Войнствена любима

ГЛАВА 17

— Нощта е добра за нападение, милорд — каза Джоузеф, единият от скуайърите. Гласът му беше малко по-висок и по-писклив от обикновено, защото се вълнуваше от възможността да довършат започналото.

Нощта наистина беше топла и приятна, помисли си и господарят на Джоузеф, като сложи ръце на хълбоци и се огледа доволно. Духаше вятър, който раздвижваше листата на дърветата. Той и хората му се бяха разположили в края на една горска поляна, откъдето се виждаше здравата крепост, чиито кули се издигаха в синьо-черното небе. Вятърът духаше свободно през поляната и като че ли се завихряше около стените на крепостта и раздвижваше водите на рова, който опасваше нищо неподозиращия замък. Макар и пълна, луната не осветяваше местността, защото непрекъснато се скриваше зад облаците, които се бяха появили на здрачаване. Светлината й едва ли беше достатъчна, за да се видят всички подробности на хълмистия терен. Макар това да беше добре дошло за нападателите, защото щяха да се приближат незабелязани, не се знаеше дали няма да ги затрудни при прехвърлянето на крепостните стени. Трябваше да бъдат предпазливи, защото им се струваше, че замъкът е добре охраняван и винаги в бойна готовност. Тази нощ не можеха да бъдат допускани грешки. Като мърдаха неспокойно на седлата, въоръжените мъже гледаха как няколкото избрани от господаря техни другари се приготвят тихо за нападение.

Тръгнаха, когато луната се скри напълно зад дълга редица облаци. Когато тя се показа отново, макар и съвсем за кратко, нападателите бяха вече преполовили разстоянието до целта си. Когато лунната светлина освети земята, всеки един от тях легна, за да се скрие във високата трева. Чакаха прикритието на мрака. Чакаха дълго, но не искаха да рискуват. Най-после се озоваха до рова, опасващ замъка. Събраха се до мястото, което им се струваше най-уязвимо — южната стена. Скриха се в храстите до рова и зачакаха появяването на луната. Когато светлината освети стените, те потърсиха с поглед някакво движение горе. Откриха мястото, където стоеше охраната. Когато отново настъпи пълен мрак, техният господар първи нагази в ледените води на рова. Ботушите му затънаха в калта, дрехите му веднага се намокриха. Той вървеше напред, като се опитваше да не обръща внимание на свързаните с нападението неудобства. Напредваха безмилостно бавно, краката им непрекъснато затъваха в тинята. Струваше им се, че тя ги дърпа надолу — като че ли иска да ги потопи под мътните води. Като стигнаха до средата, дъното изведнъж се изплъзна изпод краката им и те бяха принудени да плуват. Лицата им бяха почернени със сажди и мръсотия, за да им осигурят по-добро прикритие, затова не можеха да ги намокрят. Движенията им бяха тромави, напредването стана още по-бавно. Събраха се в подножието на стената и отново чакаха дълго охраната да направи обиколката си.

Вятърът безмилостно подмяташе мокрите им дрехи и пронизваше телата им. Най-после чуха скърцане на ботуши над главите си. Когато стъпките на часовоя заглъхнаха, младият скуайър беше избутан напред. Двама от другарите му го повдигнаха, за да му помогнат да излезе от тинята и да се изкатери по стената. Джоузеф сръчно изпрати нагоре предварително приготвената стрела, която завършваше с остра кука. Към нея беше прикрепено дълго въже. Един от рицарите го намота здраво около китката си, за да осигури изкачването на другаря си. Никой не можеше да оспори сръчността на Джоузеф. Затова го бяха избрали за тази толкова важна задача. Макар и не особено умел с другите видове оръжия, той беше майстор на лъка. Изпратената от него стрела безпогрешно прикачи куката на стената. Първи щеше да се изкачи господарят им. Ръцете му бяха силни и сръчни. Той се изкачи, без да губи време. Не след дълго вече беше горе, на стената, и се прехвърли през ниския зид, който я опасваше. Хвана въжето и здраво го завърза. Първият от хората му започна да се изкачва. Фенерите на стената му позволиха да огледа замъка. Разбира се, нападателите бяха получили и предварителни сведения. Един от техните хора се беше промъкнал вътре по-рано същия ден с група селяни, като се беше представил за амбулантен търговец. Бяха озадачени от новината, че баронът още не се е завърнал в замъка си, но това им даваше възможност по-лесно да превземат крепостта. Един по един, всички се покатериха по стената и се прехвърлиха през зида. Джоузеф, скуайърът, беше последен. Когато и той се озова до господаря си, двамата започнаха придвижването от стената към вътрешния двор долу. Задачата не беше лесна, защото замъкът беше добре охраняван. Наложи се да убият един от защитниците.

Като остави скуайъра си да пази навън, господарят му, с кама в ръка, влезе в голямата тъмна зала. Нямаше никаква светлина, но звуците, които издаваха множеството спящи на пода мъже, жени и деца, му помагаше да се движи в тъмното. Вече уморен, той започна тежко да изкачва каменните стъпала. Звукът от стъпките му му се стори оглушителен. Като стигна първата площадка, подаде главата си иззад ъгъла и огледа широкия, осветен от факли, коридор. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Дали не беше прекалено тихо и спокойно, помисли си той, докато се прокрадваше към вратата на стаята, за която му бяха казали, че принадлежи на господарката на замъка. Постави ухото си до отвора и се ослуша. Не чу нищо, затова съвсем тихо бутна вратата. Единствената светлина в стаята идваше от огъня, който едва-едва гореше. Погледът му се насочи към голямото легло, където неподвижно спеше неговата жертва. Той затвори вратата и остана на мястото си известно време, колкото да прецени положението. А после пристъпи напред. На походно легло, разположено до краката на голямото легло, спеше камериерката на дамата. Той реши, че първо трябва да обезвреди нея. Бързо пъхна един парцал в устата й, а после завърза ръцете и краката й. Тя отвори изпълнените си с ужас очи и ги втренчи в него. Той й се усмихна подигравателно, потупа я по дупето и мина покрай нея. Когато застана до леглото, дамата, която спеше в него, се събуди, седна, потърка сънените си очи и го погледна. И веднага пое въздух, за да изпищи. Той се хвърли към нея. Успя да запуши устата й с ръка и да я бутне назад върху леглото. Затисна я с тялото си и тя, останала без дъх, едва се съпротивляваше. Той вдигна глава, ослуша се и чу първите признаци на тревогата, която обхващаше замъка. Молеше се на Бога хората му да са заели вече позициите си, да са спуснали подвижния мост, а подкреплението да е на път. Ако всичко вървеше добре, след броени минути замъкът щеше да е в ръцете им. Жената под него се посъвзе, успя да си поеме въздух и започна да се бори, като бясно мяташе ръце и крака. Той високо изруга, когато коляното й го уцели между бедрата. Стана от леглото и я повлече след себе си. Ръката му продължаваше да затиска устата й. Той безмилостно я притисна до мокрите си дрехи. Тя продължаваше да се съпротивлява.

Когато най-после жената се успокои, той я завлече до светлината на огъня. Премръзналото му тяло се радваше на пламъците. Жената вдигна предизвикателно глава и го погледна. Черните й очи горяха като въглени. Те му казваха, че гневът й е безграничен, а страхът — голям. Като се имаше предвид възрастта й, майката на Рейналф Уордю все още беше красива. Кожата й беше гладка и чиста, фигурата й — стройна и приятно закръглена. Дългата й коса беше почти толкова светла, колкото и тази на сина й, но вече прошарена тук-там. С това се изчерпваха приликите между копелето и майка му, защото нейните черти бяха изчистени и деликатни, а и тя далеч не беше висока като сина си. Трудно му беше да повярва, че тази крехка жена е могла да роди такъв син, но косата беше очевидно доказателство.

— Ако се държите добре, няма да имате причина да се страхувате от мен, лейди Зара — увери я той и се запита защо ли пък тя трябва да го интересува. — Дойдох само за да взема онова, което е мое… и да платя старите си дългове към вашия син.

Очите на жената се разшириха, отправиха мълчалив въпрос, но той нямаше време за губене, за да й разказва цялата история. Приближи острието на камата до тънката й шия и бавно махна ръката си от устата й. Тя погледна към оръжието и не издаде нито звук. Той я дръпна за ръката и двамата излязоха в дългия коридор. Останалите обитатели на замъка бягаха насам-натам като обезумели. Спираха се, когато той минеше край тях, и ужасени гледаха как води господарката им към стълбите. В голямата зала, където набързо бяха запалили няколко факли, той се спря и зачака всички да обърнат погледите си към него. Отвън, от вътрешния двор, през отворените врати долетя тропот на копита. Ясно беше, че хората му вече са минали по моста и са в замъка. Щеше да има бой, но добре обучените му войници скоро щяха да вземат надмощие. Това, че лейди Зара им беше заложничка, щеше да им помогне и щяха да избегнат проливането на много кръв. Минаха няколко секунди, преди да го забележат, а когато това стана, из залата се разнесе приглушен шепот. После всички притихнаха, вперили поглед в него, жената и камата, допряна в гърлото й.

— Изпратете съобщение до началника на охраната, че държа лейди Зара в ръцете си — извика той. — Само ако тя се съгласи на пълно подчинение и да предаде крепостта в наши ръце, няма да й се случи нищо лошо.

— Синът ми ще те убие и така ще платиш за нанесената ми обида — каза остро тя.

— Не, няма да може, защото аз първи ще го заколя — отговори той.

Тя започна да се съпротивлява, въпреки че острието още бе опряно в гърлото й.

— Пусни ме, разбойнико! — извика и го удари през лицето.

Облада го силен гняв, но не й отвърна.

— Разбойник? — Гласът му беше опасно тих и ласкав. Хватката на ръцете му стана още по-жестока. — Аз съм барон Джилбърт Балмейн от Пенфорк.

Тя го погледна.

— Да, знам кой си — каза тя все така остро, — макар да не смятам, че титлата приляга на човек като теб. — И тя отвърна от него поглед, изпълнен с презрение.

Джилбърт се засмя, но смехът му приличаше повече на лай.

— Значи е вярно, че са ви предупредили. Това ме изненадва. Наистина, не се замислих много, за да преодолея вашата защита. Лесно е да се превземе замъкът на барон Уордю.

— Ти си подъл и противен! Ако беше дошъл само с ден по-рано, атаката ти щеше да свърши по друг начин.

— Глупаво е било, че толкова бързо сте отпуснали охраната.

— Не можехме да предположим, че един рицар може да се забави толкова дълго — отговори тя. — Но ти си куц, нали? По рождение ли имаш този недъг?

Нямаше представа, колко дълбоко го засегнаха думите й. Като направи неимоверно усилие, Джилбърт успя да се отдръпне от ръба на бездната, която заплашваше да го погълне.