Войнствена любима

ГЛАВА 21

Първите топли лъчи на утрото тъкмо започваха да пълзят по стените, когато Рейналф отвори очи. Видя познатата обстановка на стаята си. Отначало помисли, че сънува и че през последните няколко седмици не се е случило нищо, но когато обърна глава и видя Лиз-Ан, седнала до леглото му, почувства неизказано облекчение. Гледаше нежния й профил. Беше подпряла скръстените си ръце на дюшека и бе положила глава върху тях. Дори така, заспала, тя беше най-красивото същество, което някога беше виждал. Беше силно пребледняла, а под очите й тъмнееха огромни сенки. От дясното й слепоочие до брадичката имаше засъхнала кръв. Неговата кръв, разбра той. Смръщил вежди, погледна чистите превръзки, с които беше покрита раната му, и се зачуди как така не изпитва болка, защото беше ранен сериозно. Но усещаше само тъпо, приглушено пулсиране. Отново погледна Лиз-Ан и си спомни как Самюъл превъзнасяше способностите на господарката си. Да, наистина беше надарена с лечителска дарба.

Като се раздвижи бавно, за да не я събуди, той нежно взе в дланите си кичур от черната й коса, която беше разпиляна по завивките. Зави го около пръста си и той като че ли оживя. Беше много по-различен така, освободен от тежестта на останалата коса. Беше по-гъвкав и по-мек. Рейналф се усмихна и хвана още един кичур. От камината долетя шум и ръката му замръзна във въздуха. Изведнъж, напълно буден и застанал нащрек, той вдигна глава и отправи поглед към стола, където седеше Джилбърт Балмейн. Той безстрастно срещна погледа му. Двамата дълго и безмълвно се гледаха. Най-накрая Джилбърт бавно се изправи. Протегна се, изпъна рамене и тръгна към леглото. Рейналф не го изпускаше от поглед, въпреки че отпусна глава на възглавницата. Цялото тяло на Джилбърт излъчваше гняв, толкова силен, че Рейналф смяташе, че трябва да има оръжие подръка, за да се защити. Реши, че ще успее да го направи и с юмруци.

— Благодарение на умението на сестра ми — каза тихо Джилбърт, — ти ще страдаш малко за онова, което стори. Жалко. — Той спря до Лиз-Ан. Устните му бяха стиснати.

Един мускул заигра на бузата на Рейналф. Той отново погледна Лиз-Ан.

— Значи ми нямаш доверие и не искаш да ме оставиш насаме със съпругата ми — каза той. Гласът му беше дрезгав, защото полагаше усилия да говори тихо.

Джилбърт присви очи.

— Не и когато съпругата ти е моята сестра — изсъска той.

Двамата започнаха мълчалива битка. Напрежението в хладния утринен въздух се долавяше толкова осезаемо, че Лиз-Ан се размърда неспокойно и промърмори нещо насън. Обърна глава, но не се събуди. Потъна отново в дълбок сън. Джилбърт първи отмести поглед. Наведе се над сестра си и нежно я вдигна от стола, на който беше прекарала нощта.

— Рей… — промълви неясно тя. Клепачите й затрептяха, но не отвори очи. Сграбчи инстинктивно туниката му и сгуши глава на гърдите на брат си. Търсеше топлина и я намери. А после притихна и отново потъна в сън.

Силна ревност се разгоря в гърдите на Джилбърт, когато срещна погледа на другия мъж. Дългата нощ му беше помогнала да открие една нова, съвсем различна, Лиз-Ан. Като че ли времето се беше обърнало, като че ли беше изтрило някои от ефектите, които онази нощ преди четири години беше предизвикала. Странно, но това го разтревожи и той загуби спокойствие. Беше живял прекалено дълго със спомена за случилото се тогава. Какво беше предизвикало промяната? Той непрекъснато си задаваше този въпрос, но не беше намерил отговора. Единственото, което сега знаеше със сигурност, бе, че тя обича този мъж, а това предизвикваше гнева му. В неговите очи Рейналф Уордю все още беше врагът. И щеше да остане такъв, докато не успееше да докаже обратното. Джилбърт внимателно заобиколи леглото и положи Лиз-Ан на него.

— Не се е отделяла от теб, откакто те внесоха в стаята — каза той и отново погледна Рейналф. Зави Лиз-Ан с братска загриженост и седна на стола, който доскоро заемаше сестра му, и скръсти ръце. — Ако имаш достатъчно сили, а ми се струва, че е така, бих искал да чуя за обстоятелствата, които предхождат отвличането на Лиз-Ан от Пенфорк.

— Тя самата не ти ли е разказала нищо? — попита Рейналф. Тонът му показваше, че е силно учуден.

— Не. Хората от замъка ми казаха, че е имало предизвикателство и от нейна страна. Тя те е отвлякла от замъка Лангдън, нали така?

Неудобно му беше да признае, че жена е успяла да го отвлече, но такава беше истината.

— Да, точно така започна всичко — призна Рейналф. Трудно му беше да говори тихо, защото гневът се пробуждаше у него. — Но не мисля, че мястото и времето са подходящи за този разговор.

— Търпението ми започна да се изчерпва, барон Уордю — каза Джилбърт и придърпа стола си по-близо до леглото. — Искам да знам всичко! Нима мислиш, че не можеш да се контролираш?

Търпение, напомни си Рейналф. Стисна челюст и измери с очи Джилбърт.

— Мисля, че и двамата няма да успеем да запазим спокойствие, когато започнем разговора.

Неочаквано, Джилбърт отстъпи.

— Тогава ще почакаме Лиз-Ан да се събуди — каза той и започна да разтрива, с привични движения, мускулите на ранения си крак, които непрекъснато го боляха.

Малко след това влезе лейди Зара, придружена от сър Уолтър. Джилбърт стана от стола и прекоси стаята. С широко разкрачени крака, с ръце, сключени на гърба, той застана пред голямата камина. Рейналф не откъсваше поглед от него.

— Бих искал да остана за малко насаме с майка си и сър Уолтър.

Устните на Джилбърт бяха така здраво стиснати, че образуваха съвсем тясна линия. Той сви рамене.

— Когато уредим нещата между нас, ще можеш да оставаш насаме с когото пожелаеш. Но не по-рано.

Това беше достатъчно да накара Рейналф да скочи от леглото, забравил за раната и за голотата си.

— Рейналф, върни се! — нареди Лиз-Ан.

Тя също скочи на крака и се запрепъва, все още сънена, след Рейналф. Завивката се проточи след нея. Тя се спъна и падна, а одеялото се уви около нея. И Рейналф, и Джилбърт се спуснаха да й помогнат. Тъй като Рейналф едва се държеше на краката си, а и дясната му ръка беше безполезна, Джилбърт я подкрепи и изправи на крака. Лиз-Ан прошепна думи на благодарност и веднага се обърна към Рейналф. По лицето й беше избила руменина от гняв.

— Не бива да ставаш — каза тя, хвана го за лявата ръка и го поведе към леглото.

Той упорито отказваше да се подчини.

— Искам да излезеш от стаята ми — каза на Джилбърт, като го заплаши с пръст.

Джилбърт не забеляза заплахата в гласа му, защото беше втренчил поглед в корема му.

— Белегът… — шепнеше той.

Лиз-Ан стана извънредно сериозна.

— Нали ти казах, Джилбърт, не е той — каза тя, разбрала объркването му, защото самата го беше преживяла, когато беше видяла, че Рейналф няма белег на това място. — Можем да поговорим, докато лейди Зара е при сина си.

— Какво точно става? — попита лейди Зара. — За какъв белег говорите?

Никой не й отговори. Онемял от изненада, Джилбърт само кимна с глава и тръгна към вратата. Рейналф се освободи от ръката на Лиз-Ан и се върна в леглото. Лиз-Ан го последва. Беше извърнала лицето си така, че да не вижда нито майка му, нито Уолтър. Няколко минути се суети над Рейналф, защото искаше да му е възможно най-удобно. Като се увери, че ставането му не се е отразило на раната, тя вдигна завивката от пода и го покри. Рейналф не й каза нито дума. Джилбърт и Лиз-Ан излязоха заедно от стаята. Джилбърт даде нареждания на двамата души охрана, които беше поставил пред вратата на стаята, хвана Лиз-Ан здраво за лакътя и я поведе по коридора. Изведнъж Лиз-Ан се спря. Когато Джилбърт се обърна да я погледне, тя се хвърли в прегръдките му.

— Ах, Джилбърт — проплака. От очите й потекоха сълзи, предизвикани от нещо по-дълбоко от обикновено изтощение.

Объркан от поведението й, защото отдавна не я беше виждал да плаче, той несигурно я погали по косата. След няколко минути тя се успокои и вдигна поглед към лицето му.

— Съжалявам — каза, но продължи да го прегръща през врата. — Вината за всичко е моя. Бях глупава и постъпих прибързано. Трябваше да те чакам да се върнеш, а не да…

— Тихо — успокои я той. — Хайде да излезем навън. Там ще ми разкажеш всичко.

Лиз-Ан кимна и пое предложената й ръка.

Навън се носеше аромат на рози. Имаше ги във всякакъв нюанс на червеното. Градината беше истинска наслада.

— За градината се грижи лейди Зара — поясни Джилбърт.

— Как? — зачуди се Лиз-Ан и зарови лице в цвета на най-близката роза.

Джилбърт сви рамене.

— Не знам как го постига. Сигурно има талант за отглеждане на рози, така както ти имаш талант да лекуваш.

През последните дни беше започнал да изпитва възхищение от жената със силна воля, която беше и майка на Рейналф. Беше крехка, но у нея гореше истински огън. Ако беше по-млада, сигурно щеше да се влюби в нея и да я помоли да стане негова съпруга.

Очите на Лиз-Ан изразяваха възторга й от гледката.

Тя обходи с поглед цялата градина.

— Дори кралските рози не са така прекрасни!

Джилбърт не беше виждал Лиз-Ан да проявява интерес към тези неща от времето, когато тя беше дете, затова сега беше силно изненадан. Защото розите, все пак, нямаха никакво, дори далечно, отношение към оръжията и бойните стратегии.

— Променила си се — отбеляза той. Изпитваше чувство като от тежка загуба и в същото време знаеше, че то е егоистично.

Тя го погледна озадачена.

— Така ли?

Той отмести поглед.

— Ела. — Постави ръката си на гърба й и я побутна напред. — Ще се поразходим и ти ще ми разкажеш за Рейналф Уордю.

Тя кимна.

— Да, трябва да поговорим за него.

Градината не беше голяма, но прекараха цял час в разходка из нея, през което време Лиз-Ан разказа на Джилбърт всичко. Започна от срещата си с Рейналф в замъка Лангдън и завърши с това, как беше взела коня на Уолтър, за да предотврати дуела. Когато свърши, вдигна очи към Джилбърт и въздъхна.

— О, Джилбърт, защо направи този театрален жест — да изпратиш кичур от косата на лейди Зара? Това силно разгневи Рейналф.

— Защото си помислих, че ще стане така — отговори той рязко.

Но когато си спомни как му беше хрумнала идеята, на устните му заигра усмивка. Беше му се наложило да се прокрадне до майката на Рейналф и да отреже кичура, преди тя да е разбрала какво става. А когато се беше усетила, се беше ядосала толкова силно, че гневът й приличаше на безмилостна морска буря. Едва беше успял да избегне ритника, който може би щеше да го лиши от мъжествеността му.

— Постъпи много жестоко — каза Лиз-Ан.

Острите й думи го накараха да спре. Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Не можех да знам, че си се омъжила за Уордю — обясни той. Ръцете му я стискаха малко по-силно от необходимото, но това беше израз на вълнението му.

— Но той…

Джилбърт я разтърси леко.

— Исках да се върнеш невредима в Пенфорк, Лиз-Ан. Измъчваше ме мисълта, че той може да стане причина да те загубя, дори да те видя мъртва. — Джилбърт дишаше тежко и клатеше глава. Беше стиснал здраво клепачи, за да не види тя болката в очите му. — Да те загубя отново… — Гласът му заглъхна, защото го завладяха различни чувства. А после, като въздъхна още един път, той я пусна и й обърна гръб. Лиз-Ан погледна отпуснатите му рамене и почувства дълбоката му болка. Дълго, много дълго, вече носеше това тегло, а тя не беше направила нищо, за да го облекчи. Срамуваше се заради слабостта си, за това, че толкова време беше сляпа за чувствата на брат си. Преценката на краля за нея беше повече от вярна. Отиде при него и сложи ръка на рамото му.

— Ти не си виновен — каза му тихо, нежно. — Не можеше да направиш нищо. Не би могъл да предотвратиш случилото се. Съдбата е отредила така и аз не съжалявам.

Настъпи тишина. Наруши я Джилбърт, който се обърна към нея и каза:

— Какво? — извика толкова силно, че уплаши птичките, които се криеха в клоните на дърветата, и те отлетяха. — Обясни ми!

Тя неспокойно хапеше долната се устна. Гледаше упорито в гърдите му, като че ли се страхуваше да вдигне очи към лицето му.

— Ако не беше станало така, нямаше да съм омъжена сега за Рейналф. Щях да съм омъжена за Филип — поде тя, като отчаяно търсеше подходящи думи. — Както вече ти казах, Филип е лош, жесток човек. — И тук спря, защото не беше сигурна дали трябва да му разкаже всичко.

— Какво криеш от мен? Какво не искаш да ми кажеш? — попита Джилбърт, като повдигна брадичката й и се взря в очите й. Там прочете единствено несигурност.

— Филип… — Едва произнесе името му — толкова свито беше гърлото й. — Сигурна съм, че той е наредил да нападнат лагера ни.

Джилбърт я гледаше, без да премигва. А после бавно поклати глава.

— Говориш глупости, Лиз-Ан. Кой е напълнил главата ти с тези лъжи? Рейналф Уордю?

— Не — каза тя припряно, а после му разказа онова, което досега криеше.

Когато свърши, го погледна, изпълнена с очакване. И веднага се ужаси от гнева, изписан на лицето му.

— Филип ли ти разказа това?

Тя кимна.

— Да. Стана очевидно, че той познава мъжа, който… — Тя преглътна шумно, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, изправи рамене и продължи: — Има още някой, замесен в тази история, Джилбърт. Някой, който много прилича на съпруга ми. Не може да е бил Рейналф.

— Той има ли брат?

Тя премигна.

— Това не ми е известно. Говорил ми е малко за семейството си. Всъщност това дори не ми е хрумвало… — Срамуваше се да го признае, защото то беше очевидното разрешение на проблема.

— Значи трябва да го попитаме — каза Джилбърт, завъртя се на пети и се отдалечи.

Наложи й се да подтичва, за да върви в крак с него. Двамата влязоха заедно в замъка.

Лейди Зара и Уолтър тъкмо излизаха от стаята на Рейналф, когато двамата се появиха в края на коридора. Без да каже дума, без да даде някакво обяснение, Джилбърт хвана майката на Рейналф за ръката и я дръпна обратно в стаята. Като се усмихна извинително на вцепенения от изненада Уолтър, Лиз-Ан последва брат си вътре и затвори вратата. Само след миг отвътре долетяха викове и шум и Уолтър влетя в стаята.

— Вън! — изкрещя Джилбърт.

— За какво е всичко това? — прогърмя и гласът на Рейналф. Той седеше в кресло до огъня, облечен в богато извезана роба.

— Защо си… — Лиз-Ан искаше да го попита защо е станал от леглото без нейно разрешение, но Джилбърт грубо я прекъсна.

— Нека уредим въпроса помежду си, насаме. Не искам никой друг да се намесва. — И той посочи с пръст Уолтър, който се опитваше да се отскубне от ръцете на двамата души охрана пред вратата.

— Той може да остане — каза Рейналф.

— Не, ще излезе — повтори Джилбърт.

Лиз-Ан видя, с нарастваща тревога, как Рейналф присви силно очи.

— Казах, че той ще остане.

Като знаеше, че е само въпрос на време кога двамата ще започнат да си разменят удари, Лиз-Ан се приближи до брат си и постави ръка върху неговата.

— Няма нищо лошо в това да присъства и той — каза тя. — На сър Уолтър може да се има доверие.

Решително стиснатите устни на Джилбърт й подсказаха, че той няма да отстъпи. Но молбата на лейди Зара го накара да промени решението си.

— Позволете му да остане — помоли тя тихо, като го докосна леко по ръката.

Рейналф и Лиз-Ан изгледаха остро първо лейди Зара, а после и Уолтър, чието лице изразяваше гняв и възмущение. Ревност? Да, едва сега Лиз-Ан разбра съвета, който Уолтър й беше дал. Очевидно беше, че е влюбен в лейди Зара. Джилбърт махна с ръка, за да освободи охраната, а после, все още хванал лейди Зара за ръката, тръгна към Рейналф.

— Май се оставяш да те води сърцето, когато е замесена лейди Зара, а? — обърна се Лиз-Ан към Уолтър толкова тихо, че само той да може да я чуе.

Мъжът се стресна. Когато разбра за какво говори тя, в очите му се появи искрено съжаление:

— Прекалено често се ръководя от разума — призна той.

Тя изпитваше истинска радост от това, че най-сетне беше успяла да сглоби сложните части на мозайката. Кимна и застана до Рейналф.

— Добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отговори той.

Устните му бяха здраво стиснати, а погледът му не се отделяше от Джилбърт. Нито веднъж дори не я погледна. Джилбърт настани лейди Зара на стола, който се намираше точно срещу този на Рейналф, и застана до нея. Уолтър застана от другата й страна, като неотклонно я следваше с поглед.

Най-после Джилбърт наруши неудобната тишина, която се беше възцарила в стаята.

— Имаш ли брат, барон Уордю?

Рейналф премигна. Погледна майка си, която изведнъж се вцепени, после поклати глава.

— Не, нямам нито братя, нито сестри, поне доколкото ми е известно. Защо питаш?

Джилбърт скръсти ръце на гърди.

— Става въпрос пак за същото — за мъжа, който нападна лагера ни преди четири години. Обвинихме теб, Уордю. Сестра ми казва, че не може да си ти, но, като се изключи белегът, ти напълно отговаряш на описанието.

— Във всяко едно отношение, освен белега, хм? — каза Рейналф и повдигна вежди толкова високо, че се скриха в косата му.

Джилбърт кимна.

— Да, освен белега.

— Лейди Лиз-Ан! — Лейди Зара говореше трескаво, навела тяло напред и вперила поглед в снаха си. — Вие казвате, че има още някой, който много прилича на моя Рейналф?

— Да, има още един. И те толкова си приличат, че сбърках. Взех Рейналф за онзи… И затова…

— Разкажете ми за срещата си с него — настоя лейди Зара.

Лиз-Ан нервно прокара език по горната си устна. Гледаше ту към лейди Зара, ту към другите. Всички чакаха. Тя хвана здраво облегалката на стола на Рейналф.

— Аз… не… искам да говоря за това. Достатъчно е да кажа, че има още един мъж.

Лейди Зара се облегна назад и известно време остана загледана в упоритото изражение на Лиз-Ан. Когато най-после проговори, в гласа й се усещаше странна тъга.

— Родих близнаци — каза тя, като погледна сина си. — Рейналф беше първородният. Вторият ми син се казваше Колин.

Лиз-Ан се хвана още по-здраво за облегалката на стола. Едва се държеше на краката си.

— Може би Колин… — Мъка, силна мъка изкриви чертите на лейди Зара.

— Колин е мъртъв, мамо — напомни й остро Рейналф. Опита се да стане, но падна отново на стола, защото го проряза силна болка.

Лейди Зара закри лицето си с ръце и кимна.

— Да, той умря само няколко часа след раждането.

— Тогава какви глупости говориш? Как би могъл да бъде Колин? — попита я Рейналф.

Майка му поклати глава и протегна умолително ръка на Уолтър. Той незабавно застана до нея и взе ръката й в своята.

— Дори не успях да го подържа в прегръдките си — говореше лейди Зара най-вече на Уолтър. Очите й бяха пълни със сълзи. — Байрън каза, че детето сигурно е било болно по рождение, но… Все пак трябва да е бил Колин.

Като видя мъката, изписана по лицето на майка му, Рейналф си каза, че достатъчно дълго търпи глупавите й приказки. Изправи се на крака, притиснал с ръка пулсиращата рана, и тръгна към нея.

— Но това е смешно! — възкликна той. — Не искам повече да слушам!

— Но нима не виждаш, че е възможно, Рейналф? — попита го тя, вдигнала поглед към него.

Той поклати глава.

— Тревожиш се за нищо. Мисля, че си прекалено разстроена.

— Не, може би някой е откраднал Колин.

Рейналф поклати глава с досада и прокара длан по очите си.

— Кой би се осмелил? Бъди разумна!

— Знаете ли дали по времето, когато са се родили вашите деца, не е родено и някое друго дете, лейди Зара? — попита Джилбърт.

— Достатъчно! — изрева Рейналф и погледна заплашително Джилбърт.

Лиз-Ан веднага се хвърли помежду им. Удара, който беше предназначен за Рейналф, се стовари по слепоочието й. Тя нададе стон и притисна длан до главата си.

— Спокойно, Рейналф — каза тя като видя тревогата, изписана на лицето му. — Добре съм. Нищо ми няма.

Рейналф скърцаше със зъби и не отделяше поглед от лицето на Джилбърт, на което беше изписано искрено съжаление.

— Още не съм свършил с теб — предупреди го той и взе Лиз-Ан в прегръдките си. Макар тя да протестираше, той седна на стола и я настани в скута си, отмести ръката й и загрижено се взря в малката подутина, която се беше образувала на слепоочието й. Започна нежно да разтрива мястото. — Добре, мамо — каза той като отново обърна лице към майка си, — да приключим веднъж завинаги с въпроса. Родиха ли се и други деца по това време?

Зара кимна. В очите й се четеше голяма мъка. Очевидно спомените бяха много болезнени за нея.

— Да, Байрън беше баща на още едно дете. А негова майка беше незаконната ми сестра Мери.

Всички я гледаха с широко отворени очи.

— Когато открих нейната измяна, а и неговата, й наредих веднага да се маха от Чизън. — Зара въздъхна. — Но тя нямаше къде да отиде и Байрън ме убеди да й позволя да остане докато роди детето си. Обеща, че после ще я настани някъде на юг.

Рейналф знаеше за мъртвия си брат-близнак, но никога не беше чувал за сестрата на майка си. Слушаше, изненадан като всички останали.

— Тя ме мразеше. Но аз разбрах това едва след като тя легна със съпруга ми и забременя от него. Всеки ден я виждах в замъка и това ми причиняваше огромна мъка. Тя се перчеше с бременността си и открито, на глас, се питаше коя ли от нас е забременяла първа, коя ли ще роди първа, чие ли дете ще бъде истинският наследник…

Зара покри лицето си с ръце и избухна в ридания. Уолтър й предложи рамото си, за да се облегне на него. Тя се възползва без колебание от предложената й утеха. Когато се успокои достатъчно, за да продължи да говори, му се усмихна с благодарност.

— Мери роди син в деня преди раждането на моите близнаци. Както ми бяха обещали, когато се възстанових от раждането, тя вече беше заминала. Трябваше да се погрижа за погребението на Колин…

Лиз-Ан първа наруши възцарилата се в стаята тишина.

— Лейди Зара, простете ми, но знаете ли как вашата сестра Мери е кръстила детето си?

— Разбира се — отговори тя с глас, изпълнен с горчивина. — Кръсти го на бащата на Байрън. Д…

— Дарт — подсказа й Джилбърт.

Изненадана, Зара вдигна поглед към него.

— Да, точно така.

— Това е той! — извика Лиз-Ан. — Това е името на мъжа, който водеше нападението срещу нашия лагер. Онзи, който изглежда точно като Рейналф.

Отново настъпи тишина. Всички бяха като ударени от гръм.

— Погребали сте сина на Мери, а не Колин — заключи Джилбърт. — А Мери е взела със себе си вашия син, онзи, който се е родил втори. И се е заселила в Мидлънд, в дома на Чаруик.

Споменаването на това име изтръгна Рейналф от вцепенението му. Той се наведе рязко напред, при което едва не избута Лиз-Ан от скута си.

— Чаруик? Той какво общо има с това?

Джилбърт погледна Лиз-Ан.

— Не си ли му казала?

Рейналф обърна лицето й към своето и погледна в измъчените й очи.

— Затова припадна в двореца, нали? Какво криеш от мен?

Лиз-Ан се опита да се освободи от ръцете му. Мислеше, че ще е по-добре, ако помежду им има известно разстояние. Той обаче не искаше да я изпусне. Когато, без да иска, тя закачи раната му с лакът, изпита разкаяние, извини му се и се успокои.

— Не можех да ти кажа — каза тя, без да среща погледа му. Знаеше, че очите му светят гневно. — Трябваше първо да премисля всичко сама. Виждаш ли, Филип не ми каза нищо направо — продължи да говори тя толкова тихо, че останалите трябваше да напрегнат слух, за да я чуят. — Просто подхвърли, че много приличаш на някой друг, и изчезна. Бях така объркана и така уплашена при мисълта, че за нападението е виновен може би той, че е отишъл до такава крайност, за да не се ожени за мен.

— Ще изцапам меча си с кръвта на това копеле! — избухна Рейналф.

— Не, той е мой — каза Джилбърт и постави ръка върху дръжката на меча. — Ще заколя и онзи, Дарт.

Зара скочи на крака, избута Уолтър и се изправи лице в лице с Джилбърт.

— Ако това е моят Колин, няма да направиш нищо подобно. Той е мой син и не може да бъде отговорен за онова, което друг го е принудил да извърши. Няма съмнение, че е бил принуден да живее като селянин въпреки благородния си произход.

Тя се завъртя и сега гледаше право в очите на първородния си син.

— Не е ли така, Рейналф?

Рейналф отмести поглед от нея. Гледаше с обич жената, която държеше в прегръдките си.

— Ще видим — каза той неохотно. — Някои неща могат да бъдат простени. А други… — Той поклати глава и отново погледна Джилбърт. — Ще свършим работата заедно. Когато се възстановя достатъчно, двамата, ти и аз, ще се срещнем с Чаруик и ще поискаме удовлетворение за болката и мъката, които е причинил на нашите семейства.

Джилбърт поклати глава.

— Тогава ще трябва да се възстановиш само за час. Защото тръгвам днес следобед. — Той се завъртя на пети и тръгна към вратата.

— И как ще минеш край хората ми? — подхвърли Рейналф през рамо и успя да накара Джилбърт да спре.

Джилбърт се върна до леглото на Рейналф. Шпорите на ботушите му звънтяха силно в тишината.

— Чизън отново е в твоите ръце. И съм сигурен, че няма да имаш нищо против, ако аз и моите хора си заминем в мир.

По лицето на Рейналф се появи дяволита усмивка.

— Да — промълви той, докато замислено прокарваше длан по наболата си брада, — ако ти, братко, нямаш нищо против да те завържа за някое дърво. Това е единственият начин за напуснеш Чизън жив.

Лицето на Джилбърт силно почервеня, но той не каза нищо. Стоеше, свил длани в юмруци и поставил ги на хълбоците си. Лиз-Ан се изплъзна от скута на Рейналф и отиде при брат си.

— Моля те, Джилбърт — замоли го тя, — не заминавай сам. Изчакай Рейналф.

Джилбърт стисна зъби.

— Ти явно ми нямаш доверие — каза той горчиво. — Мислиш, че няма да се справя?

Тя поклати глава.

— Не, Джилбърт. Рейналф е в правото си да иска да дойде с теб.

Джилбърт се обърна и погледна в очите на Рейналф.

— Една седмица — съгласи се той недоволно.

— Не, две седмици — поправи го Лиз-Ан. — Раната е дълбока.

Ноздрите на Джилбърт се разшириха, юмруците му се свиха още по-силно.

— Добре, две седмици. И само толкова. След това тръгвам — с теб или без теб.

Отново се завъртя на пети и този път излезе от стаята.