Войнствена любима

ГЛАВА 11

На следващата сутрин Лиз-Ан се събуди от студ. По-точно — от липсата на топлина. Но дори на себе си не искаше да признае, че й липсва топлината на неговото тяло, притиснато в нейното. Погледна през рамо, като очакваше, че той ще е до нея. Но беше сама в леглото. Той не беше лягал в него и през нощта. Обезпокои се, но не се осмели да се запита защо беше така. Не искаше да се замисля много дълбоко. Седна и завивката се смъкна надолу, с което изложи гърдите й на хладния въздух. Потрепервайки, тя се загърна плътно и се огледа. Прозорецът нямаше завеси. Слънцето изгряваше и започваше да разпръсва сенките. По пода се образуваха призми цветна светлина — като дъга след дъжд, — а после запълзяваха и по стените. Наистина бе сама. Не можеше да не се запита къде е Рейналф. Очевидно не беше се върнал през нощта. Помисли си, че е бил с някоя от слугините, а може би дори с Елспет. Без да знае, беше стиснала здраво устни, а ноздрите й се бяха разширили от гняв. Странно, но не й харесваше мисълта, че е потърсил друга, която да облекчи нуждите му. Упрекна се за грозното чувство, което изпитваше, но не се осмели да признае, че това е ревността. Отблъсна неприятните мисли, стана и отиде да провери дали дрехите й са сухи. Бельото и шемизетата бяха, но роклята — не. Беше приятно, че те отново бяха чисти и шумоляха. Импулсивно погали кожата на лицето си с тях. Миришеха приятно. До този момент не беше осъзнала колко много й липсва ароматът на чистите дрехи. Усмихна се доволно и на бузите й се откроиха приятните трапчинки. Въздъхна и започна да се облича. Настръхна от студ, затова бързо обу долните гащи и сръчно ги завърза на хълбоците си. Също така бързо навлече долната риза и вече позатоплена, облече шемизетата по-бавно. Когато завърза и нея, прекара пръсти през косата си, за да я подреди поне малко. Но попадна на кичур, който сякаш се беше завързал на възел, и се запита дали Рейналф е заключил гребена в дървения сандък. Въпреки многобройните опити, снощи не беше успяла да се справи с ключалката. Значи и днес щеше да мине без гребен. Преметна косата си напред и започна да я сплита. Беше стигнала до средата, когато светлината, струяща през прозореца, промени ъгъла си и попадна върху мъжа, който седеше на стола до камината. Пръстите й моментално се вдървиха. Със страшно предчувствие, тя премести погледа си от протегнатите крака на Рейналф към широките му гърди, още по-нагоре и… срещна пронизващия поглед на черните му очи. Значи не беше прекарал нощта с друга! Облекчението й бързо беше изместено от паника, когато разбра, че той е станал свидетел на голотата й. Отпусна ръце край тялото си и остана загледана в него. Той седеше неподвижно, подпрял глава на дланта на ръката си. Единият му крак беше преметнат през страничните облегалки на стола. Май че се усмихваше!

— По-красива си, отколкото мислех — каза той с глас, изпълнен с копнеж.

Искаше да изрази гнева си, но не можеше да намери думи, с които да го стори. Рейналф се усмихна широко и все още сънливо. Милваше с поглед всяка частица на тялото й. Гледаше я като омагьосан, неспособен да се помръдне. Не беше си представял, че е толкова красива, направо съвършена. Мускулите се очертаваха под кожата й като мускулите на котка, дебнеща плячката си. Краката й бяха дълги, с идеална форма, едновременно закръглени и стегнати. А гърдите й… Високи, едри, с тъмни ореоли, те като че ли молеха мъжа да ги засмуче. Тя беше едновременно твърда и мека, странна комбинация от сила и женственост, каквато той не беше виждал досега.

Продължаваха да се гледат. Въздухът между тях беше наситен с желания, прекалено дълго потискани, непризнавани. Желанието пораждаше вълни, които заплашваха да ги погълнат.

Вместо врага, Лиз-Ан виждаше мъжа, който вчера се беше върнал, за да й предложи утеха. Мъжа, който не само караше тялото й да реагира, но беше успял да докосне и сърцето й. Но трябваше да се бори, не можеше да се остави да я погълнат предателските води. Поклати глава, отстъпи крачка назад, а после продължи да отстъпва, докато гърбът й не опря в стената на камината. Желание, жестоко, но точно. Желание, плътско желание към твоя враг, нашепваше й вътрешният глас. Погледни го, това е той. Напомни си, че това е мъжът, виновен за всичката болка на света. Той се беше опитал да я изнасили. Беше пролял кръвта на Джилбърт… Но тялото и сърцето й не искаха да знаят. Те виждаха друго. Мъж, способен на нежност и търпение. Мъж на честта, който спазваше дадената дума. Мъж, който никога не би взел онова, което не му се дава от сърце. Господи, но защо той изглежда точно като негодника, който отдавна населяваше сънищата й, а можеше да бъде съвсем различен?

Рейналф не проговори. Гледаше лицето й и видя всички чувства, които се изписаха на него. Протегна й ръка в мълчалива покана. В настъпилата тишина се чуваше единствено тежкото дишане на Лиз-Ан. По гърба й полазиха тръпки, а краката й омекнаха. По тялото й пропълзя странна, непозната топлина. Сърцето й заби по-бързо и по-силно. Струваше й се, че ударите му могат да бъдат чути. В областта под корема й се породи болка, болка като от копнеж. Какво беше това? Тя не разбираше. Умът й се противопоставяше, не искаше да се предаде, но тялото й не мислеше така. Краката й сами прекосиха стаята и я накараха да застане пред Рейналф. Без да отделя поглед от лицето й, той свали крака си от страничната облегалка на стола и я настани между бедрата си. Дълбоко в очите му Лиз-Ан прочете какво желание го изгаря. Внезапно почувства устата си пресъхнала, не можеше дори да преглътне. Желание? Каква беше тази дива магия, която я правеше глуха за всичко друго, освен за бушуването на кръвта във вените? Той целуна първо върха на косата й, а после и пламналата й кожа. Тя прие ласката, която бавно се спусна от очите към носа, към извивката на шията, а после се върна към устните й. Потръпна и се задъха. Докосването му имаше странен ефект.

— Красива си — прошепна той.

Натисна долната й устна, принуди я да отвори уста и постави пръста си между зъбите й. Гърлото й се сви, не можеше дори да диша. Заби нокти в бедрата му, като мислеше, че по този начин ще успее да се успокои. Очите му все така не се отделяха от нейните. Разбираха се без думи. Той приближи лицето си до нейното. Дъхът му беше топъл и сладък. Пръстът му описа кръг около езика й, навлажни устните й и отново се гмурна в устата й. Тя нададе тих стон, клепачите й се спуснаха над очите. Инстинктивно, тя затвори уста и всмукна пръста му по-навътре. Сега Рейналф нададе стон, издърпа пръста си и завладя устата й със своята. Тя беше изненадана от силата на реакцията си. Разтвори се за него, езикът й погали неговия — отначало колебливо, а после по-уверено. Искаше да достигне до всяко кътче на устата му и да го изследва. И в този момент той разбра, че я беше покорил — нея, тази страстна жена. Едната му ръка беше вплетена в косите й, другата галеше хълбоците й. Придърпа я по-силно към себе си и коремът й се допря до члена му, който беше болезнено нараснал и чувствителен. Той я хвана в здравата хватка на бедрата си, плъзна ръката си по тялото й и обхвана с длан коравата й набъбнала гръд. Палецът му намери изправената пъпка и я погали. Лиз-Ан извика, изпаднала в екстаз от докосването му. Отлепи устни от неговите и отметна глава назад. Рейналф прокара устни по шията й и стигна до деколтето на роклята й. Езикът му беше оставил гореща следа. Цялото й тяло трепереше неудържимо, дланите й бяха заровени в косите му. Той лесно я освободи от роклята и шемизетата, които нежно прошумоляха и паднаха на пода. Като видя забранения плод, Рейналф ахна и остана без дъх, видял леката следа, която мечът му беше оставил при дуела им на поляната. Да, всеки един от тях носеше белега на другия. Но той ще я покори, ще успее да я направи кротка и негова… Хванал и двете й гърди, засмука едната, после другата, а тя извиваше неспокойно тяло. Бедрата й инстинктивно започнаха да описват кръгове около пулсиращия му член, изгарящ от желание. Рейналф помисли, че ще свърши веднага. Повдигна долната й риза и прокара длани по тръпнещите й бедра, а после съблече и последната останала й дреха. Плъзна длан между гостоприемните й бедра, които сами се отвориха за него, и откри, че е мека и влажна. Дишането му стана тежко и трудно. Той я обхвана в дланта си. Тя неудържимо потрепери и изви тяло към него. Умоляващият й глас достигна до него сякаш много отдалеч.

— Рей… Рей…

Той вдигна глава и погледна красивото й, изразяващо силна страст, лице, великолепните й очи.

— Кажи го — помоли с дрезгав от желание глас.

Очарована, погълната от новите усещания, които той извикваше у нея, Лиз-Ан отначало не го чу. Не беше дори помисляла, че може да изпитва подобно нещо. Нима наистина се беше усмихвала с пренебрежение, когато жените говореха да сексуалните си завоевания? А сега изпитваше неясна болка в долната част на корема и се стремеше към нещо, което дори не познаваше. Само ако можеше да намери онова място… Рейналф я разтърси.

— Кажи го — повтори той нетърпеливо.

Тя поклати глава и фокусира погледа си върху него. По лицето й се четеше объркване. Смръщила вежди, докосна устните си с пръсти, а после се наведе и впи уста в неговата. Той се отдръпна в мига, в който устните им се докоснаха.

— Не. Искам да го чуя. Кажи ми, че ме желаеш, Лиз-Ан.

Тя се опита да му обясни. Премигна, защото в очите й, кой знае защо, се бяха появили сълзи.

— Аз… Аз не знам какво искам.

Боже, тя беше толкова невинна! Рейналф едва дишаше.

— Искаш ли да облекча болката, която изпитваш, когато те докосвам тук? — попита той нежно, докато пръстите му галеха онази нейна дива и сладка част, която се противопоставяше на разума й.

Тя потръпна и се притисна в ръката му.

— Да, Рейналф. Струва ми се, че изгарям.

Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че това, което прави, не е правилно, но точно в този миг не можеше да разсъждава ясно. Доволен от честното й признание, Рейналф неохотно отдръпна ръката си. Хвана я през кръста, обърна я и я придърпа в скута си. Тя незабавно се разтопи в ръцете му, прегърна го здраво и притисна устните си във врата му. Рейналф се бореше с надигащото се все повече и повече желание. Отмести главата й на рамото си и я прегърна като малко дете. Макар да не искаше нищо повече от това да облекчи болката й, а и неговата, инстинктивно усещаше, че все още не я е покорил, опитомил напълно. Искаше от нея повече от миг споделена страст. Искаше тя да го желае до полуда винаги, както той желаеше нея. Искаше тя непрекъснато да мисли само за него и за никой друг, така че почти да бъде неспособна да се справя с живота. Та нали тя му беше причинила това същото нещо? Не, в женското тяло можеше да се намери много удоволствие, а той нямаше да отлага още много. Но няма да приеме нищо по-малко от пълното й отдаване, пълното й подчинение.

— По-добре ли си сега? — попита той след малко.

Тя кимна.

— Да, малко. — В гласа й се усещаше разочарование.

Той въздъхна, подпря брадичка на наведената й глава и затвори очи.

— Рейналф?

— Хм?

— Ти… ти не… искам да кажа…

— Какво? — подпита я той, защото не желаеше да й помогне.

— И ти ли чувстваш същото? — изстреля тя на един дъх.

Той въздъхна тежко.

— Предполагам, че не.

Тя се отдръпна и той видя огромните й, измъчени очи. Взе ръката й и я постави върху набъбналия си член, който пулсираше от живот и страст.

— Ето го доказателството за моето желание, Лиз-Ан.

Тя остана без дъх, когато усети големината му. Отворила още по-широко очи, срещна погледа му. Уплашена, се опита да отдръпне дланта си, но той й попречи.

— Не се съмнявай в това, че те желая — прошепна той с дрезгав глас и докосна слепоочието й с устни. — Когато дойде подходящият момент, аз ще задоволя нуждите ти. Но не преди това.

На Лиз-Ан й беше трудно да се концентрира върху думите му. Членът му излъчваше топлина, която гъделичкаше дланта й. Просто за да опита, тя сключи пръстите си около него. Рейналф нададе тих, но див стон и хвана ръката й.

— Кога? — попита тя, останала без дъх.

Ужасно го болеше, но каза:

— Когато пораснеш.

Думите му я извадиха от състоянието, което приличаше на транс. Погледна го, смръщила чело.

— Но аз съм на осемнайсет години.

— Да, но си още дете.

— Не, жена съм.

Той присви очи и невъзмутимо видя как очите й се разшириха, а крайчетата на устните й заиграха. Вече приличаше на старата Лиз-Ан, онази, която той добре познаваше.

— Това ли е твоето отмъщение? — попита тя и думите й прозвучаха като думите на наранено дете, колкото и да твърдеше, че е вече голяма.

Той мисли дълго, преди да отговори. Не беше го замислял като такова, но то се оказа сладко отмъщение, дори по-сладко от онова, което беше планирал. Единственият му недостатък беше, че той също страдаше.

— Да, осъдил съм и двама ни с това жестоко отмъщение. Защото трябва да знаеш, Лиз-Ан, че не страдаш само ти.

Лиз-Ан се изтръгна от ръцете му и застана пред камината. С гръб към него, тя зарови лице в дланите си.

— Не разбирам — каза приглушено. — Мразя те, а тялото ми ме предава. Как е възможно това?

Чу проскърцването на стола и разбра, че Рейналф се е изправил.

— Не се противопоставяй — каза той, застанал съвсем близо до нея, но без да я докосва. — Най-накрая и ти ще се предадеш, както направих аз.

И отиде да се преоблече, като я остави да стои там. Неспособна да се справи с желанията на тялото си, Лиз-Ан пожела да се скрие в някоя дупка и да изплаче мъката си. Беше грешно, много грешно да желае Рейналф. Обвини тялото си за тази непростима слабост, после още веднъж си припомни всички престъпления, които той беше извършил. Напразно.

— Лиз-Ан! Облечи се и двамата ще слезем в залата да закусим.

Не й се искаше да го стори. Имаше нужда от време, за да премисли нещата, за да открие отново омразата. Сведе поглед и видя разкъсаната предница на шемизетата си. Това й послужи за извинение да отклони предложението му.

— Не мога — прошепна. — Трябва да ми намериш игла и конец, за да поправя шемизетата си.

С повдигнати вежди, Рейналф я изгледа сериозно.

— Но нали ще облечеш роклята си отгоре. Тя ще скрие всичко.

Тя поклати глава.

— Още е мокра.

Силно ядосан, той отново отиде до камината и с рязко движение грабна роклята.

— Достатъчно е суха. Вдигни си ръцете!

Тя се поколеба, но нямаше какво друго да направи. Послушно вдигна едната си ръка, докато другата придържаше предницата на шемизетата. Рейналф направи недоволна гримаса, защото смяташе скромността й за неуместна. Бързо навлече роклята през главата й. Под прикритието на роклята, Лиз-Ан отпусна предницата на шемизетата и пъхна ръцете си в ръкавите. Той сръчно завърза връзките на гърба й.

— Обувките — напомни й.

След като се обу, тя се извърна към него.

— Готова си — каза той и тръгна към вратата.

— Косата ми! — Тя наведе глава напред и отново започна да я сплита.

Рейналф я гледаше ядосано, но тя не забеляза, тъй като не вдигна глава. Той се облегна на вратата, скръсти ръце на гърди и нетърпеливо я зачака да приключи с тоалета си. Смръщи вежди, когато тя върза косата си на възел, за да не се развали плитката.

— Нямаш ли панделка? — попита я.

Тя поклати глава отрицателно.

— Но плитката няма да се развали. Косата ми е послушна, за разлика от мен.

— Да, но ако беше красива като тази на Елспет, бързо щеше да се разплете.

В момента, в който произнесе думите, се увери в естеството на чувствата, които тя изпитваше към въпросната дама. Макар да гледаше встрани, не успя да прикрие руменината, избила по бузите й. Рейналф беше повече от доволен. Очевидно беше, че тя ревнува. И той можеше да използва ревността й в своя полза…

Настроението на Лиз-Ан не се подобри, когато влязоха в залата. Елспет се появи отнякъде и застана до Рейналф, като собственически сложи ръката си върху неговата. Погледна го дяволито.

— Ще седнете отново до мен, нали, бароне?

— За мен ще бъде чест — каза той и тръгна към масата, която се намираше в другия край на залата.

Лиз-Ан гледаше безмълвно след тях и не знаеше дали трябва да ги последва, или да се оттегли. Самодоволната усмивка на лицето на Геоф се стопи, като видя нещастното й изражение. Той се изкашля дискретно.

— Можеш да седнеш до Роланд и мен. — И посочи дългата маса зад тях.

Тя кимна и го последва. Седна между тях и наведе глава. Скоро в залата влязоха още петдесет гладни мъже и жени и настана неописуема глъчка. Лиз-Ан се хранеше, като често поглеждаше към Рейналф, който седеше между сър Хамил и красивата му дъщеря. Всеки път се изчервяваше и се упрекваше за слабостта, която я принуждаваше да гледа натам. Елспет непрекъснато докосваше ръката му и се кикотеше на всяка казана от него дума. Дете! Така мислеше Лиз-Ан. Защото тя не се кикотеше, откакто беше навършила десет години. Как можеше Рейналф да ги сравнява! Как можеше да я смята за дете! Тя отново погледна към Елспет и я намрази още повече, като забеляза присмехулната усмивка, с която тя се обърна към нея. Лиз-Ан също й се усмихна и не отмести поглед. Беше решила, че няма да се предаде първа. Елспет отметна глава назад, засмя се и се облегна на рамото на Рейналф. Лиз-Ан съсредоточено дъвчеше. Храната нямаше никакъв вкус. Реши, че не иска повече. Облегна се и сложи ръцете си в скута. Огледа се и видя, че Геоф внимателно я наблюдава. Тя отметна падналия на челото й кичур и го погледна с вдигнати вежди и загатната усмивка.

— Не мисля, че ако ти се усмихна, ще приемеш усмивката ми за искрена.

Той смръщи вежди, а после поклати глава.

— Пази усмивките си за Рейналф. Той ще им се радва повече от мен.

Тя погледна към предмета на разговора им, направи неопределена гримаса и отново погледна младия скуайър.

— Аз не мисля така.

— Значи грешиш.

Тя повдигна още по-високо вежди, но Геоф не й обърна повече внимание. Обърна се към Роланд.

— Може би ще се упражняваме малко тази сутрин, а? — предложи той.

Роланд се наведе напред, за да види приятеля си.

— С мечове ли?

Геоф се усмихна.

— Ако не се упражняваш с оръжията, няма да се научиш да боравиш с тях.

— Е, но…

Изключиха напълно Лиз-Ан от разговора, като че ли тя не съществуваше. Не й обърнаха внимание дори когато нарочно се наведе напред, за да им попречи да се виждат един друг. Просто се облегнаха назад и продължиха да говорят.

— Аз съм по-добър стрелец от теб — похвали се Роланд.

— Ха! — усмихна се широко Геоф.

Лиз-Ан прехапа устни и погледна първо единия, а после и другия.

— Мога да ви помогна — предложи тя и отново успя да привлече вниманието им. — Наистина — увери ги. — Служа си много добре с ловната прашка.

Те си размениха погледи и насочиха вниманието си към храната. Лиз-Ан хвана Геоф за ръката. Той я погледна неодобрително. Тя се извини и го пусна.

— За мен няма да е проблем да ви покажа — каза тя.

— Жена да ми показва как да си служа с оръжие? — попита той недоверчиво. А после си спомни как стрелата й прониза знамето им. От такова разстояние, това явно беше преднамерено действие. Беше се опитал да се убеди, че е случайност, но не беше успял.

— Искаш отново да ме изиграеш, така ли? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Не, заклевам се, че не тази е причината за предложението ми.

Той се замисли за миг над думите й, а после рязко се изправи и се отдалечи. Разочарована, Лиз-Ан гледа след него, докато той излезе от залата, и си мислеше, че го е ядосала, напомняйки му за предишната измама. А после посвети вниманието си на другите хора, които се намираха в огромната зала. Имаше две групи — хората на сър Хамил и хората на лорд Рейналф, които далеч не бяха равни по брой. Всяка една от тях се открояваше, защото странеше от другата. Хората на Рейналф бяха по-възпитани и се държаха по-добре и все пак бяха ужасно груби според Лиз-Ан. Отвратена, тя извърна очи от един особено противен възрастен мъж, който неприлично повдигаше бедрата си към едно от младите момичета. Когато погледът й се спря на един красив червенокос младеж, който седеше в далечния край на масата на сър Хамил, тя с изненада установи, че е привлякла вниманието му. Буквално не сваляше поглед от нея. Когато очите им се срещнаха, той й се усмихна широко. Доволна да види поне едно приятелско лице, великодушно му върна жеста и едва тогава погледна встрани. И за първи път от влизането им в залата срещна погледа на Рейналф. Изражението на лицето му й показа, че е видял размяната на усмивки. Тя предизвикателно отметна глава и отмести очи. Как се осмеляваше! Беше я изоставил, седеше до онази харпия, която вече се беше наместила в скута му, и дори не помисляше за нея. А само една нейна усмивка към непознат мъж и той вече беше готов да удуши и двамата. Дяволите да го вземат Рейналф!

— Ето! — Геоф се беше върнал на мястото си и дискретно пусна нещо в ръката й.

Лиз-Ан погледна първо прашката, а после него, широко отворила очи от изненада. Той се усмихна, а после й подаде парче сирене.

— Няма камъни — каза той. — А и не бих искал да хвърлиш някой към лейди Елспет.

Лиз-Ан погледна към другия край на залата. Рейналф отново се беше посветил на дамата. Да, ако имаше камък, изкушението щеше да е голямо. Един премерен удар щеше да е от полза за момичето.

— Да — каза тя и прокара пръсти по кожата, — ще е по-добре, ако ти покажа навън.

— Сигурен съм, че и без камък можеш да ни покажеш как се използва оръжието — предизвика я Роланд.

— Да — отговори тихо тя и се отмести, за да може и той да вижда.

Направи сиренето на топка и го постави в средата на кожата.

— Ако предположим, че това е камък, трябвала се постави точно така.

Скуайърите си размениха весели погледи. Роланд беше поставил ръка на устата си, за да не се вижда, че се смее. Лиз-Ан им се закани с пръст.

— Много е важно как се разполага камъкът. Защото ще искате да уцелите мишената, нали?

Те кимнаха и се наведоха напред.

— Пръстите се прекарват през примките… виждате ли? — Тя им демонстрира как да хванат прашката. — Не прекалено здраво, защото, когато дръпнете…

Рейналф кимна благосклонно на нещо, казано от Елспет, погледна към Лиз-Ан и силно смръщи чело при гледката, която видя Роланд и Геоф буквално се притискаха в нея, главите им бяха сведени над скута й. Тя им говореше оживено, а те кимаха усилено с глави. Когато ръцете й се показаха над масата, той успя да види само нещо дълго и тясно, преди те отново да се скрият под плота. Не можеше да каже какъв е предметът на разговора им, но реши, че не му харесва. Ядоса се още повече, когато след няколко минути чу смеха на Лиз-Ан. Обърна се и видя, че двамата младежи й се усмихват, отново попаднали под нейната магия. До края на закуската Рейналф непрекъснато поглеждаше към тяхната маса, но не успя да види онова, което Лиз-Ан криеше. Когато най-после приключиха, той се извини и тръгна направо към нея, но Уолтър го пресрещна.

— Трябва да говоря с вас, милорд — каза неговият подчинен тихо, така че само Рейналф го чу.

Рейналф с мъка откъсна очи от Лиз-Ан, която двамата младежи държаха за ръцете, за да й помогнат да стане от стола.

— Толкова ли е спешно, че не може да почака?

Уолтър погледна многозначително към Лиз-Ан, която беше причината за неговото раздразнение. Стисна решително устни и пристъпи напред.

— Отнася се за преговорите, които крал Хенри ви изпрати да водите — напомни му той.

Рейналф се намръщи.

— Добре, но първо трябва да се погрижа за други неща. Ще се срещнем след малко в конюшнята.

Уолтър кимна и се отдръпна, за да стори път на господаря си. Геоф, Лиз-Ан и Роланд срещнаха Рейналф в средата на залата.

— Господи, мило… — подхвана Геоф.

— Забавлявахте ли се? — прекъсна го Рейналф. Застана, разкрачил широко крака и скръстил ръце на гърди.

Усмивката на Геоф моментално се стопи. Той сведе поглед към пода.

— Милорд, лейди Лиз-Ан само ни показваше как се държи прашка. Тя знае много за…

— Прашка! Нима не си взехте поука от онзи път, когато тя успя да ви избяга? Не ви ли дойде наум, че може да я насочи към вас?

Лиз-Ан заобиколи Геоф и се повдигна на пръсти.

— За разлика от някои други, твоите скуайъри няма да сглупят два пъти, милорд.

Тя сложи прашката в ръката му и надменно му обърна гръб. Рейналф разтвори пръсти и сведе поглед към тях. Изкриви устни, когато буцата сирене падна на пода. Незабавно беше погълната от слабо, дори мършаво куче, което после доволно изтича в ъгъла.

— Значи сте си взели урок — обърна се Рейналф към Геоф и потупа младежа по гърба. — Но за в бъдеще оставете мъжете да ви учат на бойните изкуства.

Геоф се усмихна и пое подадената му прашка. Рейналф хвана Лиз-Ан за ръката и им подхвърли през рамо:

— И не я наричайте „лейди“. Тя вече не е такава.

Лиз-Ан се преструваше на спокойна, докато стигнаха в стаята. Седна в края на леглото и зачака упреците му.

— Какво беше намислила този път, Лиз-Ан?

Тя кръстоса глезени и започна да люлее крака.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, тъй като тя продължи да мълчи.

Тя поклати глава, стисна здраво устни и вдигна поглед към тавана.

— Добре — каза той, с което я изненада. — Сега нямам време да обсъждам това с теб, но те уверявам, че по-късно отново ще повдигна въпроса.

Тя въздъхна тежко и кимна с глава, за да покаже, че е чула. Рейналф я изгледа с присвити очи, а после бързо излезе от стаята. Лиз-Ан легна на леглото и се запита какво да прави с многото свободно време, което се очертаваше пред нея.

Скуката накара Лиз-Ан да започне да оглежда подробно стаята. Беше зашила шемизетата си, бе подредила вещите им, бе гледала забавленията на младите скуайъри, провеждани в двора под прозореца й, беше дремнала и сега нямаше какво повече да прави. Напразното тършуване не трая дълго. Легна отново на леглото, като въздъхна недоволно, и се загледа в рисунките по стените и тавана. И докато си лежеше така, неочаквано й хрумна нещо. С подновен интерес, скочи от леглото и повдигна края на един от гоблените, които украсяваха стените. Вдигна се прах. Тя кихна, разтри носа си и вдигна гоблена още по-високо. И видя зад него само мръсотия. Готова да се откаже, усети течение на хладен въздух. Беше ли възможно? Прокара длан по стената. Миг по-късно пръстите й напипаха очертанията на вратата. Стената беше просто маскировка. Развълнувана, тя се скри зад гоблена и трескаво започна да търси тайната ключалка. Беше съвсем до пода. Натисна я, вратата проскърца и се прибра в стената. Разкри се тъмен коридор. Без да се колебае, пристъпи напред и затвори вратата след себе си. Коридорът беше толкова тесен, че тя спокойно можеше да постави дланите си на стените от двете си страни, за да върви по-сигурно. Откри още две площадки, на които имаше врати, но не спря, защото нямаше търпение да види какво има в края на коридора. Можеше да ги разгледа и на връщане. На връщане? Тази мисъл я накара да спре. Не, ако намереше път, който да води навън от Килиън, нямаше да има нужда да се връща. И решително продължи напред. Не намери нищо по-интересно от няколко паяжини. И ето, че най-после видя края на тунела. Взе последните няколко стъпала бързо, с безразсъдно вълнение. Стигна до последната площадка и прилепи лице към пролуката на вратата. И видя зеленина. Намери ключалката и бавно отвори вратата. Озова се сред гъсто растящи розови храсти.

Намираше се в цветна градина. Пристъпи предпазливо и излезе на ярката слънчева светлина, затвори тихо вратата и няколко минути остана неподвижна, като се ослушваше внимателно. Нищо. Опряла гръб на стената, тя вървя, докато видя пролука в храстите. Замисли се какви възможности за бягство й се предоставят. Стените бяха високи, но не чак толкова, че да не могат да бъдат прескочени, ако се наложи. Наоколо не се виждаше никой. Тя внимателно се промъкна между бодливите храсти и се затича към другия край. Като стигна там, махна листата и бодлите от полата си и се огледа. Скоро откри, че пътеките в градината са оформени като лабиринт — виеха се, пресичаха се и често внезапно изчезваха. За миг забравила за бягството, Лиз-Ан си откъсна една особено красива роза и я забоде в косата си. Зави зад храста и веднага застина на място. Там, седнал на пейка по средата на четвъртит вътрешен двор, видя червенокосия младеж, който й се беше усмихнал по време на закуската. Изненадана, тя направи крачка назад, но той се обърна и я видя. И веднага скочи на крака.

— Аз… аз съжалявам — заекна тя. — Не исках да ви преча.

— Не, не сте — побърза да я увери той и пристъпи към нея — Може би ще се присъедините към мен? — Той й се усмихна топло и посочи с ръка пейката.

Тя направи още една крачка назад.

— Как така се озовахте в градината? Тя има само един вход. — И той кимна с глава по посока на входа от другата страна на двора.

Само един вход и той водеше обратно в замъка. Значи все пак ще трябва да прескочи стената… С поглед, забит в земята, тя се размърда неспокойно и промени темата.

— Кой сте вие?

Той се приближи до нея и галантно се поклони.

— Аз съм сър Робин Форстър, най-големият син на лорд Хамил.

Това я изненада, защото, за разлика от Елспет, той никак не приличаше на баща си.

— Лейди Лиз-Ан Балмейн от Пенфорк — представи се тя, като небрежно направи реверанс.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Лейди? — повтори той. — Разбрах, че сте… ъъъ… слугиня на лорд Рейналф.

Тя беше забравила как беше представена първоначално.

— Е, предполагам, че и такава мога да се нарека — съгласи се недоволно и силно се изчерви.

— Извинете, ако ви изглеждам много глупав, но се страхувам, че не разбирам. — Той я хвана за ръката и я поведе към пейката. — Може би ще можете да ми обясните — подкани я с чаровна усмивка.

Отношението му предизвика гнева на Лиз-Ан. Струваше й се, че напоследък все някой мъж я дърпа и я принуждава да прави нещо, което не иска. Беше започнало да й омръзва. Искаше да му зашлеви шамар, но размисли. Той можеше да се окаже съюзник, чиято помощ щеше да й е необходима. Макар и неохотно, му позволи да я настани на студената каменна пейка.

— Искам да науча повече за вас — каза той и поднесе ръката й към устните си.

И точно тогава Рейналф влезе в градината.