Войнствена любима

ГЛАВА 23

След седмица Лиз-Ан все още се чувстваше като чужд човек, като натрапница. Грижеше се за раната на Рейналф и прекарваше всичките нощи в блаженство заедно с него, но въпреки това оставаха още толкова много часове, които трябваше да запълни по някакъв начин. Струваше й се, че ще полудее. Стана неспокойна. Няколко пъти се беше опитала да вземе участие в управлението на домакинството, но лейди Зара все още не искаше да приеме присъствието й в замъка. Накрая на Лиз-Ан не й оставаше нищо, освен да прекарва свободното си време с Джоузеф, един от скуайърите на Джилбърт. Двамата се упражняваха в стрелба с лък в задния двор, където бяха скрити от любопитните погледи на останалите. За голяма мъка на Лиз-Ан Джоузеф често излизаше победител от състезанията им. Нямаше да се чувства толкова зле, ако самата тя не беше научила младежа да борави с лъка. А сега не можеше да се равнява с него и това беше непресъхващ извор на огорчение за нея. Оплакваше се, че не се е упражнявала много отдавна, че й пречи роклята или пък шемизетата. Джоузеф й даде назаем една от туниките си, но това, което подобри стрелбата й, бяха дългите часове на упражнения. Не след дълго Геоф и Роланд разкриха тайната им и ги помолиха да обучат и тях в стрелба с лък. Лиз-Ан ги накара да обещаят, че няма да кажат нито дума на когото и да било, защото знаеше, че Рейналф ще се ядоса, ако разбере за заниманията й. Едва сега Геоф прояви готовност да прости на Лиз-Ан намесата й за предотвратяването на дуела между господаря му и Джилбърт. Той отново й предложи приятелството си. Благодарна, че ще има с кого да разговаря, Лиз-Ан се зае с обучението му. Той не я разочарова. Но Роланд беше друго нещо. Той беше много сърдит на Лиз-Ан за проявената от нея хитрост. Беше й благодарен за уроците, но не разговаряше с нея.

Един ден четиримата излязоха извън стените на замъка. Отидоха в гората, за да половуват с лъковете си. Изведнъж от храстите изскочи огромен глиган и се хвърли към Лиз-Ан, която вървеше спокойно и не беше подготвена за нападението му.

— Господи! — извика Джоузеф зад нея.

Лиз-Ан се обърна и видя животното. Не загуби присъствие на духа. Протегна ръка към колчана със стрелите, който беше закрепен на гърба й, и… откри, че е празен. Бягай! Единствено тази мисъл беше в главата й, докато глиганът се носеше неумолимо към нея. Но краката й се подкосиха, не можеше да помръдне. Все по-силно и по-силно чуваше сърдитото ръмжене на глигана, тропота на копитата му. Разстоянието между жертвата и ловеца намаляваше все повече. Тя се втурна да бяга из високата трева. Но беше късно. И тогава го чу да пищи пронизително. Викът му заглъхна и настъпи мъртва тишина. Задъхана, Лиз-Ан се обърна и видя на земята потръпващото животно. Лежеше само на няколко сантиметра от нея. От тялото му стърчеше стрела. Тя изпусна лъка и се отпусна разтреперана, като се учудваше на обзелата я изведнъж слабост. Видя бягащия към нея Роланд, но някак неясно, като през мъгла. Неговата стрела беше повалила звяра. Зад него, иззад дърветата, се появиха Геоф и Джоузеф.

— Добре ли си? — попита я Роланд и коленичи до нея.

Тя кимна, но не намери думи, с които да изрази благодарността си.

— Можеш ли да се изправиш на крака?

Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои бясното биене на сърцето си, и протегна ръката си в мълчалива молба да почака. Не отделяше поглед от убитото животно, до което бяха застанали Геоф и Джоузеф.

— За Бога! — възкликна Геоф, като клатеше глава, все едно не вярваше на очите си. — Можеше да…

— Отличен изстрел — побърза Джоузеф да заличи впечатлението от неудачно подбраните думи на младежа. Изгледа сърдито Геоф, настъпи животното и издърпа стрелата.

Лиз-Ан се изправи на треперещите си нозе, благодарна на Роланд за помощта му. Ръката му я държеше здраво за лакътя.

— Добре ли сте, милейди? — попита той отново, смръщил загрижено вежди.

Лиз-Ан все още не намираше думи, с които да му благодари. Затова се обърна и го прегърна силно. Роланд я потупа по гърба. И двамата бяха загубили дар слово. Когато другите двама младежи му се усмихнаха весело, той се усмихна в отговор и вдигна поглед към небето. Лиз-Ан продължи да го прегръща здраво дори когато страхът й изчезна. Един от стражите беше забелязал от стените на замъка какво ставаше в гората и беше вдигнал тревога. И след малко Джилбърт пристигна на местопроизшествието. Беше толкова ядосан, че не му се говореше. Отдели със сила Лиз-Ан от Роланд и я качи на коня си. Тръгнаха обратно към замъка. Минаваха по подвижния мост, когато Лиз-Ан се обърна и колебливо му се усмихна.

— Струва ми се, че сега той ще ми прости — каза тя и веднага съжали за думите си.

Смръщил силно вежди, Джилбърт дръпна юздите на коня, спря го насред моста и я завъртя с лице към себе си.

— Какво става, Лиз-Ан? Да не би да играеш някаква глупава игра?

— Не, не съм помолила онзи отвратителен глиган да ме нападне — каза тя, като потрепери при спомена. — Наистина бях много уплашена. Отначало не можех дори да побягна.

— Тогава защо си толкова доволна?

Нямаше желание да се впуска в подробни обяснения, но знаеше, че той няма да остави нещата така.

— Роланд ми беше много ядосан, задето му изиграх номер в деня, когато се опитах да предотвратя дуела между вас. Може би само малко преувеличих страха си… — Тя отправи мълчалива молба към Бога.

Но той остана безучастен. Тя заби поглед надолу, към сключените си в скута ръце.

— Моля те, не му казвай, Джилбърт. Той само ще ме намрази още повече.

— Не знам. Може би ще е най-добре, ако оставя на съпруга ти да измисли подходящо наказание.

— Няма да го направиш! — извика тя.

Той стисна замислено устни. Умишлено удължи мъките й с мълчанието си. А после поклати глава.

— Ще пазя тайната ти, сестричке. Но така или иначе, Рейналф ще научи за вашия лов. И мисля, че това ще бъде достатъчно наказание за теб.

— И какво лошо има в това?! Ти никога преди не си възразявал!

— Да. Постъпвах глупаво, като ти позволявах такава свобода на действие. Не е хубаво, че се държиш като мъж. Вече си омъжена, Лиз-Ан. Надявам се, че скоро ще имаш и деца. Ти си жена. Защо не започнеш да се държиш като такава?

В гърлото й се беше образувала буца и тя не можеше да му отговори. Никога досега не беше виждала Джилбърт толкова ядосан. Мислеше, че не може да стане по-лошо… но стана.

Изведнъж пред нея застана Рейналф, с ръце на хълбоци, със здраво стиснати челюсти. Огледа с презрение мъжките дрехи, които беше облякла, и взе празния колчан. Лиз-Ан знаеше как изглежда. Сутринта беше сплела набързо косата си, но тя се беше изскубнала и разрошила по време на лова. Дори влизаше в очите й. Лицето й беше изцапано с кал, защото беше минала в галоп през голяма локва. Съвсем сигурно беше, че не изглежда така, както един барон би желал да изглежда съпругата му.

— Ти непрекъснато подлагаш търпението ми на изпитание — каза той. — Хайде, слез от коня.

Примирила се, тя му протегна ръката си, но той отстъпи назад. Очевидно беше онова, което искаше да й покаже с поведението си: щом тя се държеше като мъж, той щеше да се отнася с нея като с такъв. Изпълнена с възмущение, тя се плъзна на земята. И застана лице в лице със съпруга си. Рейналф не обърна внимание на предупредителните пламъчета в очите й. Взе лъка й, хвърли го на Джилбърт, взе и камата й, хвана Лиз-Ан малко над лакътя и я поведе към замъка, покрай тълпата от хора, които я гледаха неодобрително. Не забави крачка дори когато влязоха в голямата обща зала. Там стоеше лейди Зара, а до нея — Уолтър. Когато Лиз-Ан влезе в залата, лейди Зара повдигна нежно изписаните си вежди. Като я дърпаше за ръката, Рейналф започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Все така един зад друг преминаха и по коридора, който водеше до стаята му. Когато влязоха вътре, той силно затръшна вратата и почака да види какво ще му каже тя. Лиз-Ан се чувстваше така, все едно играеше в пиеса, която й е до болка позната. Скръсти предизвикателно ръце на гърди.

— Предполагам, сега ще започнеш да ме мъмриш заради лова — каза тя.

— Първо съблечи тези мръсни дрехи.

Тя сведе поглед към тях, после вирна високо брадичка.

— Няма да го направя.

Рейналф нямаше намерение да спори. Направи крачка към нея, но тя веднага побягна. Спря се от другата страна на леглото. Той се закова на място и я загледа. Мислеше какво да бъде следващото му действие. Пристъпи отново напред. Тя не се помръдна. Гледаше го напрегнато, тялото й беше готово да отреагира веднага щом се наложи. Той заобиколи леглото и отново спря. Деляха ги само две крачки. Тя все още не помръдваше. И тогава, когато той сметна, че е настъпил подходящият момент да я хване, на лицето й се появи широка усмивка. Тя се хвърли на леглото, претърколи се по него и скочи от другата му страна. Все още затруднен от раната си, Рейналф я последва бързо. Тя тъкмо минаваше през вратата, когато той я хвана за ръката и я дръпна навътре. Блъсна вратата толкова силно, че чак стената се разтресе. И я прикова с тялото си така, че да не може да мърда.

— Наистина ли мислеше, че ще успееш да ми избягаш? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Не, всъщност имах намерение да те оставя да ме хванеш. — Тя се засмя високо, когато на лицето му се появи израз на недоверие.

— Признай, че гонитбата ти хареса колкото и на мен — каза тя и го смушка леко в ребрата. — А пък искаш да ме лишиш от това удоволствие! Защо така?

— Не говориш сериозно — изръмжа той и дръпна ръцете й надолу.

Тя отново поклати глава. В гърлото й напираше смях.

— Няма да ти позволя да помрачиш щастливия ми ден, Рейналф. Стрелбата с лък ми достави удоволствие. Аз не съм ти забранила никакви радости, упражненията с оръжие, нищо. Не е честно ти да ме молиш да се лиша от моите радости.

Искаше да й каже толкова много неща, но каза онова, което непрекъснато се въртеше в ума му:

— Можеше да умреш!

Тя премигна и кимна извънредно сериозно. В очите й се появи страх и Рейналф забеляза. Но той беше бързо заменен от нова усмивка, и то толкова пленителна, че Рейналф се досети за намеренията й. Тя искаше да го съблазни, да забрави за гнева си и лошите чувства.

— Хайде, кажи ми. Какво щеше да ти липсва най-много? — каза тя, повдигнала се леко на пръсти, така че дъхът й да гали ухото му. — Възбудата и напрежението, които внесох в живота ти… или топлите ми бедра?

Той отметна глава и в мига, в който срещна погледа й, беше загубен. Нададе стон и завладя устата й. Да, Лиз-Ан успя да подчини Рейналф. Съблече туниката си и я пусна небрежно на пода. Рейналф се притисна в нея.

— Под мъжките дрехи се крие истинска жена — прошепна тихо той.

Очите му светеха дяволито. Започна да развързва туниката си. А после я пусна и отстъпи назад. Тя го гледаше, озадачена от поведението му. Той сложи показалец на устните си и я огледа от главата до петите.

— Хм. — Той я заобиколи и започна да я оглежда и отзад. Когато се наведе и хвана прасеца й, тя се сети защо прави това. Прокара пръсти по бедрата й и тя подскочи. — Съвършена си! — каза най-накрая и се изправи. На устните му играеше усмивка. Огледа разбърканите й коси, поклати глава и ги разпиля по раменете й. — Но ще трябва да се погрижим за косата ти.

Тя отблъсна ръката му.

— Как се осмеляваш!

Той натисна гърба й към вратата и се засмя тихо, гърлено.

— Дължах ти го, не помниш ли?

— Предполагам, че едва си дочакал този момент.

Той кимна.

— Смятай се за късметлийка, задето сме сами. Можех да го направя и пред другите.

— Ах, колко си внимателен, милорд — каза тихо тя и плъзна език по врата му.

— В бъдеще, когато искаш да отидеш на лов, ще чакаш, докато имам възможност да те придружа — каза той. Искаше последен да има думата. Не можеше да чака още дълго, защото тялото му изгаряше от страст.

Тя кимна. Дори не съблякоха дрехите му. Страстта им не можеше да чака, беше неутолима.

Още преди да е дошъл краят на втората седмица, Рейналф сметна, че се е възстановил достатъчно и двамата с Джилбърт могат да тръгнат на юг. Решиха, че това ще стане след два дни Лиз-Ан гледаше приготовленията им с нарастваща тревога. Терзаеше я мисълта, че го правят заради нея. Искаше да измисли начин да го предотврати. Но знаеше, че заплахата, която представляваше Филип Чаруик, е истинска и сериозна. Хората и на двамата сега имаха много работа и тя нямаше какво да прави, освен да размишлява. Когато предложи да ги придружи, срещна всеобщото неодобрение.

Лиз-Ан беше възседнала един от конете и го галеше по гривата. Беше се замислила толкова дълбоко, че не забеляза приближаването на лейди Зара. Едва когато тя я докосна леко по коляното, Лиз-Ан сведе поглед надолу.

— Лейди Зара! — възкликна тя и скочи на земята.

— Умееш да яздиш и въобще да се справяш с конете — отбеляза лейди Зара. — Този жребец не е от лесните, но при теб идва послушно.

Лиз-Ан не знаеше дали да приеме думите й като комплимент. Животното я гледаше с огромните си очи и стоеше покорно пред нея.

— Но той ми изглежда съвсем безопасен! — отвърна тя.

Зара се усмихна. Това беше достатъчно за начало.

— Не, аз дори на шега не бих се опитала да го възседна — каза тя.

Лиз-Ан също се усмихна.

— Сигурно искате да говорите с мен?

Лейди Зара въздъхна и постави дланта си върху ръката й. Двете тръгнаха към замъка.

— Току-що ми казаха, че едно дете в селото си е счупило крака и че може би ще се наложи да го отрежат. Помислих, че ще искаш да ме придружиш.

Лиз-Ан се закова на място.

— Вие ми имате доверие?!

Зара я погледна, с което й даде да разбере, че смята въпроса й за абсурден.

— Ти вече доказа възможностите си. Раната на сина ми зарасна така, все едно не я е имало.

Лиз-Ан се усмихна.

— Разбира се, с радост ще ви придружа. — Но после изведнъж ентусиазмът й изчезна. — Дали Рейналф няма да има нещо против да отидем двете? Той ми забрани да излизам извън стените на замъка.

Зара беше възмутена.

— Нямам нужда от разрешение, за да се грижа за хората си. Рейналф е свикнал с посещенията ми в селото. Освен това ще имаме охрана.

— Добре — съгласи се Лиз-Ан. — Ще взема билките и лекарствата си и можем да тръгваме.

— Побързай — подкани я лейди Зара. На устните й заигра истинска щастлива усмивка, когато Лиз-Ан се втурна да бяга.

Охраната, която тръгна с тях, наистина беше внушителна. Водеше я самият Уолтър. Рейналф лично ги изпрати, като погали нежно Лиз-Ан по лицето и отметна косите й назад.

— Лиз-Ан — прошепна в ухото й, — моля те, не предизвиквай сър Уолтър. Независимо от състоянието, в което се намира детето, искам да се върнете преди залез слънце. Дай ми думата си, че ще се съобразиш с моите желания.

— Имаш думата ми, милорд — каза тя и му се усмихна мило.

Рейналф помисли малко, извади камата от пояса си и й я подаде. Тя позна онази същата кама, която някога й принадлежеше, и я притисна до гърдите си.

— Благодаря ти, Рейналф, съпруже мой.

Той обви шията й с ръце и я целуна. Лиз-Ан се взря в черните му, прекрасни очи.

— Макар че не го знаеш — прошепна тя, — сърцето ми ти принадлежи.

На лицето му се изписа недоверие. Тя се усмихна и сложи показалец на устните си.

— Обичам те, Рейналф Уордю — повтори тя и подкара кобилата към мястото, където я чакаха останалите.

Струваше й много да каже тези думи, защото знаеше, че той не отвръща на чувствата й. Но когато ги произнесе, й се стори, че огромен товар се смъкна от раменете й. Погледна колебливо назад. Рейналф все още стоеше там, където го беше оставила. Ръцете му бяха на хълбоците, а очите му — вперени в нея.

Яздеха бързо, защото знаеха, че детето има нужда от помощта им. Лиз-Ан се радваше на бързата езда, на вятъра в косите си, на ритмичното полюшване на жребеца, на миризмата на земята. Когато стигнаха в селото, сър Ланселин, който беше на служба при Джилбърт, им помогна да слязат от конете. Тя се усмихна, като видя познатото му лице, извади чантата с лекарствата изпод седлото и побърза да догони лейди Зара, която вече влизаше през вратата на малката колиба. Тя имаше само една стая, която беше мрачна и негостоприемна. На леглото лежеше момченце на не повече от четири години, а до него беше коленичила майка му.

— Лейди Зара! — възкликна красивата млада жена и се изправи бързо на крака.

Зара я потупа успокоително по ръката и каза:

— Не знаех, че детето, за което ще се грижим, е Лорънс.

Жената кимна и погледна сина си през рамо.

— Довели сте и лечителката? — попита тя.

Погледът й се насочи край Лиз-Ан, към сър Уолтър, който стоеше на прага.

— Да, тя е тук, Беки. — Зара протегна ръка на Лиз-Ан. — Това е лейди Лиз-Ан. Тя излекува Рейналф.

С широко отворени очи, Беки отстъпи крачка назад и се взря в жената.

— Значи вие сте съпругата на лорд Рейналф! — възкликна тя.

Лиз-Ан усети неодобрението й, но не му обърна внимание. Детето беше главната й грижа. Мина гордо изправена край неподвижната жена и коленичи до леглото.

— Трябва ми по-силна светлина — каза тя през рамо и посвети цялото си внимание на детето.

То стенеше, очите му горяха трескаво, ръцете му стискаха здраво крака, увит във вълнен парцал. Лиз-Ан му се усмихна, за да го окуражи, и прокара длан по влажното му от пот чело.

— Всичко ще бъде наред — каза тя тихо, а после бръкна в чантата и извади едно голямо шише.

Детето беше толкова слабо, че не изрази никакъв протест, когато тя капна от течността на езика му. Само след миг то потъна в дълбок сън. Лиз-Ан можеше вече да огледа раната на спокойствие. Костта се подаваше, но кракът не беше толкова зле, колкото всички се опасяваха. С молитви и правилно лечение, тя вярваше, че ще зарасне напълно и детето няма да страда. Почисти внимателно раната и намести крака, а после го стегна в превръзка. Лейди Зара й помагаше, а Уолтър и Беки стояха от двете й страни и гледаха.

Детето още спеше спокойно, когато слънцето започна да залязва на запад. Лиз-Ан сложи пакетче с лекарства в ръката на Беки и няколко пъти й повтори, че е много важно раната винаги да бъде чиста и превързана. Беки я придружи чак до двора, където бяха завързани конете.

— Мисля, че вие сте добра съпруга за лорд Рейналф — каза тя с искрена усмивка на красивото си лице.

Лиз-Ан също се усмихна.

— Ще дойда пак след два дни, за да проверя как върви оздравяването. Запомнете, че той не бива да става от леглото, дори ако трябва да го вържете за него.

Тя помаха с ръка на хората, които се бяха събрали около къщата, и тръгна, като постепенно премина в галоп. Лейди Зара яздеше до нея.

— Справи се добре — каза тя с доволна усмивка. — Всички ще те уважават вече.

Лиз-Ан разбра, че е спечелила уважението и на майката на Рейналф, макар тя да не искаше да го признае. До замъка оставаха само няколко мили, слънцето вече клонеше на залез, когато на хоризонта се появиха конници. Начело яздеше Рейналф, а светлата му коса се развяваше зад него.

— Той се тревожи прекалено много. — Лиз-Ан чу думите, които лейди Зара отправи към Уолтър.

Лиз-Ан препусна към него. Никой не се опита да й попречи. Когато стигна при съпруга си, тя му се усмихна щастливо. Но той не отговори на усмивката й. Тя отвори уста, за да му каже мили думи, но от гърлото й не излезе нито звук. Миг по-късно писъкът й проряза тишината.