Войнствена любима

ГЛАВА 7

Едва се беше зазорило, когато Лиз-Ан отвори очи и се огледа. Още беше замаяна от съня, а в стаята беше полутъмно. Тя промърмори нещо неясно и притисна лице в топлата, твърда възглавница. Беше й удобно и приятно. Нещо я погъделичка по носа. Тя вдигна ръка, за да го отстрани. Пръстите й напипаха нещо меко и космато. Тя смръщи вежди, отвори очи и видя лицето на Рейналф, наведено над нея. Разбра, че неговите гърди са й служили за възглавница, но не реагира остро, защото още й се спеше. Обърна глава и се изчерви, като видя, че левият й крак е пъхнат между неговите, че хълбоците й са притиснати в неговите, че ръцете му собственически я прегръщат през кръста. Преглътна нервно, втренчила поглед в голите му гърди: бяха широки, кожата му имаше златист цвят и под нея играеха гъвкави мускули. Пръстите я заболяха от желанието да го докосне. Тя сви длани в юмруци и започна да изучава лицето му. Острите му черти бяха по-нежни сега, когато сънят ги докосваше, устните му бяха пълни и чувствени, зъбите — равни и бели. Не можеше да отдели поглед от устата му. В паметта й изплува нещо, което я накара да смръщи вежди. То така и не придоби ясни форми, преди да изчезне. И тогава, изведнъж, разбра, че той беше удържал думата си. Беше я държал в прегръдките си цяла нощ, но само за да се увери, че няма да му избяга. Не беше я изнасилил. Защо? Врагът, когото добре познаваше, нямаше да изпитва разкаяние, ако престъпеше клетвата си. Дали наистина се беше променил? Каква сила би могла да го отклони от пътеката на злото? Продължаваше да се взира в лицето, което сега не й се струваше така познато като преди четири години, а той обърна глава, като че ли за да й разреши да огледа и ясно очертания му профил. В същото време премести ръката си по-надолу и я остави да си почива върху корема й. Тя видя в това шанс да се освободи. Изправи се бавно до седнало положение и ръката му падна върху завивките. Лиз-Ан сдържа дъха си и издърпа крака си, но не успя да стане от леглото. Той я усети и с бързо движение легна върху нея. Тялото му я натисна неумолимо надолу. Черните му очи ядосано проблясваха.

— Искаш да отидеш някъде ли? — бавно провлачи думите той. Гласът му все още беше дрезгав от съня.

Тя постави длани на гърдите му и безуспешно се опита да го отблъсне.

— Махни се от мен! — заповяда му.

Той хвана китките й и я принуди да изпъне ръце над главата си.

— Първо ме целуни!

— Ти се закле, че няма да ме насилваш — напомни му тя. Гласът й се извиси, защото я обзе паника.

— Да, вчера удържах думата си, но днес правилата са променени.

Значи все още имаше намерение да я изнасили. Не беше се променил. Тя срещна погледа му.

— Имаш намерение да ме направиш своя любовница? Такова ли ще бъде наказанието ми?

Рейналф се усмихна.

— Не, това ще бъде твоя привилегия. А също и моя. Отмъщението си ще постигна по други начини.

Нямаше да й признае, че вече беше отхвърлил всичките си внимателно замислени начини да я накаже. Сега, след като я беше отмъкнал от дома й, наистина не знаеше какво да прави с нея. Арогантните му думи запалиха в гърдите на Лиз-Ан множество чувства, които накараха тялото й да се вцепени, а гласът й — да стане по-дълбок.

— Уверявам те, че ще бъде достатъчно да ме изнасилиш. Хайде, свършвай с това и ме пусни!

— Да те изнасиля? Не, Лиз-Ан, нямам нужда от това, а и методите ми по отношение на жените не са такива. Ти ще трябва да ме помолиш да те взема. И само когато съм готов, ще направя това.

Той няма да я изнасили? Но нима не беше казал, че правилата на играта са променени? В пълно недоумение, тя отново се обърна към безотказната си защита — омразата.

— Ще има да чакаш цяла вечност — процеди през зъби. — Ти ме отвращаваш.

Той не реагира, лицето му остана безразлично.

— Ще свикнеш с докосването ми и то ще започне да ти харесва.

— Никога няма да те пожелая!

— Но ти вече го направи. Видях го в погледа ти, почувствах го в допира ти. Нима знаеш толкова малко за страстта, че дори не можеш да я разпознаеш? Или просто играеш поредната си игра?

— Ти, нахален звяр! Презирам те! — Внимателно потисканите чувства излязоха на повърхността.

— А, значи така. Но мисля, че желанието ти към мен е по-дълбоко и по-силно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— По-скоро бих желала да те намушкам с нож!

— В това не се съмнявам. Но няма да успееш. — Топлият му дъх раздвижи косите й. — Кажи ми как е възможно аз да те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш?

— Не, ти въобще не ме познаваш…

— А сега ще си получа целувката — каза той и се наведе към нея.

Тя навреме обърна глава и избегна допира на устните му. Той успя да я целуне само по бузата. Но без колебание, устните му стигнаха чак до ухото й. Като усети топлия му влажен език страстно да завладява тази нейна чувствителна част, тя изпищя високо и обърна глава на другата страна. Той се засмя и стрелна устни към другото й ухо. После потърси чувствителното място под него. И още по-надолу — към основата на врата й. По гърба на Лиз-Ан полазиха сладки, забранени тръпки. Тя стисна здраво очи. Сърцето й биеше учестено и глухо, като да беше пробягала дълго разстояние. Ушите й бучаха. Почувства топлина като горене по време на треска. Сетивата й бяха изострени до краен предел. С нарастваща тревога разбра, че нещо става с нея. Гневът я беше предал. Беше се превърнал в някакво ново чувство, което едновременно я очароваше и плашеше. Умът й водеше война с тялото. Издигнатите от нея прегради започнаха да падат една по една. Не, това не може да е тя. Тя мрази този мъж…

Предвкусвайки победата, Рейналф завладя устата й, търпеливо изчаквайки тя да му отговори със същото. Когато почувства как у нея се надига страстта, пусна ръцете й и плъзна своите към гърдите й. Тя потръпна и изви тяло към него.

— Отвори си устата — каза той с плътен и дрезгав глас. Тялото му отчаяно искаше да се освободи от напрежението.

Лиз-Ан беше напълно объркана от новите чувства, породили се в предателското й тяло, и замаяна му се подчини. Рейналф пъхна езика си в устата й и се опияни от сладкия нектар, който се криеше там. Той чу изплъзналия се от гърлото й стон, почувства ръцете й да го галят по косата и продължи любовната игра с езика й, който плахо му отвръщаше. Макар и много трудно, се откъсна от сладостта на устата й и се вгледа в зачервеното й лице.

— Лиз-Ан, погледни ме — каза той.

Тя повдигна крайчеца на устните си, а после отвори очи. Погледът й беше замаян, отнесен, а зелените й ириси имаха оттенък, какъвто не беше виждал досега. Той беше като хипнотизиран. А после цветът на очите й потъмня до тъмнозеления, познат нему, цвят на гнева. Лиз-Ан се срамуваше от случилото се. Напомни си, че трябва само да отвори очи и да погледне лицето му, за да забрави докосването му. Усмихна се горчиво.

— Свърши ли вече?

Той присви очи и продължи да я гледа. Сграбчи я за раменете.

— Какво виждаш в мен, като ме гледаш така?

Тя трепна.

— Страхувам се, че няма да бъдеш доволен от моите наблюдения.

Нямаше да бъде изненадана, ако направеше опит да я удуши. Може би дори нямаше да го обвинява, защото думите й бяха наистина предизвикателни. Но той не направи нищо. Само изруга, пусна я и легна до нея. Лиз-Ан се хвърли към другия край на леглото и без да иска, го преобърна.

— Ще видя какво е онова, което криеш от мен — заплаши я той и заобиколи, за да стигне до нея.

Лиз-Ан бързо скочи на крака и започна да разтрива гърба си на мястото, върху което се беше приземила. Отстъпи назад, за да не бъде принудена да вдигне лице към Рейналф, ако иска да срещне погледа му. Хладният утринен въздух й напомни, че е облечена съвсем леко — само по долни дрехи. За да се прикрие, скръсти ръце на гърди.

— Онова, което не ти принадлежи, не е скрито от теб — отговори тя. — Моите тайни са си мои собствени, Рейналф Уордю. Споделям ги само с хората, които харесвам. А теб… теб не те харесвам.

В последвалата тишина той се наведе към нея, но не направи крачка напред. Когато най-после проговори, гласът му беше опасно нежен.

— Уморих се да слушам подигравките ти — каза той. — Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „милорд“, защото сега съм такъв. И само в леглото ще използваш малкото ми име. Разбра ли?

Лиз-Ан отговори по навик, без да се замисли.

— А ти ще се обръщаш ли към мен с „милейди“?

И в същия миг съжали за прибързаните си думи. На лицето му се спусна тъмен облак. Помисли си, че сега вече ще я набие. С приглушен вик изтича до отвора на палатката. Отметна платнището и се втурна навън. Блъсна се в Геоф, който носеше табла с храна. Като видя одеждите й, и по-точно липсата на такива, Геоф отвори широко уста. Няколко от мъжете също спряха, за да я погледат. Тя веднага замръзна на мястото си, втренчена в Геоф. И не оказа съпротива, когато Рейналф я издърпа обратно в палатката. Разтърси я силно.

— Нима нямаш капка разум? Нима мислиш, че ще ти разреша да се разхождаш наоколо полугола?

— Не помислих… — опита тя да се защити. По бузите й се стичаха сълзи. Закъсня да наведе глава и той ги видя.

Рейналф въздъхна тежко и я накара да седне на леглото, което вече беше изправил. А после придърпа завивките върху нея. Отиде до входа на палатката и направи знак на Геоф да влезе.

— Добро утро, милорд — поздрави го младият скуайър.

Беше се зачервил — дали от усилието да носи таблата, или заради срещата си с Лиз-Ан — не можеше да се каже. Остави храната и взе таблата, останала от снощи, като внимателно избягваше да поглежда към леглото. Рейналф му върна дрехите и го побутна към изхода. Като се обърна към Лиз-Ан, видя, че тя наднича над завивките към храната. Отчупи парче хляб, взе една ябълка и й ги подаде. Беше изненадан от плахостта й и проявеното възпитание. Хрумна му, че макар той да не я смяташе за „лейди“ тя непрекъснато показваше, че притежава обноските на истинска дама. Смръщил вежди, той отвори сандъка и извади от него чисти дрехи. Любопитна да види какво друго има вътре, Лиз-Ан се наведе напред. Не успя да види обаче нищо друго, освен още дрехи. Той побърза да хлопне капака.

— Тук няма да намериш нищо, с което би могла да ме намушкаш между ребрата, Лиз-Ан. Затова не рови из нещата ми.

Тя сви рамене и отбягна погледа му.

— Не се тревожи — отговори. — Не притежаваш нищо, което да ме интересува.

Отхапа от ябълката, подпря се на лакът и залюля крака. Рейналф си напомни, че е търпелив човек, отиде до леглото и бързо се съблече. Като видя голото му, стройно и мускулесто тяло, Лиз-Ан спря да диша. По лицето й плъзна руменина и тя побърза да извърне глава. Парченце ябълка беше заседнало в гърлото й. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да напълни дробовете си и за да отстрани парченцето от гърлото си. Рейналф веднага я изправи на крака и започна да я удря по гърба. Отпусната в ръцете му, тя се питаше кое е по-голямото зло липсата на въздух или неговите удари. След миг ябълката изскочи от устата й. Дишайки все още на пресекулки, тя му хвърли поглед през рамо.

— Ама че лоша ябълка! — рече закачливо и му се усмихна.

Рейналф понечи да й каже, че хуморът й е неуместен, но усмивката й прогони всички мисли от ума му. Тя не приличаше на нищо, което беше виждал досега. Озари цялото й лице, очите й придобиха яркозелен цвят, бузите й приятно порозовяха, зъбите й се показаха, прилични на перли. За първи път, едва сега, той забеляза двете чаровни трапчинки на бузите й. Беше като хипнотизиран.

— Бих искал по-често да се усмихваш — каза той и докосна трапчинките й с пръсти. И веднага съжали за думите си.

— Това заповед ли е? — каза тя, отново заприличвайки на себе си.

Той поклати глава.

— Само наблюдение, това е всичко.

— Добре.

Тя се наметна с одеялото и отиде до подноса с храната. С гръб към Рейналф, започна да се храни, докато той се обличаше. След малко Рейналф придърпа едно ниско трикрако столче до масата и се присъедини към нея. Нито един от двамата не проговори, докато Геоф не се появи отново и не отнесе таблата.

— Дрехите ти — обясни Рейналф и й ги подаде.

Тя погледна с презрение роклята, шемизетата и обувките. Мислеше си, че се е отървала от тях, а ето, че те отново бяха пред нея.

— Бих предпочела мъжка туника — каза тя, сложила ръце на хълбоци. — Тези са много неудобни.

— Да, добре знам какви са предпочитанията ти. Познавам и склонността ти към удобство.

Тя смръщи вежди и скръсти ръце на гърди. Не ги протегна към дрехите. Той сви рамене и хвърли дрехите на леглото.

— Ако не си се облякла, когато се върна, ще се наложи да го сторя аз.

И я остави да стои в средата на палатката. Първите няколко минути тя пропиля в напразно демонстриране на недоволството си. А после бързо отметна одеялото и припряно навлече дрехите през главата си. Когато Рейналф се върна, тя се бореше с копринените върви. Без да каже и дума, той отиде до нея и й помогна да ги завърже. А после отстъпи назад и я изгледа от главата до петите. Възмутена от поведението му, вирна предизвикателно брадичка.

— Е, одобряваш ли външността ми?

Той поклати глава.

— Едва ли.

Отиде до сандъка, отвори го и извади от него гребен и малко огледало. Хвърли ги на леглото с думите:

— Косата ти е в безпорядък. Трябва да се погрижиш и за нея.

Лиз-Ан намести колана около кръста си, взе огледалото и се взря в отражението си.

— Не виждам нищо, което да не е наред — излъга тя, макар всъщност да беше ужасена от вида си. Както винаги, тази проклета нейна коса!

— Среши се — нареди той. — Тръгваме след час.

И излезе. Лиз-Ан не обърна внимание на заповедта му. Беше любопитна да види до каква степен е превърната в затворничка. Когато прецени, че е минало достатъчно време от излизането на Рейналф, отиде до входа на палатката и подаде глава навън. Точно срещу нея стоеше, облегнат на едно дърво, младият скуайър Геоф. Той се усмихна и й махна за поздрав. А после посочи двамата въоръжени мъже, застанали от двете страни на входа.

Час по-късно напуснаха лагера и се отправиха на север. Лиз-Ан яздеше на коня на Рейналф, седнала пред него. Макар и любопитна накъде са тръгнали, мълчеше, за да изрази несъгласието и възмущението си. Преструваше се, че не чува оскъдните забележки на Рейналф, когато минаваха през някоя особено интересна местност. Днес ездата беше значително по-бавна от вчера и тя се опита да държи тялото си на разстояние от неговото. По обяд, когато спряха до поточе с кристално чисти води, всички мускули я боляха. Когато Рейналф протегна ръце, за да й помогне да слезе, тя потисна желанието си да отблъсне помощта му. Костите й издайнически пропукаха, когато се разположи на земята.

— Ти си упорита жена, Лиз-Ан Балмейн — каза той, а после рязко се обърна и се отдалечи.

Тя се огледа, като разтриваше врата и раменете си. От лявата и дясната й страна се бяха разположили същите мъже, които пазеха палатката й. Погледите им я следяха неотлъчно. Геоф също я наблюдаваше, докато хранеше коня си. Тя му се усмихна чаровно, а после му се изплези дяволито. Младият скуайър я погледна недоумяващо, а после й върна жеста. На свой ред и Лиз-Ан се изненада. А може би не беше чудно, че той се държи така, като се има предвид как го беше измамила предната вечер. Обърна му гръб и се изправи лице в лице със сър Уолтър. Той не се усмихваше. Очевидно, беше забелязал размяната на жестове и бе стиснал здраво устни, както и предния ден, когато беше принуден да я държи на коня си.

— Какво искаш? — запита го грубо тя. Жалък опит да прикрие объркването си.

Той мълчаливо й подаде кожен мях, пълен с вода, като ясно й даде да разбере колко му е неприятно, че отново си има работа с нея. Отношението му предизвика бодване в гърдите й, но тя се престори, че не го е забелязала. Дълги години беше смятала, че най-добрият начин да се справиш с мъжете, е бързо да ги нападнеш с острия си език. Скръсти ръце на гърба си и смело срещна погледа му.

— Да приема ли, че ми предлагаш глътка вода? — запита тя, като повиши глас, за да демонстрира учудването си.

Лицето му потъмня, но той не каза нищо. Тя направи крачка към него. Очите им бяха на едно равнище, защото той не беше много висок.

— Това е любезност, която не съм очаквала.

— Уверявам ви, милейди — изръмжа той, — че не ви предлагам вода от любезност. Заповядаха ми да го сторя.

Силата на омразата му я изненада, но беше доволна, че го е накарала да проговори. Сви рамене и пое мяха.

— Не ме ли харесваш? — попита тя и отпи дълга глътка от студената, сладка вода.

Погледите им се срещнаха.

— Не харесвам змиите, милейди.

Тя почти се задави. Змия? Защо я смяташе за такава? Забележката му я засегна дълбоко, но тя не даде израз на болката си. За първи път го разгледа отблизо и внимателно. Беше по-възрастен от Рейналф поне с десет години. Някога черната му коса сега беше богато изпъстрена със сребро. Лицето му беше белязано от прекарана в детството едра шарка, но въпреки това беше привлекателен. Проницателните му сини очи бяха като две ледени блокчета под рошавите тъмни вежди. Очите му й напомниха тези на Джилбърт. Отпи още една, последна, глътка и му подаде мяха.

— Не мога да твърдя, че това ме изненадва — каза тя, — макар да ми се струва, че бъркаш страха с отвращението.

— Страх?

Лицето му й подсказа, че той се изкушава да я удари. Тя направи крачка назад и кимна с глава.

— Да. Много често мъжете се страхуват от онова, което не разбират. Но аз ти прощавам. Очевидно е, че предаността ти към господаря ти ти пречи да преценяваш правилно нещата.

Нека помисли малко върху думите й! За нейна изненада, силна руменина плъзна по лицето му и стигна дори до ушите му, които пламнаха. Свил длани в юмруци, Уолтър се завъртя на пети и се отдалечи. Може би беше отишла прекалено далеч, мислеше си Лиз-Ан, докато гледаше след него. Един нов враг няма да й е от полза, но съюзник… Замисли се за миг над тази възможност, а после тъжно поклати глава. Не, не беше вероятно хората на Рейналф да го предадат. Не би спечелила нищо, ако се опита да се сприятели с тях. Като въздъхна тежко, тя тръгна към брега на потока, където вдигна полите си и клекна до водата. Запретна ръкави и потопи длани в хладката вода. След дългата езда, по време на която се беше сгорещила, водата й подейства прекрасно, освежително. Напръска и лицето си, но остана без дъх, защото водата се оказа изненадващо студена — като че ли хапеше. Въпреки това тя напръска и врата си, като остави капките да се плъзнат надолу и да намокрят дрехите й. Струйката се стече между гърдите й и стигна до корема й. Тя се усмихна доволно и започна да си вее с полите на роклята.

— Какво си казала на сър Уолтър?

Лиз-Ан се стресна и подскочи, като при движението почти падна в потока. Не беше чула приближаването на Рейналф. За такъв огромен мъж, се движеше с учудваща лекота. Хвърли му злобен поглед през рамо.

— Нищо особено. Просто се съгласихме, че не се харесваме един друг.

Той присви очи.

— Не искам да предизвикваш безредици сред хората ми, Лиз-Ан. Отсега нататък няма да разговаряш с тях.

— Не съм направила нищо лошо.

— Видях те как се държиш с подчинените си. Не си мисли, че можеш да се отнасяш по същия начин и с моите хора.

Макар че възнегодува срещу думите му и да не искаше да му дава каквото и да било обяснение, тя се чу да казва:

— Ако говориш за онази прислужничка в замъка Лангдън, тя удари с юмрук моята камериерка.

Той протегна ръка:

— Няма да споря с теб.

Лиз-Ан беше обхваната от гняв и не забеляза, че разговорът им предизвиква интерес сред другите. Напълни шепите си с вода и я хвърли в лицето му. Той отстъпи встрани.

— Понякога се чудя дали наистина си пораснала жена, или си още дете — каза той.

Без да чака отговор я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Но с едно рязко извъртане, тя се освободи и отстъпи назад, вдигнала предизвикателно глава. Рейналф едва устоя на желанието да я бутне във водата.

— Последвай ме! — нареди и се обърна.

Тя се подчини недоволно, изправила рамене, за да си придаде достойнство.

— Можеш да се облекчиш тук — каза той няколко минути по-късно, след като я беше завел до едно отдалечено и усамотено местенце.

Тя вдигна вежди.

— Колко мило от твоя страна!

Той остави сарказма й без отговор. Посочи към група дървета и й направи знак да отиде там.

— Не подлагай търпението ми на изпитание — предупреди я той, когато тя мина покрай него.

Лиз-Ан беше в отвратително настроение и реши, че няма да го послуша. А Рейналф скръсти ръце на гърди и замислено загледа младия скуайър, като се питаше каква задача да му възложи, за да се излекува от неприязънта си към Лиз-Ан. Очевидно, гордостта му беше пострадала жестоко и той искаше да бъде сигурен, че Лиз-Ан няма да има възможност да повтори удара си.

Като изминаха няколко минути, а тя не се появи, Рейналф започна да чувства безпокойство. Обърна се и претърси околността с поглед, за да види зелената й рокля. И изруга наум. Не беше помислил колко лесно ще й бъде да се слее със зеленината на гората.

— Лиз-Ан! — извика той. — Не се бави!

Не получи отговор. Затвори очи и поклати невярващо глава. Дали отново не се беше опитала да му избяга? Нима отново я беше подценил? Извика пак и пак не получи отговор. Този път изруга гласно и се втурна в посоката, в която беше изчезнала. Не можеше да е отишла далеч.

— По дяволите! — каза той, като стигна до мястото, където я беше видял за последен път.

Не се чуваше нищо, което би могло да му подскаже къде е отишла. Той вдигна глава и се ослуша. Заслони очи от слънцето и огледа клоните на дърветата. И миг по-късно я видя. Беше се изкатерила до средата на едно вековно дърво. Как беше успяла да стигне толкова нависоко, и то с тези дрехи, които спъваха всяко движение? Не преставаше да се чуди чак докато се озова под дървото. Беше като момче, малко палаво момче, което непрекъснато създава проблеми.

— Не си много бърз, нали? — каза тя и му се усмихна дяволито. — Ако знаех, че ще ти трябва толкова много време, може би щях да се опитам да избягам.

Под полата на роклята се виждаха добре оформените й глезени. Гледката беше особено изкусителна.

— Какво правиш там горе? — запита той. Не обърна особено внимание на думите й, защото се бореше с надигащото се в слабините му желание.

— Оттук се разкрива прекрасна гледка. Мога да видя…

— Слез долу.

— Не, тук горе ми харесва повече. Може би и ти ще успееш да дойдеш.

За нейна изненада, той остави меча си на земята и започна да се катери по дървото. Не можеше да не се възхити на лекотата, с която той се справяше. Дори без отвратителните си дрехи, тя не би могла да постигне такава грациозност на движенията. Беше безкрайно благодарна, че той не беше видял нейното изкачване. Миг по-късно вече беше до нея. Не се осмеляваше обаче да седне на тънкия клон, на който седеше тя, защото тежестта му можеше да се окаже фатална. Протегна й ръката си.

— Дай ми ръка — каза той. — Ще ти помогна да слезеш.

— Не си ли ядосан? — В гласа й се долавяха недоверие и разочарование.

— Не. Надявала си се да ме ядосаш?

Тя кимна.

— Да.

— И защо?

Тя погледна към небето.

— Заради дългата езда, разбира се.

Той се засмя весело.

— Щеше да ти е по-удобно, ако се беше отпуснала.

— Бих искала да яздя сама на кон — предложи и толкова бързо извърна глава към него, че клонът се разклати и двамата за малко не паднаха на земята.

Думите й го накараха да стане изведнъж много сериозен.

— Ще говорим за това, когато отново стъпим на земята. Хайде, дай ми ръка.

Тя отиде съвсем до края на клона.

— Както сама се качих, така мога и сама да сляза.

— Не, само ще си счупиш врата!

Вече беше ядосан! Да я вземат дяволите заради способността й да предизвиква това чувство у него! Едва ли можеше да си позволява непрекъснато тази слабост! Тя го погледна право в очите:

— А теб какво те интересува дали ще си счупя врата?

Макар да не искаше да си го признае, вече твърде много се интересуваше от нея. И не само защото не би могъл да доведе отмъщението си докрай, ако й се случеше нещо. Когато тишината се проточи, тя сви рамене.

— От години се катеря по дърветата, стрелям с лък и се упражнявам с меч, Рейналф Уордю. Нямам нужда някой да ме спасява.

Рейналф си пое дълбоко дъх, за да се успокои, облегна се на ствола на дървото и се замисли над думите й. Когато проговори, гласът му беше изпълнен с нежност.

— Разкажи ми за детството си, Лиз-Ан.

Тя го погледна, изпълнена с подозрение.

— Защо?

Той сви рамене.

— Е, можеш и да не ми разкажеш, ако си готова да слезем долу.

Тя обмисли предложението му преди да отговори. И като реши, че в молбата му няма нищо лошо, я удовлетвори.

— Макар и да не ти се вярва, отгледаха ме и ме възпитаха като млада дама. Дори мога да шия и да правя прекрасни, равни бодове. — Изведнъж с изненада откри, че това чисто женско занимание, като че ли й липсва. — Но винаги съм се интересувала от нещата, които се смятат за мъжко владение. Веднъж дори предизвиках Джилбърт на дуел със стик срещу меч. Но на него не му се видя забавно.

Тя прехапа замислено устни и поклати глава. Рейналф беше заинтригуван. В главата му изникваха въпрос след въпрос, но той остана мълчалив. Чакаше я да продължи.

— Когато бях на четиринайсет, съвсем наскоро след смъртта на баща ми… — Гласът й заглъхна. Наложи се да преглътне, преди да продължи. — Джилбърт най-после отстъпи и започна да ме обучава в изкуството на войната.

— Защо? — не се стърпя и попита Рейналф, чудейки се що за жена е тя, щом е готова да бъде въвлечена в нещо толкова безчестно.

Изведнъж поведението й се промени. Закачливостта и усмивката изчезнаха. Тя втренчи поглед в ръцете си.

— За да се защитавам, разбира се.

Объркан, той поклати глава.

— Но това е задължение и отговорност на мъжете, Лиз-Ан.

Тя обърна изпълнени с мъка очи към него.

— Но понякога те не съумяват да се справят с това си задължение.

Гласът й беше сведен до шепот и едва се чуваше. Рейналф беше потресен от израза на лицето й. Прииска му се да я утеши, да я развесели по някакъв начин.

— Кой не се е справил? Джилбърт ли?

Тя отвори широко очи и маската се смъкна от лицето й толкова рязко, все едно че беше затръшнала врата.

— Вече съм готова да сляза от дървото — каза тя, като избягваше изпитателния му поглед.

Рейналф не беше готов, но й протегна ръката си. Този път тя не се поколеба и я прие. Без да каже дума, му позволи да я притисне до себе си.

— Лиз-Ан — каза той, като повдигна лицето й към своето, — какво да правя с теб?

— Пусни ме да си отида у дома — прошепна тя.

— Не мога.

Тя се усмихна горчиво, но не направи опит да се изплъзне, когато устните му потърсиха нейните. Целувката беше сладка, но кратка. А след това тя зарови лице във врата му и се опита да не мисли за нищо.