Войнствена любима

ГЛАВА 10

На другия ден, докато яздеха, Рейналф мислеше за кошмара на Лиз-Ан. Не говориха за това, макар тя да го запита за новата драскотина на бузата му. Не си спомняше нищо нито за съня, нито за случилото се. Рано следобед стигнаха до замъка на васала на лорд Бърнард, сър Хамил Форстър. Сградата беше огромна и заплашителна, съвсем наскоро строена от камък. Издигаше се високо в сивото небе, като се открояваше ясно на фона на голите хълмове. Макар да не желаеше нищо по-силно от това да се завърне в родния си дом, трябваше първо да свърши работата на краля. Беше решил бързо да приключи преговорите между двете страни.

Сър Хамил си беше присвоил известна част от имуществото на барон Лангдън. Ако васалът му не беше прекалено близък с крал Хенри, Лангдън щеше да разреши проблема чрез сила. Най-вероятно щеше да плени, а после и да убие, сър Хамил. Но при настоящото положение на нещата мъдро се беше обърнал към краля с молба да му помогне да изгони рицаря от земите си. Тъй като имаше и други грижи, крал Хенри беше изпратил Рейналф да постигне компромис, който да удовлетворява и двете страни.

Очакваха ги. Рейналф и един от придружителите му бяха допуснати в замъка, но повечето от хората му останаха отвън.

— Очаквам, че напълно ще ми се подчиняваш, Лиз-Ан — каза Рейналф, след като слязоха от конете, и направи знак на Геоф, който тъкмо минаваше покрай него.

Лиз-Ан успя да зърне, че към тях се приближава огромен, набит мъж. Геоф обаче застана пред нея — дали за да не бъде забелязана, или за да не види нищо, не се разбра. Тя реши да извика, да запротестира, но Геоф бързо запуши устата й с ръка. Лиз-Ан се опита да се отскубне, но напразно. Обидена от грубото му държание, тя се опита да го ухапе, но успя само да захапе вътрешната част на бузата си. Трепна, защото изпита силна болка, и престана да се бори. Примири се и зачака.

— Барон Уордю — чу да казва техният домакин, — добре дошъл в Килиън.

— Пътуването беше дълго — каза Рейналф и поздрави мъжа. — Хората ми са уморени и гладни. Искам бързо да се погрижите за тях.

— Веднага ще им сервираме — отговори му домакинът. — Наредих на слугите отрано да започнат да приготвят храната.

Рейналф одобрително кимна с глава.

— Трябва да се извиня за посрещането — каза сър Хамил, — но ви очаквахме още преди няколко дни. Вече бяхме решили, че няма да дойдете.

— Бях възпрепятстван — обясни накратко Рейналф.

— Добре ли вървят преговорите?

Последвалата тишина, която трябваше да изрази неодобрението на Рейналф, увисна заплашително във въздуха и накара и двамата да се почувстват неудобно.

— За това ще говорим по-късно — каза той остро. — Бих искал първо да се изкъпя.

— Разбира се — съгласи се сър Хамил. — Ела, ще те заведа вътре.

Рейналф и Уолтър изкачиха рамо до рамо стъпалата, които водеха към замъка. Геоф махна ръката си от устата на Лиз-Ан и й се закани с пръст.

— Нито дума! — предупреди я той и я накара да се присъедини към групата мъже, които тръгнаха напред.

Главната зала се оказа доста впечатляваща. Лиз-Ан се захласна по гоблените, които висяха на всяка една стена. Но думите на сър Хамил привлякоха вниманието й.

— Дъщеря ми Елспет ще те заведе до стаята ти, барон Уордю.

Тъй като Геоф все още я държеше здраво, Лиз-Ан едва успя да обърне глава, за да разгледа по-добре момичето. Огромната фигура на баща й я закриваше отчасти, но въпреки това веднага се виждаше, че е красавица. Лицето й беше сърцевидно, очите — огромни, а косата — кестенява и се спускаше на вълни по раменете й. Тялото й имаше идеални пропорции, но беше дребно и крехко. Стигаше едва до средата на ръката на Уордю. Беше толкова невероятно женствена, че Лиз-Ан заскърца със зъби, макар да не знаеше защо.

— Надявам се, че не сте срещнали трудности по време на пътуването, милорд? — учтиво се заинтересува Елспет. Гласът й беше толкова сладък, като подсладен с мед. Лиз-Ан беше сигурна, че наблизо има кошер.

— Беше поносимо. — Рейналф й целуна ръка.

Лиз-Ан почувства да я разкъсва странна болка, болка, която едновременно с това я и задушаваше.

— Ревнуваш ли? — прошепна Геоф в ухото й.

Тя смело срещна погледа му. Скуайърът обаче не отмести своя.

— По-добре е този звяр, когото наричате свой господар, да легне с нея, а не с мен — отговори тя също шепнешком.

Той се усмихна.

— Не е вероятно да го направи. Все пак тя е дама.

Многозначителната му забележка дълбоко нарани Лиз-Ан. Беше готова да заплаче, но с много усилия успя да потисне риданията си. Наведе глава, като се престори, че нещо в облеклото й не е наред. Следващите думи на Елспет обаче я накараха да вдигне очи.

— Милорд, с вас има и дама?

Като че ли забравил за нея, Рейналф се обърна и потърси с поглед Лиз-Ан. Погледна я с презрение, а после отново се обърна към Елспет.

— Не.

— Тогава коя е тя? — Елспет посочи с пръст към Лиз-Ан.

И всички като един насочиха погледите си към нея. В този момент, ясно усещайки нередностите в своята външност, на Лиз-Ан най-много от всичко й се искаше да побегне.

— Слугиня — отговори Рейналф, след като се позамисли малко.

Лиз-Ан рязко си пое дъх, приготви се да отрече току-що казаното от него, но Геоф й попречи, като заби ноктите си в ръката й. Лицето й се изкриви от болка, тя стисна здраво зъби и не отдели втренчения си поглед от жената. Елспет запърха с мигли, повдигна красивите си вежди и отново посвети вниманието си на Рейналф.

— Сигурно сте много богат, щом обличате слугините си в такива прекрасни дрехи — каза тя, като неприкрито кокетничеше с него.

Сър Хамил излезе напред.

— Елспет, заведи барон Уордю до стаята му. Вземи и едно от момичетата, за да се погрижи за банята му.

— Това няма да е необходимо — спокойно го прекъсна Рейналф. — Моята слугиня, Лиз-Ан, се грижи за всичките ми нужди.

Елспет повдигна вежди и няколко пъти погледна от Рейналф към Лиз-Ан. А после, с многозначителна усмивка, се обърна и започна да се изкачва по стъпалата. Геоф настъпи Лиз-Ан по крака, за да й напомни, че трябва да се държи добре, и двамата ги последваха.

— Стаята не е голяма — говореше Елспет, докато ги водеше по късия коридор, — но е с добро разположение, както можете и сам да видите, милорд.

— Чудесно — отговори кратко Рейналф.

На прага на стаята Геоф принуди Лиз-Ан да застане зад него.

— Ще изпратя гореща вода, за да напълнят ваната ви — продължи да говори Елспет. — Ако имате нужда от нещо друго, изпратете да ми кажат и аз ще направя всичко възможно, за да се чувствате добре.

Лиз-Ан стискаше здраво длани в юмруци и си мислеше, че много би искала да удари дамата по малкото носле. Следвана от Рейналф, Елспет излезе от стаята, като се усмихваше широко и поклащаше бедра. „Моите зъби поне са равни“ — помисли си Лиз-Ан, като забеляза, че долните зъби на Елспет изпъкват пред горните.

— Лиз-Ан! — Гласът на Рейналф рязко я изтръгна от мислите й.

— Какво? — войнствено отговори тя.

— Влез вътре.

Геоф я избута пред себе си, а после я преведе през прага. Разтривайки ръката си на мястото, където Геоф безмилостно я беше стискал, тя мина покрай Рейналф, като подчертано клатеше бедра, за да се подиграе на Елспет. Рейналф и Геоф си размениха погледи. Лицето на единия беше като огледално отражение на лицето на другия. Леглото беше много широко и заемаше по-голямата част от стаята. Лиз-Ан стигна до средата на стаята и твърдо реши, че ще остане там. Скръсти ръце на гърди и почака, докато Рейналф влезе и затвори вратата. Изправиха се един срещу друг като врагове. Лиз-Ан беше тази, която направи първото движение. Тя се втурна и го бутна, при което двамата залитнаха и щяха да паднат на пода, ако Рейналф не беше опрял гръб във вратата. Тя го нападна със зъби, нокти, юмруци и крака, но той успя да хване китките й с огромната си длан и да сложи край на атаката й. А после я вдигна от пода и я занесе до леглото. Сложи я да легне и натисна гърдите й с крак, за да не може да се съпротивлява.

— Веднага престани с тази враждебност! — нареди той.

Тя не му обърна внимание. Хвана крака му и се опита да го отмести, но безуспешно. Не за първи път, Рейналф бе изумен от силата й. Господи, нима никога не се уморяваше? Усмихна се горчиво. Да, беше по-ядосана от всякога. Не беше я виждал такава, а си мислеше, че вече познава най-лошата й страна. Да не би ревността да я подтикваше към тези чувства? Беше я видял как гледа Елспет. Беше видял и как й се подигра, имитирайки движенията й. Останала без въздух, Лиз-Ан прекрати борбата и легна по лице.

— Как се осмели да ме наречеш слугиня? И… и да намекнеш, че съм твоя любовница? Отречи го, ако можеш, но аз съм дама!

— Откога?

Тя го погледна злобно.

— Аз съм лейди Лиз-Ан от Пенфорк по рождение.

Той поклати глава и свали крака си от тялото й.

— Не, Лиз-Ан. Бих искал да се държеше като дама, но твоето поведение е в пълен разрез с титлата ти.

Тя седна, като си забрани утехата, която сълзите щяха да й донесат.

— Може и да не си съгласен, че съм дама. Но не съм нито твоя слугиня, нито твоя любовница.

— Не, не си — съгласи се той. — Но не забравяй, че си моя пленница. И мога да те изкарам каква ли не — слугиня, любовница, а и двете заедно.

Почукване на вратата прекрати по-нататъшните им спорове.

— Влез! — извика Рейналф.

В стаята влязоха три момичета, които носеха ведра, пълни с вода, която вдигаше пара. С очи, извърнати встрани, те изляха водата в дървената вана и побързаха да излязат. През следващите няколко минути нито Лиз-Ан, нито Рейналф проговориха, защото момичетата се върнаха още два пъти, за да напълнят ваната догоре. Рейналф им благодари, усмихна се, когато те по момичешки се изкикотиха, и твърдо тръшна вратата след тях. Без да погледне към Лиз-Ан, отиде до ваната и с гръб към нея бързо се съблече. Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от голото му тяло. Беше се изчервила, затова се насили и сведе поглед към сключените си в скута ръце. Онова, което пълзеше във вените й и караше кожата й да гори, не беше страх. Беше нещо друго. Нещо ново, което едва сега се събуждаше и което я плашеше повече от мисълта, че той може да я изнасили. Защо се безпокоеше толкова, и самата тя не можеше да каже. Нима той не беше нейният враг? Тя вдигна поглед едва когато чу как водата прелива извън ваната. Той се беше изцяло потопил в горещата вода. Дългата му коса беше мокра и изглеждаше по-тъмна. През следващите няколко минути той беше зает с това да се измие възможно най-добре, а дървеният му сандък беше оставен без надзор в средата на стаята.

— Ще те помоля да ми помогнеш да измия косата си — каза той, с което наруши спокойствието на Лиз-Ан.

Не молбата му я накара да се подчини. А камата, която лежеше всред разхвърляните му дрехи, камата, с която тя го беше нападнала в Пенфорк. Не можеше да бъде друга, защото бижутата, с които беше украсена, бяха съвсем същите. Защо не го беше забелязала да я носи досега? Не една нощ оттогава тя беше прекарала в търсене на скъпото за нея оръжие. Беше сигурна, че е у него, защото не можа да я намери никъде другаде. Спомни си дуела, който бяха провели на поляната. Спомни си погледа му, когато беше пристъпил към нея и й беше казал да изпълни своята част от сделката. Най-после разбра и отново се поддаде на гнева. Стана от леглото и бавно запристъпва към него. Умът й трескаво работеше. Клекна до ваната, но погледът й беше другаде. Автоматично пое сапуна от ръцете му. Започна да мие косата му, но умът й беше зает с това как да вземе оръжието, преди той дори да се е досетил. А какво ще прави с него, след като го поеме в ръцете си? Притежаването му нямаше да доведе до нейното освобождаване. Да, не беше вероятно да извоюва свободата си, но трябваше поне да опита.

— Готово — каза тя и седна на петите си. — Можеш вече да я изплакнеш.

Той посочи ведрото с чиста вода, което момичетата бяха оставили до ваната, и каза:

— Използвай тази.

Известно време тя остана загледана във ведрото, а после се впусна в действие. Изля наведнъж цялото му съдържание върху него, като разчиташе на това, че водата ще му попречи да вижда. Захвърли ведрото и се затича към камата. Но нямаше време дори да я извади от калъфа. Рейналф я бутна, тя извика и падна върху него във ваната. Глътна малко вода и се задави. Сапунът щипеше в носа й, а лицето на Рейналф беше само на няколко сантиметра от нейното. Очевидно беше, че е много ядосан.

— Щях да те убия! — заяви тя, макар това да беше най-голямата лъжа, която някога беше изричала.

Рейналф се втренчи в нея и се запита дали първоначалното му заключение, че не е способна на това, не е било погрешно. Не, все още мислеше, че не би могла да го направи.

— Добре е, че ме предупреди, че трябва да си пазя гърба — изръмжа той. — Благодарен съм ти за съвета.

Тя се опита да се изскубне от ръцете му. От движенията й водата започна да прелива извън ваната. Без предупреждение, той натисна главата й под водата и я държа така, докато преброи до десет. Когато я пусна, тя рязко изправи глава и изпрати струя вода в лицето му.

— Как се осмеляваш! Ти, долно копеле с черна душа… ти…

Като видя, че не си е взела поука от урока, той реши, че трябва още веднъж да потопи главата й. Тя отскочи назад и седна между краката му. Погледите им се срещнаха. Беше готов да я хване, само тя да направи още едно движение.

— Камата е моя!

— Не, вече не. — Той протегна ръка, извади я от калъфа и започна да й се любува. — Сега е моя, Лиз-Ан, и няма скоро да забравя как съм се сдобил с нея.

Дълги, безкрайни минути, в които заплахата му тегнеше във въздуха между двамата, преди Лиз-Ан да събере смелост и да проговори.

— Мразя те! — извика тя.

— Да, това е очевидно — съгласи се той. Ноздрите му се бяха разширили от сдържания гняв. — Но ще е добре да запомниш, Лиз-Ан, че омразата е също толкова силно чувство, колкото е и любовта. Внимавай, защото едното чувство лесно се бърка с другото.

Като каза това, той се надигна и излезе от ваната. Думите му я обезпокоиха силно и я принудиха да замълчи. Тя наведе глава, за да не види голото му тяло. Какво ли искаше да каже с тези думи? Дали не мислеше, че тя е влюбена в него? Не би могла да обича човек като него. Желание, може би, призна си най-сетне, но любов? Затвори очи. Ако той не беше човекът, причинил толкова много болка на Джилбърт и на нея… Ако…

— Приличаш на мокра мишка — каза той остро и събра разхвърляните си по пода дрехи. — Измий се и лягай в леглото. Когато се върна, не искам да те заваря да седиш все още там.

Тя не го погледна, докато той не се облече. Осмели се да вдигне поглед едва когато застана до ваната. Лицето му изразяваше неудоволствие, чистите дрехи бяха прилепнали до тялото му. Тя прикова очи в камата, която той беше затъкнал в пояса си.

— Ще се измия, след като излезеш — каза тя.

— Добре ще е наистина да го направиш. — Той се завъртя на пети.

Лиз-Ан успя да види двамата души охрана, които бяха поставени пред вратата, преди той да я затвори отново.

Навън, в коридора, Рейналф се поколеба. Не обърна внимание на любопитните погледи на хората си. Напрягаше слух, за да долови някакъв звук отвътре. Звук, който да докаже, че Лиз-Ан е подвластна на слабостта на всички жени — сълзите. Дочу приглушените й ридания миг по-късно. Макар никога да не беше обичал женските сълзи, особено ако той беше причината за тях, сега беше доволен, че Лиз-Ан все пак е уязвима. Беше започнал да мисли, че тя е направена само от гняв, омраза, предизвикателство и, разбира се, страх. Отвори тихо вратата и пристъпи обратно в стаята. Лиз-Ан не го чу. Беше подпряла ръце на ръба на ваната и заровила лице в тях. Рейналф безшумно затвори вратата и дълго време остана загледан в черната й коса и раменете й, които се тресяха от плач. На два пъти тя тихо изплака, но не си позволи изцяло да се отдаде на страданието и мъката си. Когато отново проплака, той отиде при нея. Коленичи до нея, а тя все още не усещаше присъствието му. Беше сигурен, че ще реагира остро, когато разбере, че той е станал свидетел на сълзите й, но въпреки това нежно погали косата й. Тя не го отблъсна. Просто се вцепени. Беше толкова силно изненадана, че не успя да реагира. Отвори широко очи и ги втренчи във водата, отчаяно опитвайки се да запази спокойствие. Защо се беше върнал? За да види унижението й? За да й се подиграе? Сигурно беше доволен, че я е докарал до тази слабост? Не, не мислеше така. Той я галеше нежно, успокояващо по врата. В движенията му нямаше нищо заплашително. Съчувствието направо струеше от огромното му тяло и тя не можеше да не го усети. По дяволите неговото търпение! Къде беше безсърдечният звяр, който беше преобърнал света й? Тя си пое дълбоко дъх и бавно вдигна глава. Погледна го въпросително. Той нежно изтри с пръсти сълзата, която се беше спряла на бузата й.

— Наистина ли се чувстваш толкова лошо? — попита той, усмихвайки се само с крайчеца на устните си.

Тя премигна. Лошо? Не, не беше достатъчно лошо. И точно в това беше нейният проблем.

— Аз нямаше да те убия — прошепна тя с треперещ глас.

Усмивката му стана по-уверена.

— Знам — каза той. — Макар още да не съм разбрал каква точно си ти, поне това знам. Не си онова, за което толкова упорито искаш да се представиш.

Тя смръщи вежди и прехапа долната си устна.

— И аз не те разбирам, Рейналф Уордю. Мислех, че знам какъв си, но ти не отговаряш на представата ми за теб.

— И каква е тя?

Лиз-Ан знаеше, че не бива да казва и дума повече, но въпреки това думите се отрониха несигурно от устните й.

— Мислех, че си зъл — каза тя. — Мъж без съвест. Мъж, който иска на всяка цена да получи удоволствието си, без значение колко болка ще причини на другите. Така си те представях…

Тя избегна пронизващия му поглед и втренчи очи в кокалчетата на пръстите си, които бяха побелели от силата, с която тя стискаше ръба на ваната.

— Затова ме затвори в мазето и искаше да ми отмъстиш — довърши той вместо нея. Разтвори пръстите й и взе ръцете й в своите. — Кажи ми, Лиз-Ан. Кажи ми какво е онова, което съм направил. С какво съм те наранил?

Тя погледна замислено очите му, носа, устата и лъскавата му светла коса. Толкова красив… Обвини се за чувствата, които изпитваше. Променен или не, той беше същият онзи човек. Ако само можеше да убеди тялото и сърцето си в същото. Те не приемаха това, което очите й виждаха. И откога пък и сърцето й се беше оплело в паяжината, която тялото й плетеше? Тя поклати глава.

— Не мога. — Не успя да прикрие силната мъка, която изпитваше.

Макар и разочарован, защото беше сигурен, че тя най-после ще му се довери, Рейналф не се поддаде на гнева, към който гордостта му го тласкаше.

— Един ден ти ще дойдеш при мен, Лиз-Ан — каза той и я прегърна. — Ще ми се довериш.

С лице, заровено в широките му гърди, тя дълго време мълча.

— Знам — каза най-накрая. — И от това се страхувам най-много.

Той се усмихна, но тя не можеше да го види. Не осъзнаваше, но вече беше започнала да му вярва. Беше отхвърлила представата, която имаше за него. А това все пак беше начало.

— Очакват ме в залата — каза той и се отдръпна от нея.

Избягвайки погледа му, тя издърпа ръцете си и седна във водата.

— Ще изпратя да ти донесат вечеря — добави той и се изправи.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

Макар да би предпочел да остане с нея и дори да й помогне да се изкъпе, той трябваше да изпълни задълженията си. Едва тогава можеше да се отдаде на желанията си. Без да каже нито дума повече, излезе от стаята.