Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XVIIIЖИРО ДЕЙСТВА

Когато пристигнахме във вилата, Поаро ме поведе към бараката, където беше намерено второто тяло. Той обаче не влезе вътре, а спря край пейката, която, както бях споменал по-рано, беше на няколко метра от бараката. Като помисли няколко мига, Поаро се отдалечи от пейката и тръгна към живия плет, който разделяше вила „Женевиев“ от вила „Маргьорит“. След това се върна, кимайки с глава. След малко отново отиде към живия плет и раздели храстите с ръце.

— Ако имаме късмет — подхвърли ми той през рамо, — мадмоазел Марта ще е в градината. Искам да говоря с нея, а бих предпочел да не отивам официално във вила „Маргьорит“. А, всичко е наред, ето я. Мадмоазел! Хей! За момент, моля.

Отидох при тях в мига, в който Марта Добрьой, стресната, се беше притекла на неговия зов при живия плет.

— Само една думичка, мадмоазел, позволявате ли?

— Естествено, мосю Поаро.

Въпреки съгласието й, очите й бяха тревожни и уплашени.

— Мадмоазел, спомняте ли си как изтичахте след мен по шосето в деня, в който дойдох в къщата ви заедно със следователя? Вие ме запитахте дали подозирам някого в престъплението.

— И вие ми казахте, че са заподозрени двама чилийци. — Гласът й звучеше така, като че ли тя беше останала без дъх, лявата й ръка се прокрадна към гърдите й.

— Бихте ли ми задала същия въпрос, сега, мадмоазел?

— Какво искате да кажете?

— Ето какво. Ако ми зададете въпроса пак, моят отговор ще бъде различен. Заподозрян е някой, но този някой не е чилиец.

— А кой? — пророни тя едва.

— Мосю Джак Рено.

— Какво? — Това беше вик. — Джак? Невъзможно е. Кой смее да го подозира?

— Жиро.

— Жиро? — Момичето стана пепеляво. — Боя се от този човек. Той е жесток. Той ще… той ще… — тя спря. На лицето й видях кураж и решителност. В този момент разбрах, че тя е борец. Поаро също я наблюдаваше внимателно.

— Знаете, разбира се, че той е бил тук в нощта на убийството? — запита тя.

— Да — отговори тя механично. — Той ми каза.

— Не беше разумно да се опита да скрие факта — дръзна Поаро.

— Да, да — отвърна тя нетърпеливо. — Но не бива да губим време за съжаления. Трябва да намерим начин да го спасим. Той, разбира се, е невинен, но нищо няма да му помогне пред човек като Жиро, който трябва да се грижи за репутацията си. Жиро трябва да арестува някого и този някой ще бъде Джак.

— Фактите са срещу него — каза Поаро. — Разбирате ли?

Тя го погледна право в очите.

— Не съм дете, мосю. Мога да бъда храбра и да погледна истината в лицето. Той е невинен и ние трябва да го спасим.

Тя говореше с някаква отчаяна енергия, след това млъкна и се намръщи.

— Мадмоазел — каза Поаро, като я наблюдаваше внимателно. — Няма ли нещо, което сте премълчала и което можете да ни кажете?

Тя кимна объркано.

— Да, има, но не знам дали ще го повярвате. Толкова е невероятно.

— Въпреки това кажете ни го, мадмоазел.

— След като беше повикал мама и Джак, мосю Жиро повика и мен, за да разбере дали мога да идентифицирам трупа в бараката — тя кимна с глава натам. — Не можах — поне не в момента. Но оттогава все си мисля…

— Мислите, какво?

— Толкова е странно, а все пак съм сигурна. Ще ви кажа. Сутринта преди мосю Рено да бъде убит, аз се разхождах тук в градината и чух мъжки гласове. Мъжете се караха. Разтворих храстите и погледнах. Единият беше мосю Рено, другият — скитник, някакво ужасно на вид същество, облечено в мръсни дрипи. Той ту молеше, ту заплашваше. Досетих се, че иска пари, но в този момент мама ме извика и аз трябваше да се отдалеча. Това е всичко, само… Само дето почти съм сигурна, че скитникът и мъртвецът в бараката са един и същи човек.

Поаро възкликна.

— Но защо не казахте това още на времето, мадмоазел?

— Защото отначало единственото нещо, което ме порази, беше, че лицето на убития ми е познато. Иначе облеклото му беше различно от това на скитника — явно е познавал по-добър живот.

От къщата някой я извика.

— Мама — прошепна Марта. — Трябва да вървя. — И тя изчезна между дърветата.

— Хайде — каза Поаро и като ме взе за ръка, ме поведе към вилата.

— Какво всъщност мислите? — запитах аз любопитно. — Вярно ли е това, което момичето разказва, или то го е измислило, за да отклони подозренията от своя любим?

— Историята е любопитна — каза Поаро, — но смятам, че съдържа абсолютната истина. Освен това, без да знае, мадмоазел Марта ни каза истината и по друг въпрос, разобличавайки лъжата на Джак Рено. Забелязахте ли как той се поколеба, когато го запитах дали е видял Марта Добрьой в нощта на убийството? Той помълча и след това каза: „Да.“ Аз го заподозрях в лъжа. За мен беше необходимо да видя мадмоазел Марта, преди той да я предупреди. Трите думички ми казаха онова, което исках да знам. Когато я запитах дали знае, че Джак Рено е бил тук онази нощ, тя отвърна: „Той ми каза.“ Е, Хейстингс, какво е правил тук Джак Рено в онази съдбоносна вечер и ако не се е видял с мадмоазел Марта, с кого се е видял?

— Но, Поаро? — извиках аз ужасен. — Нали не вярвате, че момче като него би убило собствения си баща?

— Приятелю — каза Поаро. — Вие продължавате да бъдете невероятно сантиментален. Виждал съм майки, убили дечицата си заради парите от застраховката! След такова нещо човек вярва на всичко.

— А мотивът?

— Пари, разбира се. Спомнете си, че Джак Рено се е надявал да получи половината от богатството на баща си след смъртта му.

— А скитникът? Той какво общо има с цялата работа?

Поаро сви рамене.

— Жиро би казал, че той е съучастник — апаш, който е помогнал на младия Рено да извърши престъплението и след това удобно е бил отстранен.

— Но косъмът около камичката? Женският косъм?

— А! — каза Поаро, усмихвайки се широко. — Именно на тази част Жиро залага най-много. Той смята, че това въобще не е женски косъм. Недейте забравя, че днешните младежи се решат назад, задържайки косата си с помада или лосион, и следователно някои от космите са много дълги.

— А вие на това повярвахте ли?

— Не — каза Поаро със загадъчна усмивка. — Защото сега съм убеден, че това е женски косъм и нещо повече, знам на кого е!

— Мадам Добрьой — казах аз твърдо.

— Може би — каза Поаро, като ме разглеждаше загадъчно. Аз обаче реших да не се дразня.

— Какво смятате да правите сега? — попитах, когато влязохме в хола на вила „Женевиев“.

— Искам да потърся нещо сред вещите на мосю Джак Рено. Ето затова исках да го отстраня за няколко часа.

Методично и сръчно Поаро отвори всички чекмеджета, едно по едно, проучи съдържанието им и върна всичко точно на мястото, на което беше стояло. Цялата тази работа беше ужасно неинтересна и затъпяваща. Поаро прерови яки, пижами, чорапи. Отвън се чу някакъв мек звук и аз отидох до прозореца. Подскочих като наелектризиран.

— Поаро! — викнах аз. — Идва кола. В нея са Жиро, Джак Рено и двама полицаи.

— По дяволите! — изръмжа Поаро. — Това животно Жиро не можа ли да изчака? Сега няма да мога да подредя вещите в последното чекмедже както трябва. Нека побързаме.

Той безцеремонно изтърси съдържанието на чекмеджето на пода — само вратовръзки и носни кърпички. Неочаквано, с тържествуващ вик, Поаро грабна нещо — квадратно парченце картон, явно фотография. Като го пъхна в джоба си, той натика всичко обратно в чекмеджето и като ме сграбчи за ръката, ме повлече вън от стаята и надолу по стълбите. В хола стоеше Жиро и разглеждаше своя затворник.

— Добър ден, мосю Жиро — каза Поаро. — Какво виждаме тук?

Жиро кимна към Джак.

— Опитваше да се измъкне, но не можа да ме надхитри. Арестуван е за убийството на баща си, мосю Пол Рено.

Поаро се извърна рязко и се изправи пред момчето, което вяло се облягаше на вратата с пепеляво лице.

— Какво ще кажете в отговор на това, младежо?

Джак Рено го погледна ледено.

— Нищо — каза той.