Войнствена любима

ГЛАВА 18

Рейналф опря длани в перваза на прозореца и се вгледа навън, в звездната нощ. Бяха минали часове, откакто Лиз-Ан припадна в залата. Сега тя спеше. Беше ядосан на себе си, че позволи на краля да го отдели от нея. Да, дяволите да го вземат, трябваше преди всичко да помисли за нея! Трябваше да се досети, че тя не би могла да се защити от всички онези хора. А той беше изпитал гняв, разочарование и ревност, когато я беше видял със сър Филип Чаруик. Телата им бяха толкова близо едно до друго, че почти се докосваха. Бързото отдалечаване на Чаруик и припадането на Лиз-Ан повдигаха въпроси, на които още не му беше отговорено.

Хората му не бяха успели да открият Чаруик. Най-после някой им каза, че той бил напуснал замъка веднага след сватбата, като взел със себе си и малкото си хора. На Рейналф му се искаше да тръгне след него, но трябваше да остане при Лиз-Ан. Уморено, той хвърли поглед през рамо към мястото, където лежеше тя. Свещта хвърляше сенки по лицето й, което изглеждаше още по-бледо поради рамката от черна коса. Като напрегнеше слух, той долавяше бавното й, равномерно дишане. Личният лекар на кралица Елинор го беше успокоил, че няма нищо страшно и че Лиз-Ан сама ще се събуди, когато му дойде времето. Беше казал, че изтощението и възбудата са причина за припадъка й, а в добавка и факта, че цяло денонощие не е слагала хапка в уста. Последното особено тревожеше Рейналф. Беше й изпратил табла с храна предната вечер, но камериерката му беше казала, че Лиз-Ан въобще не се е докоснала до храната. И въпреки това той не се беше погрижил днес тя да хапне нещо, не беше настоял. Не можеше да се отърси от предчувствието, че в цялата работа има и нещо друго, освен умората от преживените вълнения. Беше сигурен, че припадъкът й има нещо общо с думите, които си бяха разменили тя и Чаруик. Разтри челото си с ръка, отиде до леглото и седна на стола, който беше поставил до него. Наведе се над Лиз-Ан и махна кичурите коса, които покриваха лицето й. Клепачите й потрепнаха. Стори му се, че тя простена насън.

— Лиз-Ан? — повика я той и допря дланта си до студената й буза. Дишането й осезаемо се промени. Тя сгуши лице в дланта му.

Рейналф се изправи. Прокара пръстите си по брадичката й, погали леко разтворените й устни. Клепачите й се повдигнаха.

— Рей… — въздъхна тя и усмивка озари устните й. Най-после, тя отвори широко очи и докосна лицето му.

Заля го вълна на облекчение — бърза и топла. Целуна студената й длан. Тя стисна пръсти, като че ли да задържи топлината на целувката му, и отпусна ръката си на леглото.

— Как се чувстваш? — попита той и седна в края на леглото. Бедрото му се притискаше в тялото й.

— Уморена — отговори Лиз-Ан, а после смръщи вежди, защото първото нещо, за което се сети, беше кавгата й с Филип. Дълбокият шок, който последните му думи предизвикаха, беше причина тя да припадне. Твоят съпруг… Той не ти ли прилича на някого? На някой разбойник… Тя прогони спомена. Не искаше да мисли за това сега.

— Съжалявам, ако съм те уплашила — прошепна загрижена. — Не знам как стана така, че припаднах.

Рейналф взе ръката й в своята и сложи палеца си на мястото, където се усещаше пулсът й.

— Не знаеш ли?

— Аз… предполагам, че трябва да се храня по-редовно — призна тя кротко. — А и не спах добре вчера.

— Хм. И сватбата, разбира се.

Доволна, че той й предложи още едно извинение, тя кимна.

— И това също — съгласи се окуражена от усмивката му и проявеното разбиране. А после сбърчи чело. — Много съжалявам за това, Рейналф.

Ръката му застина върху нейната.

— Съжаляваш ли? — попита той и усмивката му изчезна. Разбира се, че беше така. Нима не беше изказала предпочитанието си да влезе в манастир? Тя сведе поглед, кимна с глава и направи усилие, за да седне в леглото. Рейналф й помогна.

— Да — каза тя и се облегна на възглавниците. Не знаеше колко предизвикателно се очертават твърдите й гърди под тънката долна риза. Ръцете й бяха сгушени в скута и тя ги погледна, преди да продължи: — Не биваше да те насилвам да се жениш за мен, но просто нямах избор. Разбираш ме, нали?

Не, не я разбираше, но искаше.

— Нямаше избор? Но кралят ти предостави избор — Чаруик и мен.

Тя се засмя горчиво.

— Избор? Не, Рейналф, това не беше избор. Никога не бих се омъжила за Филип, дори кралят да не ми беше дал друга възможност. Мисля, че по-скоро бих умряла.

— Защо?

Тя се поколеба. Не знаеше какво да каже, какво да премълчи и въобще как да се държи за в бъдеще. Рейналф взе ръцете й в своите и се наведе към нея.

— Сега съм твой съпруг, Лиз-Ан. Ако искаме да живеем в мир, ще трябва да споделяме всичко един с друг. Трябва да ми се довериш.

Да му се довери. Нямаше да й е трудно да го направи, разбра тя с почуда. Искаше да му се довери. Пое си дълбоко дъх, кимна и каза:

— Ако на света има някой, когото да мразя, колкото мразех теб, Рейналф, това е Филип. Израснах с любовта си към него. Той беше мой идол, следвах го навсякъде. В моите детски очи той беше съвършен. — Тя се отпусна на възглавниците и се загледа в балдахина над главата си. Хапеше долната си устна в напразни опити да си възвърне спокойствието, което започваше да й се изплъзва. Рейналф чакаше. Чувството в гласа й предизвикваше у него ревност, която стягаше вътрешностите му. Трудно му беше да преглътне факта, че тя е обичала и друг, освен него. — Той никога не беше мил и любезен с мен — продължи тя. — Бях много висока за възрастта си и много неугледна на вид, а косата ми беше като черна конска опашка. Без съмнение, не съм била привлекателна за него. — Тя въздъхна — Под носа ми, а и под този на баща ми, той непрекъснато спеше със слугините от нашия замък. — Рейналф гледаше как по лицето й пробягват различни чувства. — Макар поведението му да ми причиняваше дълбока болка, в края на краищата, започнах да си казвам, че няма значение. Виждаш ли, Филип ми принадлежеше. Никой не подлагаше на съмнение това, че един ден аз ще бъда негова съпруга и ще родя неговите деца. Такава беше съдбата ми и аз бях готова да й се отдам с плам, какъвто само едно дете може да изпитва. — Тя го погледна в очите. — Две години не го видях, но непрекъснато мислех за него. Бях тръгнала за сватбата и Джилбърт беше с мен, когато… Когато лагерът ни беше нападнат. Бяхме изненадани и почти не оказахме съпротива. — Тя стисна здраво устни. — Когато видях Джилбърт, бях сигурна, че е мъртъв. Имаше толкова много кръв… Навсякъде.

— Но той е жив — вметна Рейналф.

— Да, той има силна воля, по-силна от моята. — Лека усмивка премина през лицето й и бързо изчезна. — И когато Филип отказа да се ожени за мен — каза тя бързо, прекалено бързо, — баща ми не можа да понесе удара и умря.

— И ти все още мислиш, че аз съм този, който е нападнал лагера ви и е осакатил брат ти онази нощ? — попита Рейналф. Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше.

Тя погледна встрани, защото не искаше да вижда болката, изписана на лицето му.

— Вече не знам — каза приглушено. — Бях толкова сигурна, че беше ти, но сега…

У Рейналф разцъфна надежда.

— Не ми е толкова лесно да ти се доверя, Рейналф. Много дълго живях с тези болезнени спомени и не мога така бързо да се освободя от тях… макар че много ми се иска.

Не му предлагаше много, но все пак беше нещо повече от онова, което беше готова да даде досега. Без да каже дума, Рейналф се изправи и отиде до огнището. Върна се след малко и сложи табла с храна на леглото.

— Искам да изядеш всичко — каза той и отново седна на стола.

Лиз-Ан, със сериозно лице, подгъна крака под себе си и протегна ръка към пая с месо. Той изчака тя да изяде по-голямата част от онова, което беше върху таблата, и едва тогава зададе въпроса, който не излизаше от ума му.

— Бих искал да знам какво ти каза сър Филип, че те разстрои толкова много.

Тя премигна.

— Лиз-Ан! — В гласа му се усещаше предупреждение. — Не си мисли, че ще можеш да ме излъжеш, като ми кажеш, че е било нещо незначително, защото няма да ти повярвам. Хайде истината!

Тя неспокойно прехапа долната си устна и избегна погледа му.

— Не е важно.

Рейналф се бореше със себе си, за да запази търпение. Скръсти ръце на гърди и се втренчи в нея мрачно, навъсен.

— Аз ще бъда този, който ще прецени дали е важно или не. Ще ми разкажеш всичко!

Като разбра, че той няма да отстъпи, тя се подчини.

— Той беше много ядосан. — Пръстите й неспокойно играеха по завивката. — Каза, че за него нямало значение това, че съм омъжена за теб. Че е все така решен… да ме има. — Тя вдигна поглед, за да види реакцията, но срещна непроницаемите му черни очи.

— И? — настоя, защото беше сигурен, че има и нещо повече.

— Каза, че ще се отърве от теб.

— Ще се отърве от мен? — засмя се Рейналф, като че ли дори мисълта за това беше много смешна. — Ще се опита да ме убие?

— Да, сигурна съм.

— И какво още? — Лиз-Ан погледна встрани, тъй като отново чу прощалните думи на Филип. Не разбираше защо не иска да ги сподели с Рейналф. Знаеше, че не може. Намеците му я бяха ужасили. Трябваше първо да помисли за това сама.

— Това е всичко — каза тя и се пъхна под завивките.

Рейналф усети, че има още нещо, но не настоя повече. Целуна я нежно, а после й каза:

— Трябва да поспиш още. — И се обърна да си върви.

Тя хвана ръката му.

— Няма ли да останеш?

Не й се вярваше, че ще си тръгне. Та нали това беше тяхната първа брачна нощ! Той вече имаше право над нея. И освен това наистина не искаше да се лиши от него в този момент. Той я погледна.

— Ако беше добре, съпруго моя, щях с радост да взема онова, което ми се полага, но тази нощ за теб ще е по-добре да бъдеш сама в леглото. Ще прекараме първата си брачна нощ в Чизън.

— Аз… аз не искам да бъда сама — каза тихо Лиз-Ан. — Няма ли да останеш при мен?

Рейналф не очакваше, че тя ще преодолее гордостта си и ще признае, че има нужда от него. Беше толкова изненадан, че за миг онемя. Когато най-после проговори, в гласа му се усещаше напрежение.

— И къде ще спя?

Тя се изчерви, погледна първо стола, а после прокара длан по мястото до себе си.

— Тук — каза тя.

Рейналф се усмихна.

— Мислиш ли, че ще е безопасно?

Тя все още не беше готова да срещне погледа му.

— Можеш просто да ме държиш в прегръдките си — предложи, прехапа долната си устна и зачака отговора му.

— Ах, искаш да ме подложиш на мъчение, така ли?

Тя най-сетне го погледна и видя весели пламъчета да светят в черните му очи. Едва потискаше смеха си.

— Не такова е намерението ми. Наистина ли ще бъде толкова лошо? — попита невинно тя и се усмихна.

Той кимна.

— Да, но съм доволен, защото поне не искаш да ме приковеш към стената.

Лиз-Ан скри усмивката си, отметна завивките и покани съпруга си да сподели леглото й.