Войнствена любима

ГЛАВА 15

Сега беше ред на Рейналф да реагира бурно. Отстъпи крачка назад. Не вярваше, това не можеше да е вярно, но обясняваше всичко — затварянето му в мазето, омразата й, съжалението й, че тялото й реагира на ласките му… Като през мъгла, той чу, че тя отново говори нещо, и направи усилие да се концентрира, защото съзнаваше, че думите й са като парчетата на мозайка, че те ще разрешат загадката.

— И знаеш ли какво направи? — извика тя и се отблъсна от стената. Вече не беше жертвата, а хищникът, нападаше. — Ти разруши, унищожи всичко, което ми беше скъпо — баща ми, Филип, Джилбърт… — В гърлото й се беше образувала буца от неизплакани сълзи. — Можеше да убиеш Джилбърт, когато нападна лагера ни, но той и така е изгубен както за мен, така и за всички други. — Притисна слепоочията си с длани. — Сега — продължи тя — бих искала да знам как ще се оправдаеш. Дали ще отречеш всичко?

Рейналф трябваше да положи усилие, за да излезе от вцепенението.

— Допуснала си грешка — каза той. — Повярвай ми, Лиз-Ан, не може аз да съм направил това.

Ръката й се стрелна и го удари по лицето. Той не помръдна.

— Ти беше! — заяви тя. Дори ярката червенина, която се образува на бузата му, не можеше да я задоволи.

— Не, друг е бил — настоя той.

Тя се засмя горчиво.

— Не те обвинявам, че отричаш. Сигурно не ти харесва това, че една жена те надхитри и победи.

— Отново не знам за какво говориш.

— За това — изсъска тя, като вдигна дясната си ръка, за да му попречи да се доближи до нея и за да види той изкривения й пръст. — Глупаво от моя страна. Когато те ударих, палецът ми трябваше да е от външната, а не от вътрешната страна на юмрука ми. Но нямам право да се оплаквам, защото успях да те спра. Ти не взе от мен онова, което не исках да ти дам. Спомни ли си сега?

Той поклати глава.

— Видях те за първи път едва в замъка на лорд Лангдън.

Лиз-Ан не обърна внимание на болката, която избухна в главата й, точно зад клепачите. Сграбчи косата му и я дръпна така, че той да я вижда.

— Няма друг мъж с коса като твоята, с цвета на току-що паднал сняг. Нито пък с очи, черни като нощта. — Тя отпусна ръка и отстъпи назад. — И с твоя ръст — каза тя шепнешком. — Не може да съм сбъркала. — Тя извърна глава. — Не, не може да греша.

— Въпреки това грешиш — отговори той и я дръпна към себе си. — Не съм този, за когото говориш.

— Ти нямаш белега, единствено в това е разликата. Но иначе си съвсем същият.

Рейналф се хвана за думите й.

— Белег? — повтори той. — За какъв белег говориш?

Когато тя вдигна коляно и го насочи между краката му, той отстъпи встрани и успя да избегне удара. Наведе се и само с едно движение я вдигна на рамо. Занесе я до леглото и нежно я положи върху завивките. Когато тя се опита да стане, той се наведе и я принуди отново да легне. Приближи лицето си до нейното. Тя най-сетне се успокои и вдигна поглед към него.

— Мъжът, който се е опитал да те изнасили, не би проявил търпение, Лиз-Ан — каза той тихо. — Не би те чакал, докато станеш готова да му дадеш онова, което иска.

Лицето й изразяваше единствено объркване. У него се породи надежда. Тя беше несигурна. Доближи лицето си още повече до нейното. Гледаше я, без да премигва.

— А и ти не би го пожелала така, както желаеш мен. — И за да й докаже, сведе устните си към нейните.

Лиз-Ан стисна здраво очи. Лежеше съвсем неподвижно. Опитваше се да се абстрахира от топлината на устните му, които искаха, изискваха отговор от нейните. Напразно се опитваше да мисли за друго. Докосването му я връщаше към настоящия момент. Не съществуваше нищо друго, освен ласката на устните и езика му. Острите, настоятелни усещания плъзнаха от гърба й навсякъде по тялото, приятни като топъл бриз. Макар разумът й да се опитваше да протестира, тялото й беше напълно подвластно на желанието. Тя тихо простена и пъхна езика си в устата му. Той незабавно вдигна глава и погледна в очите й. Тя повдигна клепки и срещна горещия му поглед. Той й се усмихна, макар и с известна горчивина.

— Макар ти да се опитваш да отречеш истината, тялото ти знае най-добре — каза той и погледна подутите й устни. — С твое или без твое съгласие, онзи друг мъж, за когото мислиш мен, щеше да си вземе своето.

Изправи се и отиде до вратата.

— Помисли си върху това — каза той и в следващия миг вече беше излязъл.

Думите му имаха известен ефект. Обърнаха внимание на Лиз-Ан върху някои аспекти, които се опитваше да заобиколи. В тях имаше истина, която упорито не искаше да признае през последните няколко дни. Макар очите й да говореха друго, сърцето й упорито отказваше да повярва, че Рейналф е виновен за онази ужасна нощ. Закри очите си с длани и горещо се помоли на Бога, който я беше изоставил през всички тези години.

Както Рейналф предполагаше, Лиз-Ан заяви, че не се чувства добре, и не слезе за вечеря. На нейното място седна Уолтър. Със сериозно лице и поверителен тон, той предаде на Рейналф всичко, което беше успял да научи за Чаруик. Рейналф се наведе към него, когато той му заговори за рицарската служба на Филип при краля, или по-точно за липсата на такава.

— Той плаща данък, за да избегне военната служба — каза Уолтър.

— Значи е страхливец? — прошепна Рейналф с поглед, отправен край Уолтър, към предмета на техния разговор. Чаруик не забеляза, че го гледат, защото вниманието му беше насочено към едно красиво заоблено слугинче.

— Така изглежда — отговори Уолтър. — Но ми казаха, че все пак има известен опит. През първите три години след удостояването му с рицарската титла, той служил добросъвестно на краля. Само през последните години избягва да прави това.

Рейналф замислено поднесе чашата към устните си и пресуши и последното останало в нея вино.

— Какво друго научи?

Уолтър поклати глава.

— Малко след като Филип развалил годежа си с лейди Лиз-Ан, се оженил за богата на земи вдовица и почти удвоил богатството си.

Като чу това, Рейналф повдигна вежди.

— Предполагам, че тя вече не е жива?

Уолтър потвърди предположението му и се наведе още по-близо към господаря си.

— Умряла преди две години при доста съмнителни обстоятелства. Сър Филип казал, че паднала по стълбите и си счупила врата, но хората говорят, че първо бил счупен вратът й, а после била блъсната по стълбите.

Пръстите на Рейналф стиснаха дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

— Ти мислиш ли, че това са само клюки? — попита той.

Васалът му поклати глава. Беше доловил мъката, която господарят му изпитваше.

— Страхувам се, че може би хората говорят истината. Приказките за неговата жестокост надминават всичко, което съм слушал досега. В тях трябва да има и зрънце истина…

Рейналф се замисли над думите му. Поднесе халба бира към устните си и отново погледна към сър Филип. Срещна леденостудения му поглед. Без да отделя очи от неговите, Рейналф отпи от халбата още веднъж, преди да я остави на масата. Външно спокоен, той видя как устните на Чаруик се извиха в злобна усмивка. Значи можеха да се разбират помежду си, помисли си Рейналф. Отлично! Отново се обърна към Уолтър.

— Не мога да позволя той да се ожени за Лиз-Ан — каза решително.

Уолтър очакваше тези думи. Колебливо предложи единственото останало разрешение.

— Значи ти ще се ожениш за нея?

Да — помисли си Рейналф, — аз забърках Лиз-Ан във всичко това и аз ще трябва да я измъкна. Независимо дали на нея й харесва. Нямаха значение думите й, произнесени по-рано същия следобед, че все още предпочита бившия си годеник пред него. Тя щеше да бъде негова.

— Да — каза той. — Ще й предложа ръката си и ще кажа и на краля, че съм един от възможните кандидати.

За негова изненада, Уолтър се усмихна широко, щастливо.

— Макар дамата да притежава дяволски нрав, господарю, аз съм сигурен, че нейната компания няма да ви омръзне скоро.

Рейналф смръщи вежди.

— Мислех, че пет пари не даваш за нея.

— Така беше — призна Уолтър, — но я наблюдавам по-внимателно, откакто напуснахме Килиън. Реших, че преценката ми е била погрешна. И съм сбъркал само защото тя е пожелала така.

— И какво стана с вашето споразумение за взаимна омраза?

Уолтър недоволно смръщи чело. Знаеше много добре за какво говори господарят му.

— Тя ли ти каза за това?

Рейналф кимна.

— Да, даде ми да разбера, че сте стигнали до някакво споразумение.

Споменът за спречкването им край потока изплува в паметта на Уолтър съвсем ясно. Той поклати глава в недоумение и се усмихна.

— Да, предполагам, че сключихме споразумение, макар то да не беше изречено на глас.

— Рейналф! — кралят се обърна към него и сложи край на разговора им.

— Ваше величество?

Хенри се наведе към него. Очите му светеха заговорнически.

— Вече направих избора.

Рейналф беше ужасен, защото разбра, че кралят говори за бъдещия съпруг на Лиз-Ан. Замръзна на мястото си. Почувства напрежението и на Уолтър. Говореше се, че кралят не винаги преценява правилно човешките характери.

— Искаше ми се да поговоря с вас за това — каза Рейналф. — Размислих. Аз самият бих искал да се оженя за лейди Лиз-Ан.

Хенри изрази първо изненада, а после — съжаление.

— Страхувам се, че вече е прекалено късно, Рейналф — каза той, смръщил вежди. — Вече предложих на Чаруик и той се съгласи да я вземе за съпруга. Знаете ли, че земите на семействата Чаруик и Балмейн са съседни? — Хенри се престори, че не е видял объркания поглед на Рейналф, и продължи: — Странно. Научих, че лейди Лиз-Ан е била сгодена за Филип Чаруик. — Сбърчи чело в опит да си припомни подробностите.

Рейналф отново изпита желание да удуши краля. И отново го потисна.

— Бих искал да размислите и да промените решението си — настоя той.

Кралят вдигна чашата си с вино и пресуши съдържанието й с една-единствена дълбока глътка.

— Няма какво да размислям — каза той. — Вече взех решение.

Във вените на Рейналф пламна огън. Търпението му изчезна, сякаш никога не е съществувало. Надделяваше желанието да удря, да удря жестоко. Мъдро го пренасочи към новия годеник на Лиз-Ан. Лично ще се заеме с този човек.

С чаровна усмивка, Елинор се наведе към съпруга си и нежно постави ръката си върху неговата.

— Може би ще е най-правилно да оставиш лейди Лиз-Ан сама да избере — каза тя. Очите й блестяха, но Рейналф не можеше да разбере чувството, което ги озаряваше. — И двамата са подходяща партия за нея.

Хенри обмисли предложението й. А после се облегна назад. Едната му ръка беше подпряна на дръжката на креслото, другата висеше свободно.

— Да — каза той, като се усмихна лъчезарно на Елинор, — мисля, че това може да доведе до интересни събития. Утре сутринта лейди Лиз-Ан сама ще направи своя избор. — Той се засмя на глас. — Може би най-после ще прояви поне малко желание да се омъжи.

Рейналф не беше доволен, но кралят беше приключил въпроса и се беше изправил на крака. Даде знак, с който обявяваше края на вечерята. Рейналф забеляза Филип сред благородниците, които бързаха да излязат от залата. Стана бързо от стола, като остави Уолтър да го последва, ако желае. Уолтър не само го последва, но грубо му препречи пътя.

— Изглежда, непрекъснато ще ми пречиш да достигна целта си! — изръмжа недоволно Рейналф.

— Не, милорд. — Уолтър не се помръдна от мястото си. — Ще стане така, както каза кралят. Нека лейди Лиз-Ан сама реши съдбата си. — Той смело хвана господаря си за ръката. — Тя ще избере теб.

Рейналф беше изненадан от увереността, която думите му изразяваха. Дали щеше да избере него? След обвиненията, отправени към него, и твърдението, че е била привързана към годеника си? Не, той не мислеше като Уолтър.

— Пуснете ме, негодници такива! — извика Лиз-Ан, като се съпротивляваше отчаяно. Но двамата мъже я държаха здраво. Без да промълвят нито дума, те грубо я блъснаха в залата и излязоха. Тя успя да се изправи на крака — точно когато вратите силно се затръшнаха след тях.

— Решихме, че може да решите да си тръгнете рано-рано, лейди Лиз-Ан. — От другия край на залата до нея достигна гласът на краля.

Беше обхваната от странно предчувствие, че е обречена. Бавно обърна глава към крал Хенри, който стоеше на богато украсен стол върху издигната платформа. До него седеше Елинор облечена в дълга и широка рокля с цвета на сапфир. От лявата страна на кралицата стоеше набит свещеник, който стискаше книга с псалми. От дясната страна на платформата стояха Рейналф и Филип. Изпълнена с подозрение, Лиз-Ан местеше поглед от едно лице към друго, но винаги накрая поглеждаше към Рейналф. Макар да беше далеч от нея, тя се досещаше, че е стиснал здраво устни. Щеше да се случи нещо ужасно, беше сигурна. И не беше ни най-малко изненадана.

— Приближете се, лейди Лиз-Ан — нареди Хенри. — Накарахте ни да ви чакаме достатъчно дълго.

Да, войниците я бяха заловили, когато тази сутрин се промъкваше през градината, и я бяха довели тук, пред краля, без да й дадат обяснения. Тя се приближи с изправени рамене и застана пред краля. Лицето му не предвещаваше нищо добро. Тя повдигна поли и направи реверанс.

— Достатъчно — каза той.

Лиз-Ан се изправи и отново погледна Рейналф.

— Този път ще ви омъжа, лейди Лиз-Ан — каза Хенри. Тонът му много приличаше на онзи, който баща й използваше, когато тя се беше провинила. — Отдавна сте бреме за брат си. Време е вече някой да смъкне товара от плещите му. — Той й се усмихна.

Лиз-Ан смръщи още по-силно вежди. Не смяташе остроумието му за забавно, но не се осмели да каже нито дума.

— Още веднъж — продължи той — се постарах да ви намеря подходящ съпруг. И този път няма да се оставя да ме предизвикате. Ще се омъжите още днес. Не искам да слушам нищо. Разбрахте ли?

Тя погледна свещеника. Присъствието му в залата беше обяснимо. Очевидно кралят твърдо беше решил да я омъжи, преди да е измислила някакво оправдание. Погледна пак Рейналф и Филип. Обзе я неописуем ужас. Кралят имаше намерение да я омъжи за Филип. А Рейналф като че ли беше готов да му я отстъпи. Зави й се свят и започна да й се повдига. Лицето й силно пребледня. Защо Филип се беше съгласил на женитба, която преди години беше отхвърлил? Сега вече тя наистина не беше девствена. Не, не можеше да мълчи.

— Но, Ваше величество…

— Разбрахте ли ме, лейди Лиз-Ан? — извика Хенри със силно почервеняло лице.

Тя кимна със сведени към пода очи.

— Ще ме гледате, когато ви говоря! — Той тропна с крак, за да подчертае сериозността на думите си.

Лиз-Ан си пое дълбоко дъх, вдигна поглед към него и отново кимна.

— Да, Ваше величество, разбрах…

Той се усмихна победоносно и се облегна назад в огромното кресло.

— Доволен съм, че най-после се разбираме. — Той въздъхна дълбоко и погледна първо Рейналф, после Филип. — Въпреки лошото ви поведение, реших да бъда великодушен към вас. Кралицата вярва, че е по-добре вие сама да изберете бъдещия си съпруг. И така, можете да избирате между тези двама рицари.

Лиз-Ан гледаше краля втренчено, недоумяващо. Изруга тихичко и се обърна с лице към Рейналф и Филип. Рейналф беше готов да я вземе за съпруга? Но нали й беше казал, че е отхвърлил предложението на краля? Не можеше да повярва нито на ушите, нито на очите си. Сигурно кралят е упражнил властта си над него. С натежало сърце, тя срещна погледа на черните му очи. Със скръстени на гърди ръце, Рейналф я гледаше, без да мигва. Тя видя гняв в очите му. Да, не правеше това по своя воля. Лиз-Ан прокара език по устните си и погледна Филип. Той изглеждаше уверен в себе си, усмихваше й се чаровно. Макар някога да го беше смятала за най-красивия мъж на света, в този миг не можеше да не го сравни с Рейналф. В сравнение с него, Филип беше направо невзрачен.

— Е? — настоя кралят, когато мълчанието й се проточи.

Тя поклати глава.

— Аз… аз не мога — прошепна тихо. Макар да беше далеч от него, чу как Рейналф рязко си пое дъх.

Хенри се наведе заплашително към нея.

— Дадох ви право на избор, лейди Лиз-Ан. Предупреждавам ви, че не бива да ми противоречите повече. Или ще се омъжите за един от тези двама джентълмени, или ще станете монахиня. — Даде й време да осмисли думите му, а после я заплаши с пръст. — Хайде, решавайте бързо. Зает съм. Имам и други, по-належащи, дела.

Манастир? Монахиня? Тя отчаяно се вкопчи в тази възможност.

— Тогава предпочитам манастира — каза тя, вдигнала непокорно глава.

Хенри почервеня толкова силно, че границата между кожата и косата му стана почти невидима. Ясно осъзнала неговото недоволство, Лиз-Ан нервно потърси погледа на кралицата, но тя гледаше встрани. Хенри бавно възвърна естествения цвят на лицето си.

— Хм — промълви замислено той и погали брадата си с ръка, — тогава аз оттеглям предложението си за манастир.

Лиз-Ан направи несигурна крачка напред.

— Не можете да постъпите така!

— Какво? — Той се изправи ядосано. — Вие подлагате властта ми на съмнение? Мога да правя с вас каквото пожелая, в това число и да ви обезглавя зарази вашето нахалство.

Тя притихна.

— Простете, Ваше величество. Просто другата възможност не ми харесва.

Хенри обърна поглед към двамата мъже вдясно от платформата.

— Виждам двама достойни, мъже, на които можете да родите деца, лейди Лиз-Ан. Хайде, или сама ще изберете, или аз ще го направя вместо вас. И не мога да ви гарантирам, че ще бъдете доволна от избора ми.

Лиз-Ан разбра, че ще трябва да приключат с този въпрос. Пое си дълбоко дъх и отново огледа внимателно двамата мъже.

— И двамата са еднакво лоши — мърмореше си тя тихо, макар вече да знаеше кого ще избере.

— Казахте ли нещо? — попита кралят с едва сдържано раздразнение.

Тя поклати глава.

— Не, Ваше величество. Ей сега ще направя избора си. — Искаше да се увери, че двамата рицари ще бъдат толкова унизени, колкото и тя. Изправи рамене и се приближи до Рейналф. Постави ръцете си на хълбоците и се взря отблизо в лицето му. — Нещата се изплъзнаха от ръцете ти — прошепна тя тихо, така че само той да я чуе.

Той посрещна думите й привидно спокойно, но присви силно очи, за да й покаже, че това не му харесва. Тя отстъпи назад и плъзна поглед по мускулестото му тяло. А после бавно го обиколи, за да го види отвсякъде. Беше стиснала здраво устни и въобще се държеше така, както беше виждала Джилбърт да прави, когато избира нов кон за конюшните им. Смело докосна косата му, хвана един кичур и го разтри между пръстите си. После опипа ръката му.

— Хм — прошепна тя.

Сложила пръст на устни, отново го обиколи и, като последна обида, се наведе, за да опипа глезена му. Рейналф полагаше неимоверни усилия, за да остане неподвижен. Очите му обаче говореха. Казваха на Лиз-Ан, че може би ще съжалява за отношението си. Тя се усмихна леко. Поклати глава и застана пред Филип. Той наистина гледаше самоуверено. Отново й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор, но ледено. Подложи Филип на същия оглед, на който беше подложила Рейналф. Той също стоеше неподвижно, но гневът му нарастваше с всяка секунда. Най-после, с ръце на хълбоци, тя обиколи Филип за последен път и застана пред него.

— Добър ли си в борбата? — попита го тя, но така, че всички да чуят.

Като си спомни историята, която тя му беше разказала за срещата си със сър Артър, Рейналф почти си прехапа езика от изненада. Стиснал здраво устни, погледна към Хенри и Елинор. Кралят беше силно ядосан, но кралицата видимо се забавляваше от прикритата насмешка в думите на Лиз-Ан. Кралят обаче извика:

— Достатъчно! Стига вече игрички! Избирайте!

Като въздъхна дълбоко, Лиз-Ан постави ръката си в тази на Филип и сковано се обърна с лице към Рейналф. Повдигна вежди, усмихна му се самодоволно и сви рамене. Рейналф не помнеше да е била по-прекрасна, по-скъпа за него, отколкото в този миг. Гневът му достигна невиждани измерения. Изборът й беше очевиден. Както беше предполагал, тя щеше да се омъжи за това копеле Филип. Трябваше да мине известно време, преди думите, които Лиз-Ан произнесе, да стигнат до ума му.

Филип високо извика.