Войнствена любима

ПРОЛОГ

Англия, 1152

— Джилбърт! — изпищя Лиз-Ан.

Без да обръща внимание на мародерите, които претърсваха колата със зестрата й, без да се замисля за своята безопасност, тя се отскубна от ръцете на камериерката си и се втурна към окървавеното тяло на брат си. Старата жена извика след нея, но Лиз-Ан като че ли не чу отчаяните й молби. Падна на колене до Джилбърт, погали лицето му с ръка и се взря в разкривените му черти.

— Не! — Отказваше да повярва, че той си е отишъл от нея, че я е изоставил. Хвана го за раменете и го разтърси. — Моля те, отвори очи!

Главата му се удари няколко пъти в земята и това беше единственият ефект от действията й. Лиз-Ан плъзна поглед по тялото на брат си. Ризата му беше напоена с кръв, а кракът му… Кръвта беше покрила цялата му долна половина. Тя политна, вдигна ръце и се взря в кръвта по тях. Изведнъж някой я хвана грубо. Повдигна я и я притисна към нечия гръд, покрита с грубо платно. Тя излезе от вцепенението и прие предложената й подкрепа. Но после отново протегна ръце към мъртвото тяло на Джилбърт.

— Не!

Няколко минути по-късно, когато я обгърнаха ръцете на старата дойка, тя вече беше близо до припадъка. Коленичи в калта, вкопчи се в полата на Хати и заплака високо и жално, докато разбойниците се хвалеха с подвизите си и се караха кой да я има първи. А после изведнъж гласовете им заглъхнаха и настана странна тишина. Мина известно време, преди Лиз-Ан да осъзнае това. Тя плахо погледна малко по-нагоре от полата на Хати и видя мръсни ботуши.

— Стойте тихо, милейди — прошепна Хати и се опита да покрие лицето й с полата си. — Тихо!

Лиз-Ан усети тревогата в гласа й, но въпреки това отблъсна ръцете, които я бяха измъкнали от утробата на майка й преди четиринадесет години. Със смелост, на която не знаеше, че е способна, плъзна поглед по източеното мускулесто тяло на мъжа, който стоеше до нея. Беше необичайно висок, почти колкото Джилбърт, и с много широки рамене. Омраза, силна омраза, чувство, което досега не познаваше, я обзе и накара ръцете й да затреперят. Точно този мъж беше нанесъл на брат й последния удар. Погледът й, изпълнен с ненавист, се плъзна по красивите му устни, по дългия му прав нос, към жестоките черни очи, които странно контрастираха с русата му коса. Лицето му беше придобило мургав тен от язденето под слънцето. Като го гледаше, Лиз-Ан се чудеше на щедростта на Бога, който беше дарил този разбойник с такава красота. Дявол с ангелско лице. Без съмнение, жените падаха в краката му, щом го зърнеха. Но с Лиз-Ан това нямаше да се случи. Не намираше нищо хубаво в него. Не, поправи се, кървавата следа от меча на Джилбърт беше привлекателна.

— Господи, приятели, какви прелести само имаме тук! — възкликна мъжът на простонароден английски. Така говореха хората, които не притежаваха благородническа титла. Мъжете извикаха високо, а той изкриви лице в усмивка. Протегна ръка и вдигна нагоре кичур от косата на Лиз-Ан. — Да — измърка доволно и прокара пръсти през тежката й, гарвановочерна коса. — Ти наистина си рядка красавица, момиче.

Очите им се срещнаха и неизмеримата дълбочина в неговите я изпълни с ужас. Хати почувства страха й и притисна треперещото й тяло по-силно към своето.

— Вземете онова, за което сте дошли, и оставете момичето на мира — каза тя смело.

Мъжът отметна глава назад и грубо се засмя. Останалите се присъединиха към смеха му. Лиз-Ан се втренчи в разбойниците и сърцето й заби по-бързо. Изведнъж мъжете станаха сериозни.

— Да, точно така, стара жено — присмя й се той. — Ще взема онова, за което съм дошъл — Той вдигна ръка и нанесе силен удар по главата на Хати. Тя падна на земята, без да издаде звук, и остана неподвижна.

— Не! — извика Лиз-Ан. Протегна ръка към неподвижното тяло на старата дойка, а дъхът заседна в гърлото й. Едва беше докоснала грубата туника на Хати, когато ръцете му я вдигнаха и тя беше принудена отново да се вгледа в очите му. Ненавиждаше усмивката, която разтегляше устните му. Погледът му не се отделяше от дълбокото деколте на роклята й. Беше напълно неподготвена за онова, което последва. Той нежно помилва гърдите й.

— Недей! — изпищя и го удари.

Той я хвана още по-здраво, притисна я към тялото си неумолимо.

— Да, красавице, ще отстъпиш пред мен — прошепна той и наведе глава, за да покори устните й, които все още не познаваха целувките.

Смехът му заглуши всичко друго. Лиз-Ан отчаяно се опитваше да се освободи, докато ръцете му галеха най-интимните части на тялото й — гърдите, хълбоците, мекото възвишение между бедрата й. Помисли си, че ще умре. Всъщност би предпочела да е мъртва. Горещи сълзи потекоха по бузите й. Почувства и други ръце, които грубо щипеха нежната й плът. Мъжът, обаче, като че ли не искаше да я дели с другиго. Озъби се на другарите си, вдигна я на ръце, притисна я към широките си гърди и започна да си пробива път през тълпата разбойници. Обзета от паника, Лиз-Ан беше скрила лице в туниката му, за да не забелязва похотливите погледи на заобикалящите я мъже. Вече бяха задминали тълпата, когато мъжът политна и падна на едно коляно. Сега тя видя отблизо кървящата рана на главата му, която съвсем не беше лека. С надежда си помисли, че може би Господ все още не я беше изоставил. Може би мъжът ей сега щеше да падне мъртъв на земята. Но нито Господ, нито похитителят й имаха намерение да се съобразят с нейните желания. Като че ли отрезвен от присмеха на другите, той се съвзе и стана на крака. Извъртя се към тълпата и извика:

— Не смейте да ми се присмивате, защото ще изкормя поне половината от вас — изръмжа и тръгна към осветената от луната гора.

— Когато свършиш с нея, Дарт — извика някой след него, — ще ми дадеш и аз да вкуся, нали?

Високият, дрезгав смях на множеството гърла ги последва.

Дарт. Лиз-Ан се вкопчи в единственото, което успя да разбере за мъжа. Съзнанието й беше толкова объркано, че в него нямаше нито една ясна мисъл. Навлязоха в гората и едва тогава тя осъзна в какво безнадеждно положение се намира. Това животно щеше да я похити, щеше да й отнеме девствеността! С подновени сили, тя започна да се бори. Заби ноктите си в небръснатото му лице и прокара дълбоки бразди, от които потече кръв. Той незабавно я пусна на земята и й зашлеви толкова силен шамар, че главата й политна назад и ушите й забучаха. Замаяна, отстъпи и притисна длан до бузата си. Вдигна очи към осветената от луната фигура на мъжа. Тялото му беше неподвижно, напрегнато, издаваше гнева му. Лиз-Ан се чувстваше като преследвано животно. Направи още една крачка назад. Очите й безумно обхождаха дърветата, всичко наоколо. Може би щеше да успее да избяга. Замъкът на годеника й беше само на пет левги в западна посока. Може би щеше да успее да се скрие в гъстата гора, докато слънцето изгрее. Обърна се и понечи да побегне, но в следващия миг вече лежеше на земята, а над нея се извисяваше тялото на мъжа, когото наричаха Дарт. Преди да успее да реагира, устните му вече целуваха шията й, а ръцете му я галеха навсякъде, като внимателно изучаваха всяка извивка на тялото й. Като разбра, че е безпомощна, тя здраво стисна очи, за да не вижда лицето му. „Той ще похити единствено тялото ми.“ — непрекъснато си повтаряше тя. Нямаше да позволи да опустошат и душата й. А после почувства как тялото му се отдръпва. Отвори очи и с ужас загледа как той се освобождава от дрехите си. Досега не беше виждала гол мъж. А лунната светлина достатъчно ясно разкриваше мускулестото му тяло. Опита се да отмести очи встрани, но погледът й беше привлечен от дългия белег, който украсяваше долната половина на корема му. Той легна върху нея и изръмжа:

— Ако се опиташ да се бориш, само ще влошиш нещата.

Тя видя как той отново поклати глава и как вдигна ръка към раната на главата си. Но миг по-късно я притисна под себе си. Отметна туниката й нагоре и пъхна единия си крак между нейните. Докато безуспешно се опитваше да прибере краката си един до друг, тя видя онази част на тялото му, която отличава мъжа от жената. Не знаеше почти нищо за онова, което предстоеше да се случи, защото Хати мислеше, че девойките не бива да знаят такива неща. Отчаяно се опита да се отскубне и да придърпа туниката си, за да прикрие тялото си. Не можеше да позволи това да се случи. Привилегията се падаше на бъдещия й съпруг, на Филип.

— Чуй ме добре! — каза мъжът, поставил длан на шията й. — Ще те имам на всяка цена, но за нищо на света не бих искал да те нараня. Не ме предизвиквай! Разбираш ли ме?

Разбираше го добре, но инстинктивно се опитваше да отстрани ръката му от шията си. А после силно го удари с юмрук по лицето, което още носеше следите от ноктите й.

— Това е заради Джилбърт! — извика тя.

Ръката й безпогрешно попадна в раната на главата му. Тялото на мъжа тежко се отпусна върху нейното, но тя не осъзна това, защото болката в ръката й беше много силна. Зад затворените й клепачи танцуваха ярки сини светлини. Защо ли я болеше толкова много? Като че ли беше пъхнала ръката си в огъня! Опита се да отвори очи. Минаха няколко секунди, преди да успее. Взря се в пребледнялото лице, което лежеше на рамото й. Мъжът лежеше абсолютно неподвижно. Вятърът рошеше дългата му руса коса. Реалността връхлетя върху нея и тя тежко въздъхна. Тялото на мъжа беше огромно и я притискаше болезнено към земята. Пое си още веднъж дъх. Дали наистина беше успяла? Беше ли възможно тя, която досега не беше удряла друго човешко същество, да го е накарала да изпадне в безсъзнание? Как…

Трябваше да бяга! Мисълта мина като светкавица през ума й. Без да обръща внимание на острата болка в ръката си, Лиз-Ан отблъсна тялото на мъжа, изви своето и се освободи. Той нададе стон, който ускори ритъма на сърцето й. Не се беше върнал в съзнание. Тя несигурно се изправи на нозе и хвърли последен поглед към мъжа. Ако имаше оръжие и смелост, можеше да го довърши с един-единствен последен удар. Но не разполагаше нито с едното, нито с другото. Тя вдигна високо полите си и изчезна в гората. Не обръщаше внимание на острите камъчета, които раздираха кожата на ходилата й, на боровите иглички, които покриваха земята, нито на клоните, които се заплитаха в косите й и деряха лицето й.

Не знаеше колко дълго е тичала. Едва когато падна в някакъв плитък и тесен дол, с дробове, изтощени от усиленото дишане, тя забеляза първите лъчи на утрото да се прокрадват през гъстите клони над главата й. Ослуша се, защото беше сигурна, че я преследват. Но дочу само невинните звукове, породени от събуждането на гората за новия ден — жуженето на насекомите, песента на птиците и, някъде по-далеч, ромона на река. Дали щяха да дойдат? А може би се беше отдалечила на достатъчно разстояние от тях. Тъй като знаеше, че трябва да продължи да върви, Лиз-Ан направи усилие да се пребори с изтощението. Опита се да стане, но падна отново на земята. Отново опита и отново падна. Най-сетне призна поражението си и се отпусна, благодарна, че туниката й се слива така добре с цветовете на гората. Преди да се отпусне в сладките прегръдки на съня, трябваше да се погрижи за оцеляването си. Успя да изрови остър и доста голям камък. Това все пак беше оръжие, по-добре от нищо. Тя го притисна до гърдите си и позволи на клепачите да покрият зачервените й, подпухнали от плач, очи. Сънят дойде бързо и лесно, но доведе със себе си страшните кошмари за случилото се миналата нощ. Лиз-Ан отново видя мъртвото, студено тяло на брат си.

— Ах, Джилбърт — плачеше тя дори на сън, — няма да останеш неотмъстен.