?

Тя поклати глава с лукав израз.

— Няма ли да ми кажете защо сте тук?

— Защо да не ви кажа. Предполагам, че сте чул, че и членовете на нашата професия си почиват.

— Къде си почиват — в скъпи френски курорти ли?

— Може да ви излезе безбожно евтино, ако знаете къде да отседнете.

Погледнах я изпитателно.

— Когато се срещнахме преди два дни, вие нямахте намерение да идвате тук.

— Всички изживяваме разочарования — каза госпожица Пепеляшка мъдро. — Ето казах ви повече, отколкото е полезно за вас. Момченцата не бива да задават много въпроси. Вие не сте ми казал какво правите тук?

— Спомняте ли си, че ви разказвах за своя голям приятел — детектива?

— Е, и?

— Може би сте чула за престъплението във вила „Женевиев“.

Тя се облещи срещу мен. Започна да диша тежко и очите й станаха кръгли и големи.

— Да не искате да кажете… че разследвате това дело?

Кимнах. Без съмнение бях се издигнал много в очите й — това си личеше от начина, по който ме гледаше. След това тя енергично закима.

— Е, това ме хвърля в музиката. Покажете ми. Искам да видя всички ужаси.

— Какво значи това?

— Това, което ви казвам. Дявол да го вземе, не ви ли обясних, че умирам за престъпления? Часове наред ходя тук и душа. Истински късмет имам, че ви срещнах сега. Хайде де, покажете ми всичко.

— Ама слушайте… почакайте малко… Не мога. На никого не позволяват да влезе. Ужасно са строги.

— Вие и вашият приятел не сте ли от големите птици?

Не ми беше приятно да престана да си придавам важност.

— Защо толкова искате да видите всичко? — запитах аз немощно. — И какво толкова искате да видите?

— Всичко! Мястото, където е станало, оръжието, тялото, отпечатъците от пръсти и други такива интересни неща. Досега никога не съм имала възможност пряко да видя убийство. Ще го помня цял живот.

Извърнах се разочарован. Какви са тия днешни жени? Нездравото любопитство на девойката ме караше да се отвращавам.

— Я недейте да важничите толкова — каза дамата неочаквано. — И не се правете на толкова възмутен. Когато ви извикаха за тая работа, да не би да сте казал, че не желаете да имате нищо общо с нея?

— Не, но…

— А ако бяхте тук на почивка, нямаше ли сега да се въртите около това място, точно както правя аз? Разбира се, че щяхте да се въртите.

— Аз съм мъж. Вие сте жена.

— Вие какво си представяте — че жени са само онези, които, като видят мишка, пищят и се покатерват на стола ли? Това е допотопно. Нали ще ме разведете навсякъде? Разбирате ли, за мен това може да се окаже голям късмет.

— Откъде накъде?

— Полицията не пуща никакви журналисти. Ако напиша нещо за някои от вестниците, ще бъда единствената. Вие не знаете колко плащат вестниците за такъв род материали.

Поколебах се. Тя пъхна меката си ръчичка в моята ръка.

— Моля ви се, бъдете така добър.

Капитулирах. Вътре в себе си знаех, че ще ми е приятно да я разведа навсякъде.

Тръгнахме първо към мястото, където е било открито тялото. Там пазеше полицай, който ни поздрави почтително, защото ме познаваше по лице, и не ме попита кого водя. По всяка вероятност реши, че моето присъствие е достатъчна гаранция. Обясних на Пепеляшка точно как е било открито тялото и тя слушаше внимателно, като понякога задаваше интелигентни въпроси. След това тръгнахме към вилата. Водех я предпазливо, защото, да си кажа истината — никак не ми се искаше да срещнем някого. Минахме през храстите към задната част на къщата, където се намираше барачката. Спомних си, че снощи, след като беше заключил вратата, мосю Бекс беше оставил ключа на сержант Маршо, в случай че мосю Жиро иска да го вземе, докато ние сме горе. Реших, че детективът по всяка вероятност също ще го е върнал на Маршо. Като оставих момичето под прикритието на храстите, влязох в къщата. Маршо дежуреше пред вратата на салона. Отвътре се чуваха гласове.

— Мосю иска да види мосю Оте? Той е вътре. Отново разпитва Франсоаз.

— Не — казах аз забързано. — Не искам да го видя. Но много бих искал да взема ключа от бараката вън, ако това не е против правилата.

— Но, разбира се, мосю. Той ми даде ключа. Ето го. Мосю Оте заповяда да ви даваме каквото ви е необходимо. Като свършите, ще ми го върнете, това е всичко.

— Разбира се.

Бях изпълнен със задоволство, когато съобразих, че поне в очите на Маршо аз бях толкова важен, колкото и Поаро. Девойката ме очакваше. Като видя ключа в ръката ми, тя възкликна с удоволствие.

— Значи го взехте?

— Разбира се — отвърнах аз хладно. — И въпреки това знаете, че това, което правя, е крайно нередно.

— Вие сте много миличък и аз няма да го забравя. Хайде — От къщата не могат да ни видят, нали?

— Почакайте — спрях аз нетърпеливата й крачка. — Няма да ви попреча, ако наистина искате да влезете. Но искате ли? Видяхте гроба, видяхте мястото на престъплението, чухте всички подробности. Това не ви ли е достатъчно? Гледката ще бъде ужасяваща и неприятна.

Тя ме погледна за момент с израз, който не можах да разгадая. След това се изсмя.

— Аз съм за ужасите — каза тя. — Хайде.

Мълчаливо стигнахме до вратата на бараката.

Отворих я и влязохме. Пристъпих към тялото и внимателно смъкнах чаршафа, както беше направил Бекс предишния следобед. Тя си пое дълбоко дъх и аз се обърнах и я погледнах. Сега на лицето й беше изписан ужас и нищо не беше останало от веселото й настроение. Тя беше решила да не ме послуша и сега беше наказана. Почувствах се странно безмилостен. Трябваше да види всичко. Внимателно обърнах трупа.

— Виждате ли — казах аз, — промушен е бил в гърба.

Гласът й беше почти беззвучен:

— С какво?

Кимнах към стъкления буркан.

— С тази камичка.

Неочаквано момичето се сгърчи и след това рухна. Скочих, за да й помогна.

— Не се чувствате добре. Да излезем. Много ви дойде.

— Вода — прошепна тя. — Бързо. Вода.

Оставих я и хукнах към къщата. За щастие не се виждаше никоя от прислужниците и аз можах да налея вода, без да ме забележат, и да добавя няколко капки бренди. След няколко минути се върнах. Девойката лежеше, както я — бях оставил, но няколко глътки бренди и вода я съживиха чудотворно.

— Изведете ме оттук. О, бързо, бързо! — викна тя, треперейки.

Като я подкрепях, аз я изведох на чист въздух и тя притвори вратата зад себе си. След това си пое дълбоко въздух.

Така е по-добре. Ох, беше ужасно! Защо изобщо ме пуснахте да вляза?

— Въпросът беше толкова женски, че аз не можах да не се усмихна. Вътре в себе си бях дори доволен, че е припаднала. Това доказваше, че не е толкова закоравяла, колкото си я мислех. В края на краищата тя беше още почти дете и по всяка вероятност не е мислила, като е искала да влезе.

— Направих каквото можах, за да ви спра — казах аз любезно.

— Да, предполагам, че сте прав. Довиждане.

— Слушайте — не можете да си тръгнете така сама. Не сте достатъчно силна. Настоявам да ви придружа до Мерлинвил.

— Гупости. Съвсем съм наред.

— Ами ако пак припаднете? Не, ще дойда с вас.

На това тя се възпротиви много енергично. В края на краищата обаче надделях аз и ми се позволи да я придружа до първите къщи на града. Минахме по предишния път, отново покрай гроба и излязохме на шосето. Когато се показаха първите магазини, тя спря и протегна ръка.

— Довиждане и много ви благодаря, че дойдохте с мен.

— Сигурна ли сте, че сте вече добре?

— Напълно. Благодаря. Надявам се, няма да си изпатите, защото сте ми показал всичко.

Аз е лекота я уверих, че това няма никакво значение.

— Е, сбогом.

— Довиждане — поправих я аз. — Ако останете още тук, ще се срещнем пак.

Усмивката й блесна отново.

— Правилно. Тогава довиждане.

— Почакайте за момент, не сте ми казала адреса си.

— „Отел дьо Фар“ — малко хотелче, но доста добро. Елате ме потърсете утре.

— Ще дойда — казах аз, чувствайки се почти ненужно развълнуван.

Наблюдавах я, докато се скри, след това се върнах във вилата. Спомних си, че не бях заключил вратата на барачката. За щастие никой не беше забелязал това и след като преобърнах ключа, аз го върнах на сержанта. И неочаквано се сетих, че макар Пепеляшка да ми беше дала адреса си, аз все още не знаех името й.