Войнствена любима

ГЛАВА 3

Лиз-Ан беше грубо изтръгната от прегръдките на съня не от студа, а от кошмара. Макар през годините той да се появяваше все по-рядко и по-рядко, сега се бе завърнал. Беше толкова жив и ярък, че й припомни всичко до най-малката подробност.

Беше се сгушила на перваза на прозореца, след като се беше върнала в стаята си. Целият следобед се изниза и настъпи привечер, а тя все още обмисляше отмъщението си. Беше заспала. Прокара ръка по лицето си и с изненада установи, че е мокро от сълзи. Подсуши го и се взря навън в тъмната нощ. Студеният ветрец погали лицето й и разроши дългата й коса.

Макар да не искаше да си признае, че изпитва страх, тя потърси фигурата на пазача. Най-после го видя в сянката на стената на вътрешния двор. Огледа се разтревожена, но не видя други въоръжени мъже от охраната. По време на царуването на крал Хенри II животът беше относително спокоен. Джилбърт, след като я беше поверил на грижите на лорд Бърнард, беше взел почти всички мъже със себе си в двора. Беше оставил малко войска, като мислеше, че е крайно невероятно някой да нападне замъка в негово отсъствие. Но, за нещастие, той не беше предвидил, че завръщането му може да се отложи за известно време, нито пък нейната безумна постъпка. Лиз-Ан разбираше, че ако хората на Рейналф узнаеха, че е в замъка, и предприемеха акция за освобождаването му, защитата нямаше да се справи. На практика, замъкът дори не беше защитен. Мускулите на ръцете и краката й се бяха схванали от продължителното стоене. Опита се да ги раздвижи и смръщи недоволно вежди, защото те бяха като вдървени. Особено я наболяваше десният глезен. Спусна крака на студения под, изпъна ръце пред себе си в тъмното и запристъпва несигурно. Познаваше добре стаята и лесно намери леглото си. Започна да се съблича и едва когато остана по тънката си долна риза, забеляза, че скъпоценната кама, подарък от Джилбърт, я няма. Опита се да си спомни къде я е оставила, какво се е случило с нея. Смръщи чело, когато се сети, че беше нападнала Уордю с нея. Какво ли беше станало с оръжието, след като тя беше избягала от мазето? Опитваше се да си внуши, че Самюъл го е прибрал, но продължаваше да изпитва съмнения. Тревожеше се не само защото камата й беше много скъпа, но и защото щеше да представлява опасност, ако попаднеше в ръцете на мъжа. Наметна се с една роба и излезе в слабо осветения коридор. Взе една от факлите, които бяха закачени по стените, и като по чудо слезе по стъпалата, водещи към Голямата зала, без да се спъне. Прекоси я възможно най-тихо, за да не събуди хората, спящи по пейките. Бързо прекоси още един тесен коридор, слезе по още едно стълбище и се озова в главното помещение на мазите. Макар да беше наредила денонощно да го охраняват, не видя никого. Потисна надигналия се, заплашващ да избухне, гняв и надникна през решетката в тъмното мазе. Факлите отдавна бяха загаснали и вътре беше тъмно като в рог. Махна резето и отвори вратата колкото да се промуши. Държеше факлата в протегнатата си ръка. Сърцето й се качи в гърлото, когато тя видя неподвижната фигура. Предпазливо направи крачка напред: пленникът й не само че бе напълно облечен, но и седеше на пръстения под. Спеше, а главата му беше отпусната на гърдите. Все още беше окован, но скобите бяха забити по-надолу и ръцете му бяха облекчени от тежестта на тялото.

— Дяволите да те вземат, Самюъл! — изсъска тя.

Съвсем тихо застана в онзи ъгъл, където бяха подредени маса и няколко пейки. Може би Самюъл беше оставил камата там. Светлината на факлата осветяваше добре дървените повърхности и след като Лиз-Ан ги огледа и не я видя, реши, че Самюъл я е взел със себе си. Инстинктът и подсказваше, че трябва веднага да си тръгне, но нещо неудържимо я тласкаше да се доближи до врага. Погледът й се спря първо на русокосата му глава, после на окованите ръце и най-накрая — на левия му крак. Панталоните му бяха разкъсани и разкриваха раната. Запита се дали и той щеше да остане куц като Джилбърт. Дали щеше да сграда като него. Да, това щеше да е добре… Реши, че сега, седнал, мъжът е по-малко опасен отпреди, когато беше прав. Коленичи пред него и се наведе, за да огледа раната. Превръзките не бяха напоени с кръв. Пипна ги — не бяха дори влажни. Личеше си добрата работа на Луси, съпругата на Самюъл. Лиз-Ан се запита как бяха успели да се справят с Уордю, който, дори ранен, беше опасен противник. Макар да беше як, Самюъл сигурно се беше възползвал от помощта и на другите въоръжени мъже. Не, раната не беше дълбока и щеше чудесно да заздравее, защото за нея се бяха погрижили добре. Въздъхна, но не от облекчение. Вдигна глава и срещна погледа на черните му като нощта очи. Извика тихо и изви тяло назад. Изпусна факлата, която се търкулна по пода и се спря до крака на масата. С тежко биещо сърце, тя се втурна след факлата и се успокои, като видя, че пламъкът отново сигурно се изправя нагоре, а масата не е подпалена.

Там седеше той, с отметната назад глава. Смехът му утихна и зловеща усмивка разтегли устните му. Последвалата тишина се проточи много дълго време. Уордю започна да я задява заради небрежното й, направо неприлично, облекло, а тя не можа да намери подходящи думи, за да го постави на мястото му. Очите им се срещнаха и цялото й тяло се разтресе от страх. Тя може и да беше вещица, както я наричаше той, но също така нямаше съмнение, че той е самият дявол! Сърцето й отново биеше в гърлото. Тя нямаше търпение да си тръгне.

— Не! — изрева той и тя замръзна на място.

— Ела тук! — нареди й, а дрезгавият му глас отекна в мазето.

Тя се поколеба. В едната си ръка държеше факлата, а с другата стискаше предницата на робата си. Защо се чувстваше така уязвима, като малко дете, когато застанеше пред него? Нима той не беше неин пленник?

— Съвсем сигурно е, че не мога да ти сторя зло — продължи той. Гласът му беше изпълнен със сарказъм. Придружи думите с дрънченето на веригите.

Изпълнена с подозрение, Лиз-Ан дълго го гледа. После, събрала цялата си смелост, вирна предизвикателно брадичка и застана до краката му.

— Да, милорд? — запита с глас, за който се надяваше, че звучи уверено.

Камата опираше в дясното му бедро. Всъщност беше седнал върху нея. Не се съмняваше, че Лиз-Ан е слязла в мазето да я търси. Като пое вечерята от Самюъл, той я изгълта с вълчи апетит и веднага след това го обгърна непрогледен мрак. Сигурно го бяха упоили с нещо. Като се съвзе, видя, че е облечен и седи на пода, а кракът му е грижливо превързан. Странно, раната не го болеше. Трябваха му само няколко минути, за да установи къде се намира камата. Стори това със здравия си десен крак. Но тъй като не можеше да го вземе в ръце, оръжието всъщност беше безполезно.

— Хайде, седни — покани я той.

Лиз-Ан силно присви очи и поклати отрицателно глава.

— Не, предпочитам да остана права.

Той сви рамене, за да й покаже, че това няма значение за него.

— Добре постъпих, като попитах Бърнард за теб.

— Добре? — повтори тя, невярваща на ушите си.

— Да. — Той се усмихна накриво. — Искам да знам защо съм затворен и къде.

Тя се отдалечи на безопасно разстояние и го загледа озадачено.

— Нима това ще те успокои, милорд?

Това присмехулно „милорд“ предизвика у него желание да я удуши. Обикновено успяваше да контролира чувствата си, но сега му беше трудно. Отвърна й остро, заядливо:

— Чисто любопитство, милейди.

Гледаше я с неподправен интерес. Тя стисна здраво устни, а очите й блестяха гневно.

— Не ме наричай така!

— Милейди? — повтори уж невинно, а всъщност — подигравателно. — Това е просто учтива форма на обръщение.

— Аз не съм твоя лейди.1

— Не — съгласи се той. — Ти въобще не си дама.

Думите му я нараниха много по-силно, отколкото смяташе за възможно. Без съмнение, имаше и други, които веднага щяха да се съгласят с него, например всички рицари, които бяха на служба при Джилбърт. Те смятаха, че на една жена не подобава да носи оръжие и мъжки дрехи. И все пак досега никой не й беше казвал такива думи, макар мнозина ясно да й показваха какво мислят. Изглежда, за тях нямаше значение фактът, че през по-голямата част от времето тя се обличаше като лейди и изпълняваше съвестно задълженията си на господарка на замъка — роля, за която беше обучена от най-ранна възраст. Те я виждаха само като жена, която беше страшна, защото можеше да се защитава сама. Но тя също така беше и дама.

— И аз… — продължи Рейналф, като показа равните си бели зъби — не съм твой господар.2 Все още.

Последните думи се отрониха от устните му сладки като мед. Сякаш студена ръка сграбчи Лиз-Ан за сърцето. Как е могло да се случи подобно недоразумение? Нима тя не владееше положението? Несигурно се изправи и робата й се разтвори.

— Искам да ти направя едно предложение.

Той срещна погледа й, но остана мълчалив.

— Ще те освободя, ако успееш да надвиеш противника, който ще ти избера, в дуел с мечове — каза тя бързо и нетърпеливо зачака отговора му.

Но не получи такъв. Той просто седеше и я гледаше втренчено. Дълбоко в очите му се зараждаше някакво силно чувство. Устните му бяха здраво стиснати, приличаха на тънка резка. Тя се чувстваше неудобно. Отмести очи от него, а после пак го погледна. Отново се обади, но гласът едва излизаше от свитото й гърло:

— Борбата ще бъде до смърт.

Рейналф присви очи.

— И кой е този безмозъчен мъж, който е готов да умре за теб?

Тя вирна брадичка.

— Не се тревожи — каза тя с глас, внимателно изчистен от предизвикателност, — избрала съм ти достоен противник.

Гневът му избухна ярък и мощен като светкавица.

— Кучка! — извика той и опъна докрай веригите си. — Нима не си се замислила, че няма да има връщане назад, когато убия този човек? Неговата смърт не е необходима на никого.

Лиз-Ан не отстъпи.

— Вярвам, че съм направила верен избор. Освен това — добави — не е трудно да се победи човек в твоето състояние. Отдавна не си се упражнявал, а и кракът ти е ранен. Това е сериозен недостатък, милорд.

Той отново избухна. Лицето му придоби пурпурен оттенък.

— Той ще умре и смъртта му ще бъде жестока — извика високо. Думите му прозвучаха като лай. — А ти и твоето семейство ще страдате заради несправедливостта си.

Разбира се, съществуваше съвсем реална възможност той да бъде победителят и тя вече я беше обмислила.

— Това е част от сделката. Борбата ще продължи до смърт. Ако спечелиш ти, няма да бъдат повдигнати обвинения нито срещу мен, нито срещу семейството ми.

Очевидно все още в плен на гнева, Рейналф удари тялото си в стената. Лиз-Ан стоеше твърдо на мястото си и го наблюдаваше, без да изпитва удоволствие от гледката. Макар да не й се искаше да признае слабостта си, беше малко уплашена. Изминаха няколко минути, преди мъжът да се успокои. Той издаде напред долната си устна и я погледна с очи, издаващи силната му, убийствена омраза. Макар и разколебана, Лиз-Ан направи крачка напред. Дълго време се гледаха. Помежду им се беше възцарила ужасяваща, страшна тишина.

— Толкова много гняв — прошепна тя.

В гласа й не се долавяше познатият сарказъм. Рейналф беше озадачен. Струваше му се, че се е затворила в себе си, че просто изказва на глас тайните си мисли. Очите й, все още приковани в неговите, бяха далечни, почти безжизнени. Като че ли се намираше на друго място и в друго време. Може би дамата е луда, помисли си той. Това би било възможно обяснение за много от нещата…

Тя отново проговори, но толкова тихо, че той трябваше да напрегне слух, за да долови думите й.

— Аз също съм подвластна на гнева, милорд. И аз съм способна на силни чувства. Точно затова те доведох тук.

Тя го изгледа, а после затвори очи. Рейналф остана мълчалив и неподвижен.

— Ще постигна отмъщението си. — Гласът й беше спокоен изражението — също.

Приближи се още до него, като хвърли само един кратък, изпълнен със съжаление, поглед към издадения му напред крак. Протегна ръка и докосна небръснатата му буза. Той не трепна, макар мускулите му да се стегнаха инстинктивно.

— Повярвай ми, Рейналф Уордю, аз и семейството ми вече доста пострадахме от теб — прошепна. — Наш дълг е да си отмъстим.

Очите на двамата противници дълго останаха приковани едни в други. Някакво чувство, дълбоко и неизразимо, разтърси телата им. Беше по-силно от желанието за отмъщение, по-силно дори от чистото насилие. Рейналф безпогрешно разпозна дивото, неудържимо желание, но Лиз-Ан, без да знае какво е то, го отрече, закле се да не му се поддаде. Тя бурно махна с ръка — като да го отпъди от себе си. Магията беше развалена.

— Нима си помисли, че правя това само за да се забавлявам? — Гласът й пронизително разцепи въздуха в мазето. Устата й беше стисната здраво, решително, а очите й гневно блестяха.

— Искам да ми отговориш! Сега!

Рейналф реши, че не може да очаква обяснение за греховете си към нея. Поклати глава.

— Не — каза с дълбок, дрезгав глас, който издаваше твърдото му решение. — Също като теб, и аз обичам отмъщението. То също е мой дълг.

Тя се доближи още повече. Пламъкът на факлата осветяваше лицето й.

— Искам решението ти. Или ще умреш като страхливец още преди зората да е изгряла. Кълна се!

Той не пропусна нищо — нито бледнината, заляла лицето й, нито факта, че тя дишаше леко, повърхностно. Остана загледан в нея. Съмняваше се, че ще изпълни заканата си. А после се замисли за отправеното предизвикателство. Може би по този начин искаше да поправи неправдата, грешката, която беше сторила, като го бе затворила в мазето. Да, сигурно се беше уплашила от него. Не беше пропуснал да забележи подутите й, зачервени очи. Жената, която сега стоеше пред него, не беше онази, която се беше държала арогантно преди. Той смръщи вежди. Предложението й си имаше добрите страни, защото не му се искаше да остане затворен в проклетото мазе миг повече от необходимото. Може би това, което тя предлагаше, беше достатъчно… засега. Погледът му се плъзна по нежната й бяла шия, по робата, която разкриваше някои части от тялото й. Той се засмя.

— Добре, имаш думата ми, кучко. Макар да не се знае дали ще я спазя. — Усмивката му беше дяволита, но и груба. — Може и да оставя семейството ти на спокойствие, но не се знае дали и ти ще имаш същия късмет.

Погледът на тъмните му очи я изгаряше. Лиз-Ан се загърна по-плътно в робата.

— И това е достатъчно — каза, защото усети, че не би могла да изкопчи от него нищо повече. — При изгрев слънце тогава. — Хвърли му един последен поглед през рамо и излезе.