Войнствена любима

ГЛАВА 16

— Избрах — повтори Лиз-Ан и с презрение, дори отвращение, пусна ръката на Филип — Рейналф Уордю.

Погледът й срещна този на Рейналф и не се отдели повече от него. Ако обстоятелствата не бяха такива, може би щеше да се зарадва на объркването, изписано на лицето му. Но сега беше готова да го съжалява, защото той искаше това не повече от нея. Постави ръката си върху неговата и се обърна към Хенри и Елинор.

— Добър избор! — възкликна кралят.

Рейналф беше онемял от изненада, а Филип беше побеснял от яд. Не отделяше поглед от профила на Лиз-Ан, който му казваше, че решението й е окончателно, и си мислеше, че Уолтър беше преценил правилно нещата. Възможно ли беше да мрази Филип дори повече, отколкото мрази него? Или беше осъзнала колко безпочвени са обвиненията й? Тя се обърна към него и го погледна. Не мигваше.

— Спазих клетвата, която ти дадох — каза тя тихо. — И се надявам, че не съжаляваш толкова много, колкото аз.

Час по-късно, в присъствието на Хенри, Елинор и неколцина от хората на Рейналф, Лиз-Ан и избраникът й се изправиха пред свещеника и размениха брачни клетви. Забавянето беше причинено от желанието на кралицата да бъде подходящо облечена за случая. А и дрехите на Лиз-Ан, взети назаем, не бяха особено прилични. Три шивачки бяха преправили бързо една от роклите на Елинор, кремава и богато избродирана, за Лиз-Ан. Отдолу прибавиха парче дантела, тъй като Лиз-Ан беше доста по-висока от кралицата. Отчаяна и нещастна, тя седеше мълчаливо и неподвижно, докато няколко момичета прибираха косата й под тънък воал и я украсяваха с гирлянди от цветя. Лиз-Ан нямаше представа, колко е красива така, докато не срещна погледа на Рейналф. Мислеше, че никога не би могла да му прости начина, по който я погледна пред олтара — като че ли я виждаше за първи път. По време на церемонията погледът на Лиз-Ан беше сведен към пода. Вдигна очи към свещеника само когато трябваше да произнесе брачната клетва. Изпитваше силна болка, че е принудила Рейналф да се ожени за нея, макар да не беше сигурна, че трябва да се чувства точно така. Знаеше, че не е постъпила правилно, но не можеше да избере Филип. Вчера, когато го беше видяла с очите на пораснала девойка, беше разбрала колко слепи са били очите на момиченцето, каквото беше преди години. Не успя да се отърси от мислите си и когато Рейналф повдигна лицето й към своето и я целуна. Не успя да отвърне на целувката му. Олюля се и трудно фокусира погледа си върху обкръжаващите я усмихнати лица. Геоф първи застана до нея и я поздрави. Усмихна й се широко, топло и приятелски стисна ръката й.

— Сега вече наистина си моя господарка — каза той.

Тя се опита да се усмихне. Нещастен опит. Очите й се изпълниха със сълзи. Някой й подаде носна кърпичка. Тя проследи с поглед ръката и видя усмихнатото лице на Уолтър. И застина. Да, той наистина й се усмихваше! Но защо, за Бога? Не мислеше, че е доволен от тази женитба. Нали не я обичаше?! Размаха носната кърпичка под носа й, което беше знак, че настоява тя да я вземе. Лиз-Ан с благодарност я прие и попи сълзите, които заплашваха да тръгнат надолу по бузите й. Рейналф усети настроението й и побърза да я отдалечи от тълпата доброжелатели. Като преглътна конвулсивно няколко пъти, вдигна поглед към лицето му и с изненада видя, че и той се усмихва. Сърцето й прескочи един удар. Той я прегърна, притисна я към себе си и целуна слепоочието й.

— Нека се възползваме от положението, а? — прошепна тихо той. Топлият му дъх накара кожата й да настръхне.

Тя кимна.

— Ще се опитам… съпруже.

Тя не видя усмивката, озарила лицето му. Хареса му думата, отронила се от устните й. Миг по-късно двамата влязоха в залата, където беше сервирана гощавка, макар и приготвена набързо. Тълпата почели ги с присъствието си гости обгърна Лиз-Ан. Стори й се, че цял Лондон се е събрал, за да отпразнува случая. Мъжете бързаха да поздравят Рейналф, да го потупат по гърба и да шепнат в ухото му думи, които Лиз-Ан не можеше да чуе. За разлика от тях, жените не бяха много доволни и весели, особено младите неомъжени девойки, които с копнеж гледаха към красивия младоженец. Смръщила вежди, Лиз-Ан обърна поглед към ясно очертания профил на Рейналф. Опита се да го види в различна светлина, да се абстрахира от омразата и предварителната си представа за него. И за първи път видя онова, което другите вече знаеха. Рейналф беше не само красив, но също така млад и жизнен. И беше барон, високо ценен от краля. Беше уважаван от всички, търпелив и… мил. Да, онова, което пречеше на жените да общуват с нея, беше завист. Без съмнение, всяка една се смяташе за по-достойна да бъде негова съпруга. Всяка се смяташе за по-красива от нея, защото нейната коса беше черна, а ръстът — неподходящ за една дама. Внезапно отново я осени мисълта за качествата на Рейналф. Беше ли наистина той уважаван, търпелив и мил? Изведнъж основите, върху които беше изградила представата си за него, се разклатиха. Мъжът, който се беше опитал да я изнасили, със сигурност не притежаваше тези качества. А мъжът, който сега беше неин съпруг, като че ли беше добър човек.

— Лиз-Ан? — Гласът на Рейналф достигна до нея сякаш много отдалеч.

Изненадана, стресната, тя вдигна поглед към него.

— Хм?

— Всичко наред ли е?

Тя кимна и се насили да се усмихне весело.

— Да, чувствам се добре.

Той не й повярва, но нямаше време да й зададе повече въпроси, защото пред тях застана кралят.

— Хайде, барон Уордю — каза той, — не пази булката само за себе си. Сподели с нас своето щастие.

Като видя очевидната му неохота да се раздели с нея, Хенри се засмя.

— Няма да те задържам дълго — каза той. — Само ще поискам мнението ти по въпрос, който не ми е много по сърце. Ела.

Рейналф се усмихна извинително на Лиз-Ан, преди послушно да последва краля. Разочарована, тя гледаше нещастно как двамата изчезнаха в тълпата. Като се видя сама, фокус на всички любопитни погледи, започна да търси Геоф и Роланд, в чието приятелство беше сигурна. Сигурно бяха наблизо. Не ги намери, но Уолтър намери нея.

— Милейди — каза той, — съпругът ви не може да ви е изоставил така скоро, а? — Усмихна й се съчувствено.

Лиз-Ан наистина беше благодарна да види познато лице сред тълпата, пък било то и на вдъхващия страхопочитание сър Уолтър.

— Страхувам се, че кралят ми го отмъкна — каза тя и се усмихна горчиво.

— В неговия сватбен ден? — Когато тя кимна, той въздъхна. — Тогава може би ще се съгласиш да ти правя компания.

Обзе я неизказано облекчение и тя му се усмихна съвсем искрено. Трапчинките се появиха на бузите й. Уолтър незабавно се поддаде на тяхното очарование. Не знаеше, че усмивките могат да бъдат толкова пленителни. Чертите й бяха напълно променени, озарени.

— Нямаш ми доверие, не искаш да ме оставяш сама, така ли? — попита го тя, когато той я преведе през тълпата и двамата се озоваха в едно тихо ъгълче на залата.

Той повдигна вежди и й се усмихна.

— Не, всъщност не бях се сетил за това — каза той, като се подпря с ръка на стената. — Но сега, след като ти и без това повдигна въпроса, ще те попитам дали възнамеряваш да се държиш зле с господаря ми и след сватбата.

Усмивката й изчезна.

— Може и да не повярваш, Уолтър, но не лошотията ме кара да се държа така с господаря ти. Мислех, че действията ми са повече от справедливи.

Той забеляза мъката, изписала се на лицето й.

— Хм — прошепна. — А сега?

Тя сведе поглед към върховете на обувките си.

— Сега не съм така сигурна. Може и да съм грешала — призна тя, — макар логиката да говори друго.

— Тогава кое ще следваш? — попита я той. — Сърцето или разума?

Неочакваният му въпрос я изненада. Не беше подготвена да му отговори. Просто стоеше и го гледаше с широко отворени очи.

— Може би и двете.

Неясният й отговор не го задоволи.

— Съобразявай се със сърцето си — посъветва я.

Стоплена от загрижеността му, отново му се усмихна.

— Ще си помисля върху думите ти. Но кажи ми ти винаги ли следваш сърцето си? — Нещо й подсказваше, че не случайно й дава този съвет.

Той незабавно отклони погледа си, размърда неспокойно крака и прочисти гърлото си.

— Би ли искала да пийнеш нещо?

Тя се засмя.

— Сърцето или разумът, Уолтър? Не ми отговори.

— Не, и нямам намерение да ти отговоря.

Тя не настоя, макар да направи гримаса на недоволство.

— Добре, но как искаш да следвам съвета ти, който дори ти не намираш за разумен.

— Не съм казал такова нещо… — Думите му заглъхнаха, когато осъзна, че тя без малко щеше да го надхитри и да изтръгне признание от него.

Като видя, че е загубила схватката, Лиз-Ан въздъхна и скръсти ръце на гърди.

— И защо така изведнъж започна да проявяваш любезност към мен?

— Така ли?

Тя кимна.

— Да. Ако не ме лъже паметта, преди известно време ти със задоволство ме нарече змия.

— Така ли? — глупаво повтори той. — Да, предполагам, че може и да съм го направил.

— И какво промени мнението ти за мен?

— Не съм казал, че то се е променило.

Тя повдигна високо вежди.

— Значи все още мислиш, че съм змия?

Той се засмя, като видя колко е възмутена.

— Не, не мисля така.

— Радвам се да го чуя. — Тя сбърчи нос. В последвалата тишина се чу как стомахът й къркори. Звукът беше обезпокоителен. Объркана, тя го притисна с длани и сви рамене.

— Не си яла нищо, нали?

— Не, от вчера не съм слагала хапка в уста.

Уолтър я поведе към масата, отрупана с превъзходни ястия.

— Тук има ужасно много храна. Почакай ме, ще ти донеса чиния.

Да, мислеше си Уолтър, докато се отдалечаваше, лейди Лиз-Ан наистина не беше лоша жена. Можеше да се надява, че тя и Рейналф ще изгладят противоречията си и ще заживеят спокойно. Рейналф имаше нужда от наследник за обширните си земи и, за разлика от красивата Арабела, Лиз-Ан щеше да му роди здрави синове и дъщери.

Останала отново сама, Лиз-Ан се огледа. Геоф и Роланд не се виждаха никъде. С нарастващ интерес, започна да гледа как хората на Рейналф се домогват до вниманието на момичетата, които сервираха храната, и на неомъжените момичета, чиито брой далеч надхвърляше този на мъжете в залата. Да, ритуалът на ухажването й се стори интересен. Като погледна сватбената си рокля, Лиз-Ан изпита благодарност към кралицата, че е проявила щедрост в нейния сватбен ден. Роклята беше чудесна, подчертаваше тънката й талия и… Изведнъж, неочаквано, й хрумна, че е възможно тя, Лиз-Ан, да се удивлява на типично женското си облекло, още повече — да се ласкае от него. Бяха минали години, откакто за последен път се беше погрижила с радост за външността си. Господи, какво може да е направила женитбата с нея? Поклати глава. Не женитбата, а Рейналф беше виновен за промяната. Можеше ли да се лиши от защитата, която й предлагаха мъжкото облекло и мъжките обноски? Нима вече не копнееше за удобството на широката туника и ботушите? Не, като че ли вече нищо нямаше смисъл.

— Съвсем сама? — чу до себе си подигравателен глас, който грубо прекъсна мислите й.

Лиз-Ан обърна рязко глава и срещна погледа на Филип Чаруик. Той стоеше на не повече от два метра от дясната й страна, едва сдържайки гнева и раздразнението си. Тя почувства да я обзема страх.

— Не, не съм сама — отвърна тя. — Сър Уолтър отиде да ми донесе нещо за хапване.

Думите й имаха за цел да го предупредят, а не просто да го информират. Той обаче не обърна внимание на скрития им смисъл.

— А къде е онова копеле? — попита. Думите му бяха пълни със сарказъм. — Любопитно, дали и той като мен не презира онова, което има? Дали не търси забавления другаде?

Лиз-Ан обърна възмутеното си лице към него. Думите му, които разкриваха истинската причина той да я отблъсне преди години, й причиниха дълбока болка. Бяха повече от жестоки. Сви длани в юмруци, готова да го нападне. Но после се сети, че носи рокля, и успя да потисне порива си. Не искаше да се унижава пред него. Изправи гордо рамене и мина покрай него, като че ли той не съществуваше. Той обаче се възползва от близостта й и грубо хвана ръката й.

— Нима мислиш, че бих се оженил за жена, която с такава радост се отдава на друг? — изсъска той. — Не! Благодарен съм ти, че избра онова копеле!

— Думите ти имат за цел да убедят самия теб, а не мен — отговори Лиз-Ан и се взря в зачервените му очи. — Преди малко изглеждаше силно разочарован от това, че отклоних предложението ти.

— Не бива да бъркаш желанието ми да притежавам тялото ти с нещо друго — каза той. — Това, че сега си омъжена за друг, не означава, че не можеш да споделиш леглото ми. А аз твърдо съм решил да те имам.

Тя се опита да освободи ръката си.

— Пусни ме! — каза, като потисна желанието си да извика така, че да я чуят всички в залата.

Пръстите му се забиха така дълбоко в плътта й, че почти докоснаха костта. Тя се огледа отчаяно наоколо, но всички като че ли бяха изчезнали някъде. Дали да не рискува и да не направи неприятна сцена?

— Никой няма да забележи, ако се измъкнем. — Влажният му дъх стигаше до ухото й. — Ела с мен и аз ще те науча на удоволствията на плътта.

В гърлото й беше заседнала буца, душеше я. Нещо я изгаряше отвътре. Преглътна тежко и се обърна към него.

— Ти ме желаеш? След като съм първата курва в Англия? След като ме обвини, че съм била с всеки мъж?

Очите му като че ли щяха да изхвръкнат.

— Значи е истина, не си любовница на барон Уордю — заключи той.

Тя отново преглътна, но успя да потисне желанието си да извърне очи. В душата й се бореха различни чувства — гняв, отвращение, страх. Гордостта й не би позволила най-слабото от трите чувства да вземе връх. Разчиташе много на гнева.

— Нима мислиш, че щях да го отрека? — Тя се засмя горчиво. — Не, горда съм, че му се отдадох. Той е изключителен любовник. И мислиш, че ще ти разреша да ме докоснеш, след като имам него? Той ме задоволява напълно. — Видя как цветът на лицето му се променя. — Не — завърши тя, — не бих се унижила да легна с теб. Не можеш да ме научиш на нищо, което съпругът ми вече да не ми е показал.

Филип бавно се съвзе след словесната й атака.

— Ще те имам, Лиз-Ан Уордю — каза той глухо. — И когато се отърва от съпруга ти, няма да ти предложа женитба.

Макар заплахата му да я разтърси, тя успя външно да запази спокойствие. Той вече не гледаше нея, а някъде зад рамото й.

— Пусни ме — каза тя и се изненада, когато той незабавно се подчини. Погледна през рамо и разбра, че го е принудило завръщането на Уолтър. А зад него вървеше Рейналф. Изражението му не предвещаваше нищо добро. Той неспокойно местеше поглед от нея към него.

— Съпругът ти — каза Филип, като я погледна за последен път. — Той не ти ли напомня за някого, за някой разбойник, например? — И с подла, многозначителна усмивка, се смеси с тълпата.

Някой разбойник. Лиз-Ан гледаше след него и чувстваше как стените се приближават, как я притискат и задушават, как гневът изчезва и на негово място идва страхът — чувството, което напразно се опитваше да прогони. С ръка, притисната към гърлото си, тя дишаше на пресекулки. Подът се люлееше под краката й. Не, не можеше да припадне сега. Не тук. По гърба й лазеха студени тръпки. Завъртя се, за да посрещне Рейналф и Уолтър. Лицата им бяха близо, но като размазани. Успя да види тревогата, разкривила чертите и на двамата. Премигна бързо няколко пъти, за да може да фокусира поглед върху Рейналф. Но всичко се размаза, а после напълно изчезна. Разбра, че пада, и инстинктивно протегна ръце напред. Малко преди да изгуби съзнание, почувства как я обгръщат силните ръце на Рейналф.