Войнствена любима

ГЛАВА 19

— Чизън! — обяви Рейналф.

Гласът му беше пропит с чувство. Радваше се, че вижда пред себе си тази земя. Тръгнаха от Лондон преди три дни, които му се сториха като вечност. Не само защото копнееше да се завърне у дома, а и защото още не беше упражнил съпружеските си права над Лиз-Ан. В Чизън щеше отново да я има и най-после щяха да започнат съвместния си живот.

— Какво виждаш, Лиз-Ан? — попита той.

Въпросът му я свари неподготвена и тя смръщи вежди.

— Земя — отговори простичко, а после добави: — Плодородна земя. — И погледна през рамо към него.

Той очевидно не беше доволен от отговора й.

— И? — продължи да настоява.

Тя отново го погледна, като хапеше долната си устна.

— Това е всичко — заключи тя. — Какво искаш да видя, милорд?

Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето.

— Това не е Пенфорк — каза той. — Но сега е твой дом. Бих искал да виждаш в него дома си… и да го приемеш.

Погледът му се задържа на устните й за миг, а после погледна в очите й, които не се отделяха от неговите.

— Приела съм го, съпруже мой.

— Доволен съм — прошепна в отговор той и я целуна. Целувката му беше кратка, но топла.

Когато се опита да се отдръпне, Лиз-Ан не му позволи. Обви врата му с ръце и се притисна в него. Той удължи целувката още малко, но в края на краищата се отдръпна, като я остави да го гледа разочаровано.

— Сърцето ти знае истината — каза тихо той.

И потегли надолу по хълма към Чизън. Слънцето беше близо до зенита си, когато един от мъжете, изпратени напред от Рейналф, излезе от горичката и тръгна към тях. От устните му се ронеха неразбираеми думи. Изведнъж застанали нащрек, хората на Рейналф рязко дръпнаха поводите и спряха на място. Извадиха мечовете си от ножниците. Последва тишина, която изнервяше всички.

— Милорд — каза задъхано мъжът, когато стигна до тях.

— Какво има, човече? — попита Рейналф. Стомахът му се свиваше от лоши предчувствия. — Видя ли се с майка ми?

— Не, милорд. — Той си пое дълбоко дъх, за да се по-съвземе, преди да продължи: — Чизън е превзет и всичките му обитатели са затворници сега.

Рейналф започна спокойно да обмисля новосъздалото се положение.

— А какво стана с другите от групата?

— Нападнаха ни, милорд. Завлякоха всички вътре в крепостта. Мен изпратиха да ви донеса съобщението.

Рейналф му даде знак с глава да продължи. Усещаше как до него Лиз-Ан е като вцепенена.

— Трябва да ви предам, че сега Чизън е в ръцете на барон Джилбърт Балмейн и…

— Джилбърт?! — възкликна Лиз-Ан.

— Това нищо не променя! — изрева той към нея, а после отново се обърна към пратеника и му нареди да продължи.

— Каза, че ако искате отново да видите майка си жива, трябва да му върнете сестрата, а и вие самият да се предадете.

Думите му бяха посрещнати с мълчание, което се проточи дълго.

— И? — попита най-накрая Рейналф, като в същото време беше сигурен, че няма повече съобщения.

Мъжът преглътна, извади изпод туниката си платнена торбичка и му я подаде.

— Каза, че това ще ви помогне да се убедите, ако все още имате някакви съмнения.

С побелели устни, Рейналф въртеше торбичката в ръцете си. Беше лека. Вътре имаше нещо съвсем малко, помисли той с нарастваща тревога. Погледна Лиз-Ан.

— Какъв човек е този твой брат?

Лиз-Ан беше чувала, че понякога похитителите изпращали части от тялото на заложника, за да покажат, че заплахата е сериозна, но не вярваше, че Джилбърт е способен да извърши такова нещо. Та това беше направо абсурдно!

— Джилбърт не е животно — заяви тя и протегна ръка да вземе торбичката. Той обаче не й я даде.

Рейналф я гледаше с очи, студени като зимна нощ.

— А ако е животно, ще трябва да го убия, както се постъпва с такива като него.

Сърцето на Лиз-Ан се сви и тя отговори, без да се замисли.

— Джилбърт няма да ти даде втора възможност да го сториш.

— Аз не моля за втора възможност. Искам само една! — изрева Рейналф, а туниката не можа да прикрие напрежението в мускулите му.

Лиз-Ан мислеше, че тя ще загуби и в двата случая, независимо от изхода. Най-сетне призна това, което дни наред криеше дори от себе си. Тя обичаше Рейналф. Беше истинска лудост, знаеше и това. Никога досега не беше изпитвала такова дълбоко чувство. Към никого. Затвори очи, за да не чувства болката. Когато отново срещна погледа на Рейналф, в очите й имаше сълзи. Той не беше помръднал.

— Отвори я — прошепна тя.

Стори й се, че всичко е замряло. Пръстите му несръчно се бореха с възела. Никой не помръдваше. Всички следяха движенията на ръцете му. Вътре имаше само кичур коса — дълъг и светъл, почти безцветен. Рейналф едва беше имал време да се наслади на облекчението, когато го завладя гневът. Как се беше осмелил Джилбърт да докосне майка му!

— Ще го убия! — изрева той.

— Но това е само коса — възрази Лиз-Ан и сложи ръката си върху неговата. — Той ми е брат!

— А тя е моята майка! — Той отблъсна ръката й.

Без да я погледне повече, се обърна към Геоф.

— Вземи я на коня пред себе си.

Лиз-Ан гледаше с отчаяние от единия към другия.

— Какво мислиш да правиш, Рейналф?

Рейналф отново я прониза с черните си очи.

— Ти си моя съпруга, Лиз-Ан. И ще останеш такава, каквото и да се случи.

— Ами майка ти?

— Не се тревожи. Скоро ще си я върна. Както и Чизън.

Тя поклати глава.

— Остави ме да поговоря с Джилбърт — помоли го тя. — Не бива да се пролива кръв. Мога да го накарам да се вслуша в гласа на разума.

— Да, но в чий глас?

— Не, Рейналф! — извика тя, но той вече не я слушаше. Вниманието му беше насочено към други неща.

С насълзени очи, Лиз-Ан наблюдаваше как мъжете се строяват в редица и приготвят оръжията си за предстоящата битка. Действаха бързо. Бяха отново на конете и последваха Рейналф, който тръгна начело. Спряха се до брега на езерото. От крепостта можеха да ги видят, но бяха извън обсега на оръжията им. Зад тях, защитена от телата им, Лиз-Ан погледна към страховитата крепост. Беше иззидана изцяло от камък. Стените бяха високи и стръмни, а в подножието им имаше мочурище. На върха на една от кулите се виждаха няколко мъже. Знаеше, че Джилбърт е сред тях. Но кой точно е той, питаше се тя. Сред групата настана оживление, тъй като всеки един от хората на Рейналф се готвеше за онова, което му се удаваше най-добре. Лиз-Ан изпитваше дълбока тревога. Знаеше, че само след няколко часа много от тези мъже ще лежат мъртви. А може би и Джилбърт ще е сред тях. Отчаяно търсеше разрешение на проблема само и само да спечели малко време… Трябваше да говори с Джилбърт, да му каже, че е добре и че е останала с Рейналф по своя собствена воля. Сигурна беше, че той ще промени отношението си, когато разбере, че е омъжена за него…

— Геоф — завъртя се към мъжа зад себе си, — заведи ме при лорд Рейналф. Трябва да говоря с него.

— Не, милейди, той не иска да бъдете близо до него. Тук сте в безопасност.

— Но те ще се убият един друг — заяви тя разпалено. — Нима не виждаш това?

Той я погледна.

— Такова е решението на господаря ми. Брат ти го е обидил жестоко, като в негово отсъствие е нападнал дома му и е взел майка му за заложничка. Той с право защитава и двете.

— Ами обидата, нанесена на Джилбърт? — Беше отчаяна. Непрекъснато свиваше и отпускаше длани.

Лицето на Геоф беше като издялано от камък.

— Макар да не знам подробности, милейди, ти си тази, която започна всичко.

С цялото си сърце искаше да може да отрече думите му, да му обясни защо беше затворила Рейналф в мазето, но знаеше, че ще е безполезно. Геоф би останал верен на господаря си при всички обстоятелства. Притисна устата си с ръка и се обърна, за да види докъде бяха стигнали приготовленията. Пред редиците строени мъже видя Рейналф и Уолтър. Бяха доближили главите си една до друга. Очевидно водеха поверителен разговор. След малко мъжът, когото използваха за куриер, пришпори коня си към замъка.

— Какво става? — попита Лиз-Ан.

— Не знам, милейди — отговори Геоф. Очевидно беше много ядосан, че не е включен в групата, която ще проведе атаката.

Пратеникът не беше пуснат зад вратите на замъка, макар да му позволиха да мине по подвижния мост. Предаде съобщението през подвижната решетка на вратата. След няколко минути обърна коня и тръгна обратно към Рейналф. Когато наближи, Геоф, неспособен да сдържи любопитството си, се приближи към редицата мъже.

— Той ще се срещне с вас, милорд. — Гласът на пратеника достигна до Геоф и Лиз-Ан. — Съгласи се на двубой с мечове.

— Не! — изтръгна се вик от гърдите на Лиз-Ан.

Геоф, който беше свикнал с нейните настроения и сега очакваше неприятности, я обгърна здраво с ръце и побърза да отдалечи коня от групата, преди другите да са доловили гневното й избухване. Обаче не успя. Тя първо се развика, после се разплака и най-накрая нападна младия скуайър с юмруци. Той не знаеше как да се справи с нея и едва успяваше да запази равновесие върху седлото. Когато до него застана Рейналф и му помогна да се справи с Лиз-Ан, благодарността му беше толкова голяма, че не можеше да се изрази с думи. Минаха няколко минути, докато Лиз-Ан осъзнае, че я държат други ръце, но когато разбра, че те са на Рейналф, тя притихна.

— Не, Рейналф — замоли го, — не се бий с Джилбърт. Той отлично върти меча…

— Ти се тревожиш за мен? — каза той вече по-меко, с грейнало лице, като й помогна да слезе от коня.

Тя положи дланта си на бузата му.

— Тревожа се и за двама ви — призна.

— Но това е твоята възможност да се отървеш от мен — напомни й. — Да завършиш онова, което беше така нетърпелива да свършиш със собствените си ръце.

Тя го сграбчи за предницата на туниката.

— Рейналф, вече не искам да те видя мъртъв. Мисля, че никога не съм го искала истински.

Веждите му се сключиха, но той остана мълчалив.

— Не виждаш ли и сам? Джилбърт прави това, за да те накаже, че ме отвлече от Пенфорк.

Рейналф прокара длан през косата си.

— Предизвикателството е отправено и прието, Лиз-Ан. Не съм направил нищо на семейството ти, без да бъда предизвикан. Сега е време и Джилбърт да плати за прегрешенията си.

— Позволи ми преди това да говоря с него. Сега съм твоя съпруга. Той не може да промени това, каквото и да направи. Ще го накарам да разбере.

— Не, Лиз-Ан, свършено е.

Той се обърна с гръб към хората си, притисна я до себе си и завладя устните й. Целувката му беше огнена. Дъхът й спря. А после, изведнъж, свърши. Погледите им се срещнаха за миг, а в следващия той вече се отдалечаваше. Лиз-Ан, онемяла, го гледаше как възсяда огромния си жребец, как си проправя път през редиците. Геоф го следваше неотлъчно. Когато вече не можеше да го вижда, тя се обърна към Роланд. Той й се усмихна мрачно и й махна да отиде при него.

Лиз-Ан отчаяно се опитваше да потисне завладяващата я паника, защото знаеше, че тя ще й попречи да мисли трезво и разумно. Умът й отчаяно се опитваше да намери изход. Тръгна бавно към Роланд. Нямаше почти никакъв избор, а нямаше време да търси различни решения. И все пак се радваше, че този път няма да се възползва от Геоф, за да постигне целта си. Застана пред Роланд с изправен гръб, потърси с поглед Рейналф и го видя начело на редиците. Измери на око разстоянието до замъка и горе-долу прецени времето, с което разполагаше.

— Роланд, не може ли да се приближим още малко? — попита тя.

— Не, това няма да се хареса на лорд Рейналф.

— Тогава да отидем само до брега на езерото, за да мога да наблюдавам дуела — направи компромис тя. — Искам да се уверя със собствените си очи, че боят ще бъде честен.

Роланд се колебаеше. Поклати глава. Съжалението му беше съвсем искрено.

— И оттук можете да наблюдавате всичко, милейди.

— Не. — Тя махна с ръка, за да обхване струпалите се пред нея войници. — Те се движат непрекъснато и ми закриват гледката.

Със стиснати устни, скуайърът гледаше от войниците към замъка, а после към полето помежду им, където щяха да се срещнат двамата противници. Лиз-Ан разбра, че все още се колебае, и увеличи натиска.

— Моля те, Роланд. — Тя стисна ръката му и позволи на сълзите да се появят в очите й като израз на мъката й.

Той въздъхна и кимна.

— Добре, но ще застанем най-отпред, в първата редица, и нито крачка повече.

Той бавно преведе коня й до челната редица вляво. Тогава Лиз-Ан забеляза, че и Уолтър, и Геоф, са се върнали и са оставили Рейналф сам. Изглеждаше точно така, както в деня, когато се беше върнал в Пенфорк за нея. Да, той щеше да бъде достоен противник на Джилбърт… Макар брат й да се беше научил да се справя с недъга си, той си оставаше недостатък. Страшно беше да се помисли какво може да стане, ако той падне на земята с противник като Рейналф. С изненада установи, че се чувства съвсем спокойна. Спокойствието идваше от увереността й, че ще успее да сложи край на този безсмислен дуел. Вдигнаха решетката на вратата на замъка и на подвижния мост стъпи един-единствен кон и ездач. Решетката веднага беше върната на мястото й. Лиз-Ан знаеше, че това е Джилбърт. Дали я беше видял? Не беше вероятно, защото зелената й рокля се сливаше със зеленината зад нея. Обърна глава и видя, че конят на Рейналф бавно върви към този на Джилбърт.

Сега! Тя въздъхна шумно, за да чуят всички около нея, а после падна напред и се претърколи през врата на коня. Не знаеше доколко успешно е имитирала припадък, но направи най-доброто, на което беше способна.

— Лейди Лиз-Ан! — възкликна Роланд и придърпа към себе си безжизненото й тяло.

Както и беше очаквала, скуайърът положи усилия да я качи на гърба на коня и да я задържи там. Лиз-Ан не знаеше дали е привлякла вниманието и на другите, затова нададе тих стон и се наклони на другата страна. Роланд изруга. С едната си ръка я придържаше на седлото, а другата беше разперил, за да пази равновесие. Без да се колебае, Лиз-Ан направи рязко движение, при което ритна Роланд в гърдите и го прати на тревата.

— Съжалявам — каза тя и грабна юздите на коня.

Заби пети в хълбоците му и препусна напред. Зад себе си чу възгласите на войниците. Знаеше, че Рейналф ще се опита да я спре, затова продължаваше да се движи по левия фланг, като се криеше колкото може във високата трева. Препускаше право към Джилбърт. Като наближи, тя разплете плитката си и косата й се развя свободно след нея. Това също беше предвидено, защото Джилбърт щеше незабавно да разпознае черната й буйна коса. Движението, което по-скоро долавяше, отколкото чуваше, отвлече вниманието на Рейналф. Той обърна глава, за да разбере каква е причината за него. Видя, че част от хората му са разкъсали веригата и сега препускат бързо напред. Очевидно преследваха някого. Лиз-Ан! Завъртя глава във всички посоки. И я видя. Беше се изравнила с него и препускаше неотклонно към брат си.

— Не! — извика той. Изруга поне хиляда пъти и препусна в галоп.

Щеше да я настигне, но ясно съзнаваше, че по този начин и двамата ще се доближат на опасно разстояние до стените на замъка. Скоро щяха да бъдат в обсега на оръжията им. Накара коня да препуска със сетни сили, с най-голямата бързина, на която беше способен. Лиз-Ан видя, че Джилбърт обърна коня си и сега идва право срещу нея. Усещаше приближаването и на Рейналф, макар да не го виждаше. Знаеше, че съпругът й ще дойде при нея първи. Конят на Роланд не можеше да се мери с този на Рейналф, а Джилбърт беше още далеко. Все едно, тя препусна напред. Ако не друго, поне щеше да забави двамата мъже достатъчно, за да поговори с Джилбърт, преди битката да е започнала. Поради приближаването на Рейналф се наложи да промени курса. Тръгна наляво, към мочурището. Това й спечели само няколко секунди. Миг по-късно Рейналф вече беше до нея и се опитваше да поеме юздите на коня й. Като не успя, той я хвана и я дръпна върху седлото си, въпреки че тя пищеше и риташе силно с крака. Изведнъж нещо просвистя край ушите им. Двамата паднаха на земята, като Рейналф пое удара. Изведнъж, някак смътно, Лиз-Ан осъзна, че онова, което беше ударило Рейналф, беше стрела. Чу приближаването на коне. Извиваше неспокойно тяло в ръцете на Рейналф, който все още я държеше през кръста. Успя да се освободи и остана коленичила до него. Първо видя разкривеното му от болка лице, а после стрелата, която стърчеше между брънките на ризницата му. Точно под дясното му рамо. Кръвта вече струеше през дупките на ризницата и попиваше в земята.

— Рейналф! — промълви тя, като обхвана лицето му с длани.

Той повдигна клепачи. Очите, които се впиха в нейните, бяха измъчени, изразяваха единствено болка.

— Лиз-Ан — едва чуто рече той. Повдигна глава, погледна я и каза: — Защо?

Сълзите потекоха по бузите й и закапаха по лицето й.

— Не исках да стане така — каза тя, като преглъщаше конвулсивно, за да не избухне в ридания. — Исках само да говоря с Джилбърт, да му обясня. А ти не ми разреши…

Обърна глава и видя Джилбърт, който бързо се приближаваше към тях. Войниците му препускаха след него. Рейналф нададе стон и успя да се изправи до седнало положение, отблъсна я и хвана стрелата, която стърчеше от ризницата му. Лиз-Ан протегна ръка към него, но той отново я отблъсна.

— Не, Рейналф, моля те! Трябва да ми позволиш да се погрижа за раната. Ще загубиш много кръв, ако не го направя.

Когато той протегна ръка към меча си, друга стрела разцепи въздуха край тях. Размина се с целта си само на няколко сантиметра и се заби до него в земята.

— Не! — извика Лиз-Ан и застана пред него, за да го защити с тялото си.

Той все още се опитваше да изтегли меча си с лявата ръка. Лиз-Ан го прегърна здраво. Роклята й се напои с кръвта му Рейналф се опита да я отблъсне, но не успя да го направи с една ръка, а не искаше да оставя меча си.

— Махни се! — извика той. — Нямам нужда от женска закрила.

Тя бурно разтърси глава.

— Не искам да умреш заради мен, Рейналф.

Той погледна красивото й лице, което сега изразяваше единствено страх да не го загуби. Да, сега тя можеше да избяга от него, но май не искаше да го направи.

— Аз… те обичам — прошепна тя. — Не ме карай да ти обяснявам нищо. Просто те обичам и толкова.

— Лиз-Ан. — Джилбърт закова коня пред тях и скочи на земята с меч в ръка. — Махни се от него.

Рейналф погледна първо много високия мъж, който идваше към тях, а после жената, за която беше готов да рискува всичко.

— Сбъркал съм — каза той с дрезгав глас. — Ти заслужаваш да се умре за теб. — И хвана здраво дясното й рамо.

Устните му докоснаха нейните толкова леко, че тя не беше сигурна дали въобще я е целунал. А после я отблъсна толкова силно, че най-после успя да я накара да отдели тялото си от неговото. Неочакваното му признание все още кънтеше в ушите й. Тя го гледаше недоумяващо и се мъчеше да сложи в ред разбърканите си чувства. Рейналф вдигна тежкия си меч. Смръщи силно вежди и чело, но не поради болката, която изпита. Скъпото му, изпитано оръжие сега не просто тежеше в лявата му ръка. Беше му като чуждо. От замъка заваляха стрели, които пречеха на хората му да се доближат до него. А Джилбърт, леко накуцвайки, неотклонно приближаваше. Лиз-Ан погледна първо единия, после другия и предприе единственото възможно нещо. Повдигна полите на роклята си, изтича бързо при брат си и го прегърна. Той й отвърна, след което побърза да я отстрани от пътя си. И продължи да върви към мъжа, чиято кръв беше решен да пролее.

— Джилбърт! — извика Лиз-Ан и сграбчи ръката му, която държеше меча. — Престани. Рейналф не е направил нищо лошо.

Думите й имаха желания ефект. Накараха го рязко да спре. Само няколко крачки деляха единия от другия. Джилбърт я погледна озадачено.

— Нима това не е мъжът, който се опита да отнеме девствеността ти, Лиз-Ан? — попита той, като кимна по посока на Рейналф.

И двамата чакаха отговора й. Тя отговори бързо, отчаяно:

— Н-не.

Джилбърт я гледаше така, сякаш го беше ударила.

— Какво? — изрева той. — Погледни го! Нима косата му не е така светла, каквато ми я описа? Нима не притежава същото телосложение?

— Да — съгласи се тя и обърна поглед към Рейналф, който ги гледаше и седеше неподвижен. — Но не може да е бил той.

Рейналф срещна погледа на красивите й очи и изпита огромно облекчение. Думите й го разтърсиха. Беше ли възможно? Беше ли му повярвала най-после?

Хората на Рейналф се бяха приближили. Но като видяха, че нещата са се успокоили, не направиха опит да продължат по-напред. Просто стояха и чакаха развитието на събитията.

Джилбърт местеше поглед от Лиз-Ан към Рейналф и обратно. Спомни си как тя го беше защитила с тялото си само преди няколко минути. Ясно беше, че не искаше да избяга от този Уордю и не за това беше препуснала към замъка. Запита се какво всъщност е положението. Дали не беше възникнало недоразумение?

Като че ли чула неизречения му въпрос, Лиз-Ан му даде така очаквания отговор.

— Той ми е съпруг, Джилбърт.

Джилбърт направи неволно крачка назад и отпусна меча.

— Омъжила си се за този… — Той започна да търси подходяща дума, без да откъсва очи от Рейналф. — Този мерзавец?

Лиз-Ан реши, че е по-добре да не обръща внимание на думите му.

— Да, аз съм съпруга на Рейналф — каза тя, прехапала долната си устна.

По лицето на Джилбърт преминаха множество чувства. Последното, което се задържа най-дълго, беше горчивина.

— Беше ли принудена да се омъжиш за него? — Той си спомни колко усърдно кралят се опитваше да го задържи в двора.

Тя се поколеба. После каза:

— Кралят искаше да ме омъжи на всяка цена. Но ми даде право на избор. И аз избрах Рейналф. — Тя си пое дълбоко дъх и застана гордо пред брат си. — Избрах да остана при него, Джилбърт. Няма да се върна в Пенфорк.

Той видя истината в очите й и разбра искреността на думите й. Смръщил вежди, погледна мъжа, когото тя наричаше „свой съпруг“. Рейналф срещна погледа му. Изражението на лицето му беше твърдо, предизвикателно, въпреки че загубата на кръв беше отслабила силите му. Болката, чийто център се намираше малко под дясното му рамо, вече се разпространяваше и обхващаше цялото му тяло.

— Отговори ми, барон Уордю — обърна се Джилбърт към него. — Ти ли водеше нападението срещу лагера ни, който се намираше близо до Пенфорк, преди четири години? Ти ли изби всичките ми хора тогава?

— Не — отговори Рейналф, без да се колебае. Мечът тежеше в ръката му. Никога преди не беше смятал, че оръжието може да бъде толкова тежко.

— Нима сестра ми не те обвини, че си го извършил ти? — продължи да настоява Джилбърт.

Измерваше го с поглед. Знаеше, че съвсем скоро и последните сили на Рейналф ще се стопят.

— Да, тя ме обвини.

Лиз-Ан видя как челюстта на Джилбърт се стегна, как цветът на лицето му се промени. Но това беше спор, който щеше да ги доведе до задънена улица и можеше да стане причина единствено за неприятности. Поне така смяташе тя.

— Нима не виждаш, че той е ранен, Джилбърт? — попита тя. — Позволи ни да го внесем вътре, където ще мога да се погрижа за раната му.

— Добре — съгласи се той. — По-късно ще поговорим отново за това с него. Все още не искам смъртта му. Качи се на коня си, барон Уордю.

Рейналф искаше да се противопостави на Джилбърт, но знаеше, че първо трябва да спре кръвта, която изтичаше от раната. Погледна към Лиз-Ан и видя треперещата, колеблива усмивка, изписана на устните й. И взе решение. Свали меча си и даде знак на хората си да тръгнат напред.

— Не! — каза остро Джилбърт. — Само ти!

Рейналф го измери с присвити очи. Гневът отново се разгоря в гърдите му.

— Това е моят дом — изръмжа в отговор той. — И ще взема със себе си когото пожелая.

— Тогава няма да те пусна вътре — отговори Джилбърт и застана решително на пътя му с разкрачени нозе.

И отново Лиз-Ан трябваше да разреши спора. Повела коня на Рейналф за юздите, тя застана между двамата мъже.

— Аз няма да дойда без Рейналф. Няма да се случи нищо лошо, ако позволиш на хората му да го придружат.

Джилбърт искаше да откаже, но знаеше, че когато реши, Лиз-Ан винаги постига своето. А най-много от всичко искаше нейната безопасност. Защото дори сега, когато беше омъжена за този Уордю, той не можеше да я изостави.

— Добре — каза той, макар и недоволен, и се метна на седлото. — Може да вземе със себе си двама от своите хора.

— Ще взема около десетина — отвърна Рейналф.

Джилбърт стисна устни и поклати глава.

— Шестима — започна да се пазари той.

Рейналф кимна и направи знак на Уолтър да тръгне напред. Върна меча в ножницата, качи се, макар и трудно, на гърба на коня и протегна ръка на Лиз-Ан, за да й помогне.

— Лиз-Ан, ти ще яздиш с мен — каза Джилбърт.

— Не — отвърна тя и пъхна ръката си в тази на Рейналф. — Ще яздя със съпруга си.

Джилбърт скръцна със зъби, но не каза нищо повече. Като влязоха във вътрешния двор, бяха посрещнати от хора на Джилбърт, които бързо и сръчно взеха оръжията на мъжете, придружаващи Рейналф. Отнякъде се появи жена с коса, светла като тази на Рейналф. Лиз-Ан веднага се досети, че това е майка му.

— Рейналф! — извика лейди Зара и протегна ръка към сина си. Очите й се отвориха широко, като видя окървавената му туника. Като че ли изобщо не забеляза жената, която яздеше пред сина й.

— Мамо — каза Рейналф, като взе малката й длан в своята, — добре ли си?

— Разбира се — отговори тя. — Но ти… Какво се е случило?

— Повърхностна рана. Няма нищо страшно — увери я той, макар да знаеше, че не е така.

— Трябва да го приберем вътре — каза Лиз-Ан. — Загуби много кръв.

Лейди Зара най-после я забеляза. Погледна внимателно чернокосата красавица, която седеше на гърба на коня пред сина й. Присви очи, защото веднага се досети, че тя ще да е причината за всичките им беди.

— Слез оттам! — нареди тя. — Аз сама ще се погрижа за него.

Лиз-Ан трепна, но поклати глава.

— Не, аз съм лечителка. Освен това съм негова съпруга. И аз ще се грижа за него.

Лейди Зара направи крачка назад с широко отворена уста. Изненадаха я думите на момичето, а не откритата му предизвикателност. Изведнъж до нея застана Уолтър.

— Хайде, ела, ще ти обясним всичко по-късно. Първо трябва да се погрижим за Рейналф.

Уолтър и Геоф помогнаха на господаря си да слезе от коня. Силите му бързо отслабваха, затова той не възрази. Зара реши да не обръща внимание на момичето, което заяви, че е съпруга на сина й, и отиде до стаята на сина си. Веднага щом хората му го положиха на леглото, без да ги е грижа за прекрасните ленени чаршафи, Лиз-Ан взе нещата в свои ръце. Наведе се, за да огледа раната, като непрекъснато даваше команди, едва-едва обръщайки главата си през рамо. Лейди Зара започна да протестира, защото смяташе това за вмешателство, за нахлуване в нейна територия, но Уолтър отново я успокои. После я накара да излезе от стаята, преди да е станала причина за нови проблеми.

— Ще ми трябва и нажежено желязо. Запалете огън — каза Лиз-Ан, напълно спокойна, въпреки тежката задача, която й предстоеше.

— Ти наистина си много опасна жена — каза Рейналф и я погледна с обич. — Струва ми се, че все още съм готов да умра за теб.

Тя му се усмихна. Сърцето й биеше лудо.

— Този път няма да умреш — отвърна му.

Той й се усмихна слабо в отговор, затвори очи и потъна в дълбок сън.