Войнствена любима

ГЛАВА 24

Лиз-Ан много добре помнеше тези ужасни черни очи! Устните му се полуотвориха и разкриха пожълтелите зъби.

Когато Дарт протегна ръка към нея, Лиз-Ан инстинктивно дръпна юздите. Кобилата се изправи на задните си крака и изцвили високо Лиз-Ан се вкопчи в гривата й и успя да се задържи на седлото. Когато копитата отново докоснаха земята, Лиз-Ан дръпна силно юздите и се опита да обърне коня. Очите й изразяваха див страх.

Прекалено късно, Уолтър вдигна тревога. Хората от охраната веднага изтеглиха мечовете си от ножниците и оградиха лейди Зара. Не можеха да направят нищо за Лиз-Ан, която беше далеч от тях. Обърнаха конете към нападателите. Бягството щеше да бъде възможно, ако от близката гора не бяха излезли още конници, които ги обградиха, надавайки силни викове. Уолтър направи знак на хората си да се съберат.

Лиз-Ан заби пети в хълбоците на коня. Имаше намерение да мине през пролуката, която се беше образувала между двама от нападателите. Знаеше, че единственият им шанс е тя да стигне в Чизън и да вдигне тревога. Конят й закачи коня на нападателя вляво от нея. Мъжът се стресна и протегна ръка да я хване… Не успя. Но една стрела се заби в хълбоците на коня. Уплашеното животно изцвили и легна на една страна. Копитата му прорязаха безпомощно въздуха. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Лиз-Ан, главата й се удари в нещо остро. Не изпадна в безсъзнание, но изпитваше силна болка. Виеше й се свят. Нямаше време да се съвземе. Конникът, който преди малко я беше пропуснал край себе си, сега я хвана здраво за ръката и я изправи на крака. Погледът й отчаяно обходи редиците нападатели. Бяха толкова много… Ръката й опипа мястото на главата, което я болеше. Когато я отдръпна, видя, че е изцапана с кръв. До слуха й достигна познат глас. Филип Чаруик! Не успя обаче да го съзре в редиците. Всички конници й се струваха еднакви. Реши, че е безполезно да го търси. Насочи поглед към мястото, където бяха Уолтър и лейди Зара. Мъжете се бяха скупчили около нея, за да я защитят, докато тя седеше неподвижна на гърба на коня. Не сваляше поглед от Дарт. Лиз-Ан почувства болката й. Стоеше пред сина, който й беше откраднат и бе живял далеч от нея през всичките тези години, а ето, че сега се беше върнал, но като разбойник, а не като благороден рицар. И дори не беше я забелязал, макар косата й да издаваше, че тя е неговата майка.

— Казах да свалите оръжието! — прогърмя отново гласът на Филип Чаруик, когато Уолтър не се подчини. — Или ще пролея кръвта й! — И той се отдели от останалите и препусна към Лиз-Ан.

Лиз-Ан го гледаше, отметнала гордо глава назад. Той й се усмихна и направи знак на войника, който я държеше, да отстъпи назад.

— Какво? Няма ли да посрещнеш топло своя любим? — подигра й се Филип и я помилва по бузата с облечената си в ръкавица ръка.

Отвратена, Лиз-Ан се опита да избегне допира с него.

— Ц-ц-ц — зацъка с език Филип. Лицето му беше безизразно, спокойно, но спокойствието му беше измамно. Сграбчи я грубо за косата. Тя се дръпна. Замахна да го удари, но не успя да постигне много. Без да се колебае, Филип нави косата й на ръката си и приближи лицето й до своето. Лиз-Ан чу неспокойното шептене на хората на Уолтър, но знаеше, че може да разчита само на себе си. Отново замахна, като се целеше в очите му. Филип отблъсна ръката й и нави косата й толкова силно, че почти я повдигна от седлото.

— Ще те опитомя, дивачке такава! — заплаши я той.

— Никога! — закле се тя. Очите й бяха пълни със сълзи, с болка. Заби силно пети в корема на коня. Животното изцвили високо и скочи настрани от нападателя, но Филип не я изпусна. Лиз-Ан изпищя и падна на земята. Филип изсумтя доволен и се опита да я вдигне на седлото до себе си. Успя едва когато един от войниците му помогна, защото не беше много по-едър от самата Лиз-Ан. Филип високо извика, че тя му принадлежи, и впи устата си в нейната. Когато вдигна глава, с разочарование видя, че е запазила спокойствие. Защото очакваше да види гневни пламъци в очите й. Тя изтри устните си с длан и каза:

— Миришеш на гнило, Филип.

Смелите й думи й спечелиха силна плесница. Тя сложи длан на мястото, където изпита остра болка, и си помисли, че когато свършат, няма да изглежда никак добре. Ако се измъкнеха…

— Ако се наложи, ще я убия! — предупреди Филип, измъкна камата си и я насочи към корема й. — Хайде, хвърлете оръжието. Така можете да запазите живота на съпругата на барон Уордю.

В настъпилата тишина се чу гласът на лейди Зара.

— Подчинете му се! — каза тя уверено.

Вече отдавна се беше стъмнило, а те продължаваха да яздят. Бяха навлезли в гъста гора. Няколко часа преди зазоряване стигнаха до място, което беше малко пооткрито и удобно за лагер. Конете имаха нужда от няколко часа почивка. Филип помогна на Лиз-Ан да слезе от коня, а после я блъсна така, че тя падна по лице на земята. Хората му се засмяха гръмогласно.

— Това е заради нахалството ти да ме заплюеш в лицето — каза й той.

Лиз-Ан загреба шепа пръст, но успя да устои на изкушението да я хвърли в лицето му. Той можеше да я стъпче с копитата на коня си. Пое си дълбоко дъх и се изправи на крака. Гневно отърси праха от полите си. И едва тогава си спомни за скритата в бельото й кама.

— Да не се умориш, лейди Лиз-Ан — предупреди я Филип. — Искам да си свежа, когато дойдеш при мен.

Хората му отново се засмяха. Лиз-Ан мяташе горещи погледи, но сърцето й беше като бучка лед.

— Бърнард — каза Филип на един от мъжете, — настани я заедно с другите.

Здравият разум нареди на Лиз-Ан да се подчини. Да се противопоставя на Филип, означаваше да се приближава опасно до момента, когато той ще реши да я изнасили. Най-доброто място за нея сега беше там, където бяха и другите. Може би щяха да намерят начин да избягат от похитителите си.

Лагерът беше издигнат. Ръцете на всички бяха завързани. Бяха оставили свободни само две от жените. Пазеше ги многоброен отряд. Филип не оставяше нищо на случайността. Лиз-Ан седеше, свита почти на кълбо, до лейди Зара, до чиято дясна страна пък седеше Уолтър. Около тях се бяха скупчили хората на Рейналф и Джилбърт.

— Не бива да му се даваш — прошепна лейди Зара толкова тихо, че гласът й едва се чуваше. — Камата, която ти даде Рейналф, още ли е у теб?

Лиз-Ан кимна.

— Добре, моята също е у мен.

Лиз-Ан беше изненадана. Зара сложи пръст на устните си.

— Трябва да бъдем предпазливи и да действаме умно. Мислиш ли, че ще успееш да използваш твоята, когато Филип дойде за теб?

— Да.

— Това е добре. А дали ще намериш обратния път до Чизън?

Лиз-Ан беше наблюдавала внимателно пътя, по който бяха минали, затова кимна с глава.

— Да.

— Тогава, слушай… Ще трябва да доведеш Рейналф…

— Ще ми трябва кон.

— Не е много вероятно да успееш да откраднеш кон, без да те забележат. Ще трябва да тичаш. Рейналф не може да е далеч — продължи лейди Зара. — Без съмнение, той е разделил хората си на групи и те претърсват околността. Когато лагерът утихне, аз ще разрежа въжетата, с които са завързани мъжете. Може би ще успеем да избягаме. Ако не, всичко ще зависи от теб.

— Аз ще доведа Рейналф. И Джилбърт също.

Зара постави ръката си върху тази на Лиз-Ан.

— Сега ти си моя дъщеря. Мисля, че те осъдих доста прибързано. Но това стана, защото всяка майка обича много сина си. За което се извинявам.

Лиз-Ан се усмихна с треперещи устни.

— Съжалявам и за болката, която семейството ми причини на твоето. Ако знаехме… — В очите й се появиха сълзи.

Лиз-Ан стисна ръката й.

— Не сте можели да знаете нищо предварително. Съдбата е отредила така.

Настъпи тишина. Лейди Зара се усмихна вече по-уверено и каза:

— Той те обича.

— Рейналф? Той ли ти каза това?

— Не, не ми е казвал с думи… Но очите му го показват.

Лиз-Ан извърна глава, защото се чувстваше неудобно.

— Мисля, че грешите, лейди Зара. Той желае само тялото ми.

— Не, ти грешиш, дъще. Рейналф те обича. А ти обичаш ли го?

Лиз-Ан я погледна.

— Да — призна неохотно. — И дори му го казах, преди да напуснем селото.

— И какво ти отговори той?

— Нищо. Всъщност аз не му дадох възможност да го стори.

Зара отвори уста да отговори, но замълча, защото в лагера настъпи раздвижване. Към тях се приближаваше синът й. Застана над тях и втренчи поглед в Зара. А Лиз-Ан почувства студената кама да се плъзга в ръката й. Зара я погледна многозначително и също втренчи поглед в сина си. Приличаше много на Рейналф и все пак… Лиз-Ан беше завладяна от паника, като гледаше това познато и така омразно лице.

— Значи ти си жената, която ме е родила? — каза най-после Дарт, като посочи косата на Зара.

Зара се изправи.

— Да. А ти си Колин.

Той се засмя.

— Значи това е кръщелното ми име — Колин. Хубаво е. Звучи много по-благородно от Дарт.

— Теб те откраднаха от мен — каза Зара тихо, все едно искаше да се извини.

— Но ето, че се върнах, майко. Радвай се на чудото, което отново ни събра заедно. Ела, трябва да поговорим.

Уолтър веднага скочи на крака.

— Не! — извика той и изтича напред, макар ръцете му да бяха завързани на гърба.

Колин дори не го удостои с поглед, а сграбчи здраво Зара за ръката. Чертите му бяха разкривени от силна злоба. Обърна се и удари толкова силно Уолтър, че го събори на земята. Хората на Уолтър се изправиха като един и се опитаха да тръгнат напред, но бяха здраво завързани един за друг. Една стрела събори мъжа, който беше най-близо до Колин. И това беше достатъчно, за да ги накара да се върнат по местата си. Зара извика и се опита да се освободи от хватката на сина си, но безуспешно. А Лиз-Ан се изправи и изтича до падналия войник. Скри се зад трупа му. Очите му бяха изцъклени и втренчени в нищото. Лиз-Ан с мъка разпозна един от мъжете, които я бяха пазили в онези първи дни след отвличането й от Пенфорк. Двамата бяха разменили не повече от две-три думи, но тя изпита силна мъка сега. Скоро гневът измести мъката от душата й. Прикривайки се зад трупа, тя приклекна до Уолтър. Той се изправи до седнало положение и обходи с поглед околността.

— Ще убия това копеле дори само косъм да падне от главата на лейди Зара! — закле се той.

— Как можа да го направиш? — Гласът на Зара беше изпълнен с гняв и страх. Ръцете й бяха сключени в скута. Седеше настрани, така че дори полите на роклята й да не докосват мъжа, който седеше срещу нея.

Дарт беше озадачен, но после се досети, че майка му се отвращава от насилието. Сигурно не й харесваше и това, че беше допуснал да бъде убит човек. Но скоро щеше да научи какви са методите му.

— Аз не съм като брат си — изръмжа той и се опита да наподоби усмивка. — Макар че скоро ще науча каква е разликата между живота в замъка и живота на полето. Съвсем честно ще бъде и аз да бъда господар на Чизън, нали?

Сърцето на Зара се сви от страх.

— А какво ще стане с Рейналф? — попита тя с треперещ глас.

Срещна погледа на черните му очи и разбра всичко още преди той да каже:

— Филип има планове за него.

— Значи той ще убие сина ми — каза тя уверено.

Дарт я погледна внимателно.

— Ако той не умре, ще трябва да умра аз.

Лицето на Зара се изкриви от мъка. Раменете й увиснаха надолу, като че ли под тежък товар. Ето, че вторият й син се беше върнал при нея вече пораснал и възмъжал, но той беше разбойник, изнасилвач и, дори още по-лошо, убиец. Беше жесток и имаше ледено сърце. Иска да си присвои баронската титла и е готов да отнеме живота на Рейналф. Тя зарови лице в дланите си.

— Нищо лошо няма да ти се случи, майко — каза Дарт и сложи ръката си на рамото й, ръка, чиято топлина беше досущ като тази на Рейналф. Гласът му изразяваше нежност, доколкото това беше възможно за мъж, груб като него.

Тя го погледна. На клепачите й светеха ясно няколко сълзи.

— Не за себе си тъжа, а за Рейналф… И за теб. Затова, че не израснахте един до друг — като братя, каквито сте. За това, че сърцето ти е толкова студено и жестоко.

В очите на Дарт се появи твърдо изражение.

— Мисля, че щеше да обичаш и мен повече, ако животът ми не беше толкова труден. Понякога изнемогвах от работа, бях готов да умра там, на полето.

— Разкажи ми за живота си, Дарт — помоли лейди Зара.

— Никога нямахме достатъчно храна, така че трябваше да крадем, за да напълним стомасите си. Работехме толкова много на полето, че никога не можехме да се наспим. Беше или много студено… или много горещо. Винаги трябваше да казваш „да“ на господаря, когато те помоли за нещо…

— Затова ли нападна лагера на семейство Балмейн преди четири години? Защото господарят ти нареди? — прекъсна го Зара.

— Да, той обеща да ми даде половината плячка от колите със зестрата, а също и парче земя.

— И ти се съгласи.

— Не съм глупак — отсече Дарт.

— А той даде ли ти обещаното?

Един мускул на челюстта му заигра.

— Аз не успях да се справя със задачата. Провалих се. Не, не ми даде нищо, освен че ме опетни с кръвта на убитите.

— И мислиш, че сега ще ти даде Чизън?

Дарт присви подозрително очи.

— Този път няма да се проваля — рече уверено.

Студени тръпки полазиха по гърба на Зара. Да, нейният втори син наистина беше жесток. Да… вината беше както на Филип, така и на Мери.

— Мери… — поде тя.

— Тя е мъртва — сряза я остро Дарт.

Зара го гледа дълго време. Нещо й подсказваше, че не бива да пита как е намерила смъртта си, но не можа да се сдържи. Попита, макар да й се струваше, че знае отговора.

— Как умря?

— Падна. И си счупи врата. Така мисля. — Дарт се размърда неуверено на мястото си.

Сега вече Зара беше твърдо решена да разбере как е умряла сестра й.

— Ти ли го направи, Дарт?

Той навлажни устни с език. Очевидно не искаше да го разпитват за това.

— Мислех, че ще се радваш на нейната смърт — каза той. — Нали тя ме е откраднала от теб?!

— Да, и никога няма да й го простя. Но бих искала да знам дали ти си отговорен за нейната смърт.

Изведнъж лицето на Дарт се изкриви и заприлича досущ на грозна маска на омразата.

— Да, аз я бутнах — каза той и се усмихна така, че се показаха жълтите му зъби. — Тя не преставаше да крещи, че е моя майка, че ме е отгледала, не искаше да ме пусне да замина с Филип, казваше, че това не е правилно… И аз й запуших устата.

Мускулите му издуха туниката. Като че ли гневът отново се надигаше у него. Зара беше уплашена и отвратена. Синът й беше толкова различен от другия, от Рейналф. И за това не можеше да бъде виновен само животът на полето. Сигурно имаше и друга причина. Да, тя се увери, че той е убиец и няма да се спре пред нищо. Ако знаеше само какво й предстои, нямаше да изпитва такава дълбока мъка в деня, когато й съобщиха, че Колин е мъртъв.

— Слушай, Дарт, Филип никога няма да ти даде Чизън. Би искал да те види мъртъв.

— Лъжеш — сряза я грубо Дарт. — Чизън ще бъде мой!

Зара поклати глава. В сърцето й нямаше любов, дори капка обич, към този неин син. Той беше частица от тялото й, но не и от душата й. Беше й непознат като всеки друг чужд човек. Тя не го познаваше и никога не би могла да го опознае.

— Щом Рейналф ще умре — направи тя последен опит, — ще умреш и ти, Дарт. Филип няма да те остави да живееш. Имаш само една възможност да се спасиш. Да ни помогнеш.

Дарт като че ли се замисли за миг, но после се засмя грозно.

— И ти си измамница като сестра си. Вече избрах пътя си, майко, и скоро ще бъда възнаграден.

Зара отпусна рамене. Щеше да бъде безполезно да спори повече с него. Сега всичко зависеше от Лиз-Ан.

— А сега — каза Дарт, — ще ми разкажеш всичко за Чизън.

Зара преглътна напиращите в гърлото й сълзи и погледна натам, където на земята лежаха останалите пленници.