Войнствена любима

ГЛАВА 4

На другата сутрин Рейналф бе събуден от шума, който несръчните движения на Самюъл вдигаха, и от аромата на храна. Отвори очи и загледа как огромният мъжага, следван от двама въоръжени мъже, се суети из мазето.

— Хайде — обърна се Самюъл към мъжете, — запалете факлите.

Те измърмориха нещо и се отдалечиха.

— Рано се събудихте — поздрави го Самюъл и остави един поднос на пода. Изправи се, сложи ръце на хълбоците си и погледна Рейналф право в очите. — Май не сте спали много добре снощи, въпреки че положих много грижи за вашето удобство. — Той поклати глава.

Рейналф повдигна едната си вежда.

— Не беше много любезно това, че ме упои.

Самюъл сви рамене и повдигна длани нагоре.

— Дадох ви малко приспивателно. Като видях, че мога да разчитам само на помощта на съпругата си, реших, че така най-лесно ще можем да ви превържем и облечем.

— Сигурен съм, че не си се страхувал от мен.

Огромният мъжага смръщи вежди. Явно присмехът на Рейналф не му допадна.

— Няма мъж, от когото големият Сам би се уплашил. Моята жена, Луси, настоя да направим това. Не искаше да се погрижи за вас, докато не заспите, защото видя как кръвожадно гледахте господарката.

Рейналф не успя да потисне усмивката си. Да, имаше много неща, които той искаше да направи на лейди Лиз-Ан.

— Както и да е, благодаря ти за грижите, Самюъл. Благодарен съм и на твоята Луси. Кракът вече не ме боли. И ми е много по-удобно седнал, отколкото прикован на стената.

Самюъл го гледаше топло, приветливо. Той гордо изпъчи гърди.

— Луси е опитна в медицината. Знае как да използва билките. Самата господарка я научи.

— Лейди Лиз-Ан? — попита недоверчиво Рейналф.

— Да. Господарката наистина има дарба на лечителка. И се грижи за всички, без да прави разлика.

Рейналф се опита да вмести току-що получената информация във вече изградения образ на лейди Лиз-Ан. След като помисли няколко минути, той се отказа. Реши да припише лечителските й дарби на нейните странности.

— Ех, и вие! — извика Самюъл и прекоси мазето само с няколко крачки. — Нима ще трябва сам да го направя? — Взе факлата от мъжете и бързо запали останалите. — Глупаци! — изръмжа недоволно той и се изправи пред Рейналф. — Ще изпитам истинско облекчение, когато се върне лорд Джилбърт. Отиде в двора и взе най-добрите хора със себе си. И се забави прекалено дълго. — И той дълбоко, тежко, въздъхна.

Рейналф се преструваше, че е посветил цялото си внимание на храната, а всъщност обмисляше казаното от Самюъл. Мъжът се оказа безценен източник на информация. Може би щеше да научи още нещо… Самюъл не го разочарова.

— И никак не беше благоразумно да остави лейди Лиз-Ан да се върне в Пенфорк при цялото това безредие. А тя само влошава нещата с важниченето си.

Пенфорк… Рейналф напрегна паметта си. Искаше да си спомни всичко, което знае, за южната част на страната. Опита се да си представи къде точно се намира Пенфорк. Досети се, че той не е много далеч от замъка Лангдън. Самюъл се наведе и ловко освободи лявата китка на Рейналф от скобата.

— Тя, разбира се, и без това винаги прави каквото иска. Брат й никога не й казва „не“, защото го върти на малкия си пръст. Не я разбирам аз тази работа. Но винаги е било така, още откакто моята Луси и аз дойдохме тук.

Заинтригуван, Рейналф пое със свободната си ръка топлия дъхав хляб от ръцете на Самюъл.

— Той сигурно е знаел какво прави, като я е оставил сама толкова дълго време. Но всеки човек има нужда от наглеждане, така мисля аз. И вижте какво направи тя — доведе ви тук. Не мога да кажа, че това ми харесва. Не, не мога да кажа това.

Рейналф се изкушаваше и той да каже какво мисли по този въпрос, но се страхуваше, че Самюъл ще разбере колко много е изприказвал и отсега нататък ще си държи езика зад зъбите. Затова си замълча. Разсеяно отхапа от хляба. Очите му потърсиха и намериха другите двама въоръжени мъже. Бяха се навели над една от масите, залисани в игра на зарове. Самюъл поклати глава и въздъхна още веднъж.

— Опитай бирата. Тази е най-хубавата на мили наоколо.

Рейналф отпи голяма глътка. Търпеливо чакаше Самюъл отново да заговори. Но той не го направи. Като чу триумфалния вик от другия край на мазето, погледна през рамо към по-високия от двамата мъже, който прехвърляше току-що спечелените монети от едната си ръка в другата. Самюъл първо изръмжа недоволно, а после се усмихна извинително на Рейналф. И най-накрая тръгна към масата, за да вземе участие в играта.

Рейналф бе повече от доволен, че научи толкова много неща. Сега, когато другите бяха забравили за него; той трябваше да се погрижи за камата. Без да свали нито за миг поглед от тримата мъже, измъкна оръжието изпод крака си, повдигна туниката си и го пъхна във високите си ботуши. А после спокойно протегна ръка, за да си вземе още едно парче месо. Видът му не подсказваше да се е случило нещо необичайно.

Облечена в мъжки дрехи, Лиз-Ан се настани на гърба на сивата си кобила и се загледа в редицата дървета, опасващи поляната. На пояса й беше препасан меч с две остриета. Към седлото беше прикрепен още един. Кобилата се размърда неспокойно под нея и изви глава надясно, като опъна юздите, които Лиз-Ан държеше съвсем леко.

— Тихо, няма нищо, Лейди — успокои я Лиз-Ан и се притисна във врата й, за да я погали между ушите. — Няма да се бавим дълго.

Кобилата беше обяздена съвсем наскоро, но имаше завиден дух и се движеше с грациозност: качества, които бяха привлекли окото на Лиз-Ан дълго преди това. Макар да изпитваше съмнения по отношение на темперамента й, Джилбърт беше подарил красивото животно на Лиз-Ан за нейния седемнайсети рожден ден. Като се изправи, Лиз-Ан се огледа, за да види колко високо на хоризонта е слънцето. Не за първи път се запита дали Самюъл не беше разбрал добре нарежданията й, или нарочно ги беше престъпил. Тези мисли не подобряваха лошото й настроение.

А после чу силния тропот на копита. Завъртя се на седлото и видя трима конници да излизат на поляната в най-южния й край. Начело на групата яздеше Самюъл, а най-отзад конник, който играеше ролята на въоръжена охрана. По средата яздеше Рейналф Уордю, а след него се вееше дългата му мантия. Беше обут в ботуши. Лейди изпръхтя дружелюбно, като да ги приветства с „добре дошли“, и направи крачка напред, преди Лиз-Ан да дръпне рязко юздите. Слава Богу, тропотът на копитата беше заглушил шума, предизвикан от раздвижването на коня й. По дадена от господарката й команда, кобилата отскочи назад и застина на място. Лиз-Ан почти залегна на врата на коня и загледа как тримата мъже спряха в средата на поляната. Сърцето й трепна, когато Самюъл огледа групата опасващи я дървета. Очевидно не одобряваше заповедите, които тя му беше дала днес на обяд. Беше предложил да изчакат завръщането на брат й, преди да предприемат каквото и да било. А Лиз-Ан гореше от нетърпение. Твърдо настоя той да заведе затворника на поляната източно от замъка и да го освободи. Макар да изпитваше подозрения и съмнения, Самюъл нямаше друг избор, освен да се съгласи. Най-после. Рейналф слезе от коня с лекота, която подсказваше, че получената рана не е страшна и дори вече не е болезнена. Хвърли юздите на Самюъл и каза нещо, което накара другите да избухнат в гръмогласен смях. Бяха разменени още няколко думи, а после на земята беше поставена огромна торба. Храна, без съмнение. Лиз-Ан ядно си пое въздух. Самюъл отново беше пренебрегнал заповедите й! Цяло чудо беше, че не е дал и кон на този проклетник. Лейди усети обзелото я напрежение и отметна глава назад. Извърна огромните си тъжни очи към господарката си и тихо изпръхтя. Лиз-Ан й прошепна няколко успокоителни думи, но не отдели поглед от тримата мъже. Миг по-късно конете вече се отдалечаваха в галоп. Сред високата трева беше останал само единият от мъжете. С ръце на кръста, той гледаше след отдалечаващите се коне. Топлият летен ветрец рошеше дългата му светла коса.

Дори когато ездачите, изчезнаха от погледа и тропотът на копитата заглъхна, Лиз-Ан не се помръдна. Изведнъж беше загубила нетърпението си да довърши онова, което беше започнала. Сграбчи копринената грива на кобилата и се опита да преодолее паниката, заплашваща да я завладее. Бореше се с желанието да се върне, да се скрие зад стените на замъка, където щеше да бъде в безопасност. Най-накрая Лейди реши нещата вместо нея. Тя изскочи от прикритието на дърветата и тръгна към средата на поляната. Беше се намесило провидението, или поне така реши Лиз-Ан. Отново си беше възвърнала смелостта и пришпори коня в галоп. Качулката на късата й мантия се смъкна и плитката й се развя зад нея. Рейналф обърна глава и се взря в коня и ездача. Чувстваше трептенето на земята под тънките подметки на взетите си назаем ботуши. Опита се да прецени противника си, но мъжът беше още далеч. Освен това слънцето светеше в очите му и той не виждаше добре. Когато конят се приближи, погледът на Рейналф беше привлечен от блясъка на оръжието. Усмихна се при мисълта, каква ужасна задача му предстои. Представи си дамата, която си седеше зад стените на замъка, изпратила човек, който може би щеше да умре заради нея, и изпита още по-силен гняв. Не искаше да отнема живота на този мъж. Не, щеше да бъде доволен, ако може да си отмъсти на самата лейди Лиз-Ан. Щеше да спази клетвата си и нямаше да причини зло на нито един член на семейството й, но вече беше взел решение, че тя ще му принадлежи. И ако това означаваше, че трябва да се бие с брат й, щеше да го направи.

За голяма негова изненада, когато конят спря, той видя същата дама, за която мислеше. За първи път виждаше лицето й ясно, без да го закрива дългата й коса. Беше очарован от нежния овал, с който завършваше деликатната й шия.

— Добре дошъл, милорд Рейналф — поздрави го тя. — Денят е прекрасен, подходящ за дуел, нали?

Той я гледаше, без да премигва. Смръщи вежди.

— Не очаквах, че ще присъстваш на тази кървава битка — каза той. — Може би трябваше да си спомня, че ти все пак не си дама.

Тя стисна решително устни.

— Уверявам те, че за нищо на света не бих пропуснала и най-малката подробност.

Той погледна мечовете в ножниците им.

— И къде е мъжът, който е готов да загине за несправедливата ти кауза? — попита той, като се огледа.

— Мъжът? — Тя поклати глава. — Няма никакъв мъж.

Рейналф се замисли над думите й. Едната му вежда беше високо повдигната.

— Не си намерила нито един мъж, готов да умре за теб? Нито един?

Лиз-Ан не се поддаде на провокацията, наведе се над врата на кобилата и леко се усмихна.

— Уви, страхувам се, че съм толкова непривлекателна, че никой няма да се отзове на молбата ми.

— Ами нашата сделка? — попита Рейналф, изпълнен с подозрение.

— Тя остава в сила.

— Значи ще бъда твой пленник, докато се върне брат ти? — Той премести тежестта на тялото си на здравия си крак. — Нима си забравила, че никак не ми харесва да бъда затворник, милейди? Никак не е вероятно, че ще успееш да ме върнеш в онова зловонно мазе. — И той пристъпи към нея.

При това негово внезапно движение кобилата неспокойно изпръхтя, извърна рязко глава и отскочи встрани. Лиз-Ан успя да подчини животното на волята си, като здраво го стисна между бедрата си.

— Не — отговори тя, а очите й весело блестяха, — твоят противник е тук, пред теб.

Трябваше да мине известно време, преди смисълът на думите й да стигне до Рейналф. А после той избухна в смях. Но това беше абсурдно — една дама да предизвика рицар на дуел с мечове. И въпреки всичко, нейното предложение не го изненада.

А тя не се шегуваше! Той го знаеше добре. Предложението отговаряше на представата му за нея, на заключенията, до които беше стигнал. Нима тя желаеше да намери смъртта си? Дори онзи неин безмозъчен брат да й е показал как да си служи с меча, не би могла да размахва свободно това огромно и тежко оръжие. Би използвал срещу нея камата, но меч? Бавно се съвзе, престана да се смее и избърса сълзите, които се бяха появили в очите му. Едва си поемаше дъх. Тя приближи коня си до него. Скованата й изправена стойка подчертаваше възмущението, което изпитваше.

— Аз не виждам нищо смешно. Може би ще ми кажеш какво е то, милорд, та да се посмея с теб?

— Моето обяснение няма да ти хареса, милейди.

Тя изпъна глава напред.

— Мислиш, че аз не съм ти достоен противник?

— Може би, защото езикът ти е отвратителен, но…

— Тогава нека не удължаваме напрежението — сряза го тя. Бързо извади меча, който висеше в ножницата на седлото, и му го хвърли.

Рейналф го хвана, докато той беше още във въздуха. Ръката му се сключи около хладната метална дръжка. Беше силно изненадан, защото, макар и с две остриета, мечът не беше особено тежък. А той беше свикнал да държи тежки мечове.

— Какво е това? Детска играчка ли? — попита, като въртеше оръжието в ръка.

С едно-единствено грациозно движение Лиз-Ан слезе от гърба на коня и се обърна с лице към Рейналф.

— Това ще причини смъртта ти, милорд.

Приближавайки се към него, тя извади своя меч от ножницата. Двата меча бяха съвсем еднакви. Той насочи острието на оръжието надолу и присви замислено очи.

— Нима мислиш, че ще се бия с жена?

— Нали така се споразумяхме?

— Аз се съгласих да се бия с мъж…

— Не, ти се съгласи да се биеш с избрания от мен противник. И сега аз стоя пред теб, готова да изпълня своята част от сделката.

— Нямаме такова споразумение — продължи да настоява той.

— Нима ще престъпиш дадената дума? Нима не притежаваш чувство за чест?

Никога преди честта на Рейналф не беше поставяна под съмнение. За крал Хенри, а когато се наложеше — и за самия себе си, той се биеше упорито и добре. Белезите по тялото му го доказваха. И сега обидата й го засегна дълбоко.

— Точно чувството за чест ме кара да не приема предложението ти — каза, а на устните му играеше опасна усмивка.

— Чест? — Тя се засмя и рязко спря на няколко сантиметра от него. — А на мен ми се струва, че отказваш заради получената вчера рана, страхливецо! Но виждам, че можеш да държиш меча.

Страхливец? Един нерв на бузата му неспокойно играеше. Тази жена притежаваше дяволското умение да извиква у него силен гняв.

— Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва.

— Тогава си представи, че съм мъж — отговори тя и вдигна предизвикателно меча си.

Идеята й беше неприложима. Дори облечена в мъжки дрехи, лейди Лиз-Ан си оставаше истинска, красива жена.

— Не, страхувам се, че трябва да откажа. — Той решително опря върха на меча в земята и се облегна на него. — Ще стане превъзходен бастун — добави, като понатисна и размърда острието под себе си.

Лиз-Ан не обърна внимание на думите му, а направи крачка напред.

— Не можеш да откажеш!

— Напротив, мога.

— Тогава ще те заколя като прасе! — извика тя и се хвърли напред.

Рейналф инстинктивно вдигна меча, за да се защити. Силата и премереността на атаката й го изумиха. Ако не беше подготвен, острието щеше да се забие във врата му. Беше изненадан, че се озова срещу такъв силен противник. И все пак, съмняваше се, че тя ще представлява истинска заплаха за него. Сигурно щеше лесно да я обезоръжи. Искаше обаче да се позабавлява малко за нейна сметка, докато тя се умори. Усмихна се и отблъсна атаката й. Тя направи само крачка назад и веднага реагира. Замахна широко, мечът й описа дъга. Само миг по-късно докосна кожата под дясното му око и остави резка, която стигаше чак до слепоочието му и почти се сливаше с косата му. Шокиран, Рейналф допря длан до раната, а после се втренчи в кръвта, която я обагряше.

— Не ме подценявай, милорд — предупреди го Лиз-Ан и поднови атаките си.

Макар да беше по-ядосан на себе си, отколкото на нея, Рейналф все пак коренно промени отношението си. Наистина беше подценил нейните способности и решителността й. Беше минала цяла вечност, откакто противник беше успял да му нанесе удар. Гордостта му беше наранена от факта, че това беше успяла да стори жена. Сега зае безупречна стойка и лесно парира следващия й удар. Тя бързо възстанови равновесието си и отново го нападна, като издаваше звуци, които никак не бяха подходящи за една дама. Беше бърза и точна и се възползваше от раната на крака му — точно както беше обещала. Главното й предимство беше в лекотата и грациозността на движенията. Уж беше от дясната му страна, а докато той премигне, ето я вече, че напада отляво.

Но Рейналф беше много силен и се беше бил с меч дълги години, затова лесно успяваше да отблъсва ударите й. Опитваше се да я победи със сила. И ето, че тя се препъна. Макар бързо да възстанови равновесието си, той успя да се възползва от момента, направи диагонално движение и я удари с меча си в гърдите. Сигурно беше, че не иска да я убива, защото можеше да го направи много лесно. Ударът беше много прецизен. Разтвори туниката й, оголи напълно гърдите й и остави лека следа от ключицата до гърдата. Тя хвърли само бегъл поглед надолу, а после безразсъдно го нападна, целейки се в корема му. Рейналф се опита да не обръща внимание на пулсиращата болка в ранения си крак и пристъпи напред. Беше решил да не й отстъпва дори педя земя. Притисна я и я накара да отстъпи, но тя продължи да се бие. Решителността й нарастваше с всяка изминала секунда. Дори когато дишането й стана тежко и затруднено, дори когато й се наложи да нанася ударите с две ръце, тя продължи да се бие. Рейналф гледаше с нарастващо задоволство как все по-трудно вдига меча. Забеляза потта, избила по нежната й кожа. Когато я принуди да премине изцяло в отбрана, в очите й се появиха гневни пламъчета.

Беше негова… за да сложи край на безсмислената битка, той вдигна меча си за последен удар, в който вложи цялата си сила. И се случи немислимото. Когато остриетата се срещнаха и стоманата звънна, мечът му се счупи. Той остана загледан в безполезното оръжие. Вдигна изненадан поглед към Лиз-Ан. Тя беше замръзнала насред движението си и го гледаше с широко отворена уста. Напълно неподвижна, само очите й проблясваха. Бузите й бяха силно поруменели, устните — леко раздалечени. По-голямата част от косата й се беше изплъзнала от плитката. Струйки пот се стичаха по прекрасното й лице и по нежната шия, а и по-надолу по розовата плът, която мечът му беше оголил. Тънката туника беше прилепнала плътно към тялото й. Гърдите й бяха ясно очертани под нея. Те бързо се вдигаха и спускаха. Беше прекрасна. Като въздъхна със съжаление, той отдели поглед от тялото й.

— Мечът ми е бил направен от по-лоша стомана — каза сухо. Гласът му проряза тишината.

Небрежно хвърли оръжието настрана. Чувстваше допира на камата до корема си. Знаеше, че може да му се наложи да я използва, за да я подчини на волята си. Пристъпи смело напред.

— Добре, ще се подчиня на съдбата, кучко. Имай милост и свършвай бързо с мен.

Тя премигна веднъж, два пъти, три пъти, направи колебливо крачка напред с насочен меч. Рейналф също направи крачка към нея. Ъгълчето на устата му потрепваше нервно. Когато той направеше крачка към нея, тя правеше две назад. На лицето й ясно беше изписана нерешителност. Той беше неизразимо доволен. Явно бе, че са я напуснали всякакви мисли за отмъщение. Никога не беше убивала човек. В този момент тя разбра онова, което Рейналф вече знаеше. Не можеше да отнеме живота му.

— До смърт — присмя й се той и удължи крачките си. — Нима не се бяхме споразумели така?

Тя поклати глава и се втурна към коня си. Рейналф се спусна след нея почти незабавно. Но кракът, който вече силно го болеше, го забави и й даде времето, от което тя имаше нужда. Докато бягаше, тя пъхна меча си в ножницата. После се метна на гърба на кобилата. Дръпна рязко юздите и Лейди се втурна в галоп. Шумът от копитата й проряза тишината. Това сложи край на преследването на Рейналф.

— Повече няма да се опитвам да ти отнема живота, Рейналф Уордю — извика тя отдалеч. — Всичко свърши…

Тя заби пети в хълбоците на коня и препусна из поляната, без да погледне назад. Рейналф я следеше с очи, докато се изгуби от погледа му.

— Не, ти грешиш — каза той задъхано, — всичко едва сега започва, Лиз-Ан от Пенфорк.