Войнствена любима

ГЛАВА 13

Напуснаха Килиън на другата сутрин, още преди първите проблясъци на зората да огреят нощното небе. По причини, неизвестни на Лиз-Ан, Рейналф стоеше на разстояние от нея през следващите три дни на непрекъсната езда. На втория ден той й даде малко конче, за да язди сама. Но на нея й липсваше присъствието му. Не веднъж, докато пришпорваше кончето да препуска по-бързо, тя се улавяше, че мисли за ръцете на Рейналф, които я обгръщат, за бедрата и широките му гърди, които топлят гърба й. Липсваше й не само утехата на тялото му. Рейналф беше мил с нея и не направи повече опити за физическа близост. Спеше на пода до походното легло. И не само това, той като че ли се беше отдалечил и емоционално от нея. Тя предположи, че вече се е уморил от нея, и се опита да се примири с тази мисъл.

В късния следобед на третия ден направиха лагер в покрайнините на Лондон. Нетърпеливи да продадат нещичко, амбулантните търговци нападнаха лагера и започнаха да предлагат сладки, бонбони, вино, платове, панделки — всичко. Гледката си заслужаваше да се види. Настанила се на един огромен камък, Лиз-Ан наблюдаваше добродушното пазарене между един от рицарите и продавач на пасти. Накрая продавачът отстъпи, взе предложените пари, които бяха по-малко от първоначално поисканите от него, и подаде пастата на рицаря. Като мърмореше недоволно, той размени още три малки сладки срещу монетите, които рицарят му предложи. Към Лиз-Ан се приближи набита жена с престилка и й предложи разноцветни панделки, като се усмихна подканващо с беззъбата си усмивка. Когато видя богатия избор от панделки, очите на Лиз-Ан светнаха. Тя обаче нямаше пари, с които да си купи каквото и да било. Със съжаление поклати глава и обърна глава към мястото, където бяха застанали Рейналф и Уолтър — в близост до конете. Макар да бяха далеч и да не можеше да чуе нито дума от разговора, предположи, че разговарят за неща, които са от особена важност. Беше забелязала завръщането на Уолтър от града. Без съмнение, носеше важни новини от краля.

— Милейди — настоя набитата жена и дръпна Лиз-Ан за ръкава, — ето тази ще изглежда особено добре на черната ви коса.

Лиз-Ан откъсна поглед от мъжете и го насочи към жената.

— Нямам пари. — И показа празните си длани.

Жената се замисли за миг, стиснала здраво устни, а после се отдалечи, като поклащаше огромните си бедра. Геоф и Роланд се засмяха високо и намигнаха на Лиз-Ан, когато тя обърна към тях лицето си, на което се четеше разочарование. Плъзна се по гладката повърхност на камъка и отиде в палатката на Рейналф, където с благодарност се изтегна на леглото.

Навън беше паднал пълен мрак, когато Геоф пристигна с вечерята. Храната беше богата, защото амбулантните търговци ги бяха снабдили с доста неща. Хранеха се в относителна тишина и когато свършиха, разпънаха малка шахматна дъска на пода на палатката. Не беше изненадващо, че Лиз-Ан отново загуби — за пети път.

— Играеш все по-добре — похвали я Геоф, събра фигурите в шепа и ги пусна в чантата си.

Тя сви рамене.

— Играта ми се струва все по-лесна. Не разбирам защо продължавам да се боря да не ми вземеш някоя фигура. Та те са толкова много.

Той се засмя, изправи се и й протегна ръката си, за да й помогне да стане.

— Трябва ти практика — каза той. — Много, много упражнения.

Тя се усмихна.

— Знаеш, нали, че някой ден ще те победя.

— Значи ще останеш при лорд Рейналф? — попита той.

Тя се съвзе, но не преди Геоф да види объркването и почудата, изписали се на лицето й.

— Нямам кой знае какъв избор по този въпрос — отговори тя.

— Мисля, че имаш повече възможности, отколкото съзнаваш, милейди.

Лиз-Ан мълчаливо го изслуша и запомни думите му. Сметна, че те са обезпокоителни, затова ги зарови надълбоко в подсъзнанието си. Усмихна му се и каза:

— Значи ще трябва по-скоро да те победя.

Геоф отметна платнището на палатката и вече на входа, каза:

— Не се съмнявам, че ще успееш. — И й се усмихна, преди да излезе на хладния нощен въздух.

Лиз-Ан скръсти ръце на гърди и започна да си припомня ходовете, които бяха довели до нейното изпадане в мат. Той беше толкова умен!

Няколко минути по-късно, когато Рейналф влезе в палатката, тя скочи на крака.

— Ти си се нахранила — каза той, като забеляза таблата с храната.

— Да, вечеряхме заедно с Геоф — отговори тя, — но оставихме предостатъчно и за теб. — Обърна се и отиде до легена с водата.

Рейналф седна, изу ботушите си и започна бързо да се храни. През цялото време не отдели погледа си от Лиз-Ан, която се приготвяше за сън. Когато тя започна да съблича роклята си, сърцето му заби по-учестено. Тъй като през последните няколко нощи той не спеше в едно и също легло с нея, тя си лягаше с тънката шемизета, за да й бъде по-топло. Гледаше я как разресва дългата си коса и ставаше все по-неспокоен. Бутна таблата с храната и се приближи до нея. Тя го погледна въпросително, после му подаде гребена. Той седна на леглото, придърпа я между бедрата си и започна да разресва гъстата й коса. Търпеливо работеше с гребена, докато най-после косата й заблестя в цялото си великолепие. Хвърли гребена встрани и зарови пръсти в косите й. Погали нежно бузата й, прибра косата й на тила и я завърза с яркозелена панделка. Малко по-надолу завърза още една — яркосиня, а още по-надолу — червена, с цвета на узрели малини. Лиз-Ан седеше със затворени очи и мислеше само за топлината, която струеше от мускулестите му бедра. Струваше й се, че е минало безкрайно време от последната му ласка. Наистина й липсваше докосването на ръцете му. Когато той престана да се движи, тя се върна в настоящето. Изпълнена с подозрение, обърна глава и го погледна. Той й се усмихна, а после топло я целуна по устните. Тя не можеше да си обясни защо изпита чувство на загуба, когато той се отдели от нея. Погледна несигурно встрани и докосна с пръсти сплетената си коса. И веднага напипа панделките — коприната беше хладна и приятна на допир. Нетърпеливо преметна плитката през рамо и ахна при вида на богатите им цветове. Докосна всяка една по ред.

— О, Рейналф — възкликна тя, — прекрасни са! — Усмивката очерта трапчинките й. Тя вдигна към него очите си, грейнали от щастие.

Той също й се усмихна. Да, тази жена беше много специална. Тя се биеше като мъж, но се топеше в ръцете му, поддаваше се на ласките му. Искаше този миг да трае вечно. Искаше усмивката й никога да не изчезва. Блясъкът на очите й да бъде само за него. Искаше устните й да нашепват думите, които жените казват на мъжете, които обичат. Да, това искаше най-много — Лиз-Ан да признае, че е негова. Ако го направеше, той нямаше да й позволи да си отиде. Ако не успееше да я подчини на волята си до пристигането на брат й…

Лиз-Ан продължи да го гледа, учудена от топлината на погледа му. Той беше толкова красив, че сърцето й се свиваше. Обстоятелствата, които ги бяха срещнали и събрали, вече нямаха значение. Те принадлежаха на миналото — минало, в което тя вече не беше сигурна. Импулсивно го прегърна, при което двамата се търкулнаха върху леглото. Ръцете му я държаха здраво през кръста, а очите му не се отделяха от нейните.

— Благодаря ти, Рейналф — каза с глас, станал странно дрезгав. — Много мило, че си помислил за мен.

А после леко го целуна по устните. Озадачи го това, че тя доброволно го дари с ласките си. Дни наред изпитваше непрестанен глад за близостта й. Всеки път, когато я погледнеше, чувстваше напрежение в слабините. Но беше решил, че ще даде време и на нея, и на себе си да осъзнаят чувствата си, затова избягваше близостта й. Знаеше, че ако я докосне, може да изгуби разума си. Прие с радост дълбоката й целувка и й отвърна с нарастващо желание. Членът му мигновено се втвърди и се притисна до мекото хълмче между бедрата й. Господи, каква нужда имаше от нея! Въздържанието и търпението, които си беше наложил през последните дни, бързо се стопиха, като да не ги е имало. На тяхно място се разгоря дива страст. Плъзна ръка по гърба й, зарови пръсти в косата й, а после хвана здраво главата й и задълбочи целувката. Езикът му се опиваше от близостта с нейния, искаше да получи всичко от нея. Тя тихо простена и се притисна към него. Когато почувства ръката й да се плъзга по гърдите му, а после и надолу към бедрото му, той я хвана и я постави върху твърдата си и топла мъжественост. Без колебание, тя сключи пръсти около члена му и отново простена тихо. Отначало плахо, тя се притисна до него и започна да върти бедрата си — движение, което го накара почти до полуда. Не беше изпитал такова неконтролируемо желание дори с първата жена, която беше имал. Всяка клетка на тялото му гореше от дива нужда, трупаше се напрежение, което се фокусираше в онази негова част, която искаше час по-скоро да бъде освободена. Придърпа я на леглото толкова силно, че то се прекатури. Загубил вече напълно контрол над себе си, той погледна в очите й. Трябваше да се увери в нейната страст, преди да вземе крайното решение — да я притежава напълно. Лиз-Ан усети погледа му, повдигна клепачи и му се усмихна.

— Вече достатъчно голяма ли съм? — попита тя. Шепотът й прозвуча като залп в тишината, изпълнена с очакване.

— Да, тази нощ ще бъдеш моя, Лиз-Ан. Мои ще бъдат и тялото, и душата ти.

В очите й се появи странно пламъче. Може би беше страх? Желаеше го безразсъдно, силно, но в думите й се усещаше и нещо друго.

— Аз… аз… Страх ме е — призна тя и спусна клепки над великолепните си зелени очи.

Рейналф усети, че тя му се изплъзва. Целуна я страстно, погали цялото й тяло и наново запали огъня в нея. Тя се заизвива неудържимо в ръцете му. Когато започна да диша тежко, на пресекулки, той повдигна мекото й, податливо тяло и бързо го освободи от дрехите. А после, също така бързо, се съблече. Когато се обърна към Лиз-Ан, видя смайването в очите й, предизвикано от вида на огромния му член.

— Лиз-Ан, какво има? — попита той, изправи леглото и я придърпа върху него.

Прегърна я здраво и я залюля. Очевидно, можеше отново да я загуби. Тялото й постепенно ставаше по-твърдо и неподатливо. Стана почти невъзможно да я държи. Погледът й се спря първо на гърдите му, после дълго се задържа върху устните и най-после стигна до очите му.

— Не разбирам — каза тя. — Не може да съм сбъркала…

Тъй като нуждите на тялото му потискаха ума му, Рейналф дори не се опита да разбере смисъла на думите й. Той отчаяно я прегърна и отново потърси устните й. Отначало тя се съпротивляваше, обърна главата си настрани и отказа да му поднесе устните си, но огънят в тялото й не можеше да бъде потушен лесно. Рейналф се възползва от слабостта на плътта й. Обсипа с горещи целувки пламналата й кожа, а ръцете му непрестанно галеха тялото й, докато то затрепери неудържимо. Настоятелните му опити да върне изгубеното накрая победиха. Тя се разтопи в ръцете му. Желанието отново гореше в нея. На лицето й се изписваха последователно различни чувства. Като видя това, Рейналф докосна много нежно първо босите й ходила, после добре оформения глезен, погали ямката на коляното й и най-накрая стигна до бедрата. На тях отдели особено внимание. Дълго гали нежната кожа от вътрешната им страна, докато се осмели да докосне блестящите черни косми, покриващи венериния й хълм. Тя задиша учестено и потръпна, кожата й беше станала непоносимо гореща. Очите им се срещнаха. Бавно, съвсем бавно, той плъзна ръцете си нагоре и обхвана твърдите й, набъбнали гърди. Прокара палци по зърната, които веднага отговориха на ласката.

— Рейналф — въздъхна тя, — моля те, облекчи болката ми.

— Сигурна ли си, че искаш? — попита той, като че ли не вярваше на ушите си. Не мислеше, че ще може да се спре дори тя да го помолеше за това.

— Да. — Думите й бяха леки като дихание.

Рейналф нямаше нужда от окуражаване. Постави единия си крак между бедрата й и покри тялото й със своето. Тя се изви в дъга към него и заби нокти в хълбоците му, като инстинктивно очакваше навлизането му в тялото й. Твърдият му член се притисна в меката й плът в радостната тръпка на очакването. Той не искаше веднага да се възползва от утехата, която нейното тяло предлагаше.

— Не бива да бързаме. Трябва да си напълно готова да ме приемеш — каза той задъхано. — Така ще те боли по-малко.

Тя го погледна. По очите й виждаше, че не го разбира. А после въздъхна, изпълнена с наслада, когато той пое едното й зърно в устата си и го засмука. Там, където телата им се допираха, се породи топлина и влага. Ръцете и устните му я галеха умело и изтръгваха от гърлото й стонове и въздишки. Той се повдигна на лакът и ръката му обхвана мекото топло хълмче. Тя извика и се притисна в дланта му. Пръстите му нежно разтвориха гънките плът, които скриваха входа към горещата й пулсираща сърцевина. Беше влажна и тръпнеща в очакване. Треперещ от възбуда, той навлезе в нея бавно, докато стигна до тънката мембрана, свидетелството за нейната девственост. Той изпита огромно облекчение. Беше се надявал, че ще е първият, но не беше абсолютно сигурен. Все пак тя беше на осемнайсет години, а повечето момичета се омъжваха още на четиринайсет.

Неспособна да чака повече, Лиз-Ан рязко вдигна бедра и го пое в себе си. Извика изненадано при последвалата болка, която я заля на вълни. Той беше така огромен, че тя беше сигурна, че я е разкъсал на две. Опита се да се отдръпне, но нямаше накъде. Той потъна още по-дълбоко в нея. И спря, защото искаше да й даде време да свикне с усещането, макар забавянето да беше особено мъчително за него. Тя бавно се отпусна, което беше знак за него, че може да продължи. Прошепна името й, покри устата й със своята и започна да се движи — отначало бавно, а после, когато усети пробуждането на тялото й, по-бързо. Ръцете й се плъзгаха по гладката му кожа и увеличаваха удоволствието му, заличаваха всички съмнения у него, че тя го желае. Той обхвана бедрата й с ръце, за да й помогне да се движи в ритъм с него. Болката беше изчезнала. На нейно място се беше появила сладка нега. Лиз-Ан инстинктивно следваше движенията на тялото му, разтвори по-широко крака, за да го приеме още по-надълбоко. Беше се отдала изцяло на страстта. Ноктите й оставяха следи по гърдите и гърба му, устните й тихо шепнеха името му. Зад притворените клепачи очите й виждаха как тялото й се издига нагоре, как се стреми към нещо великолепно, но все още изплъзващо се. Тя знаеше, че то си струва дългото очакване. В утробата й гореше огън, изпитваше дълбока нужда от ласките му. Отчаяно се стремеше към кулминацията. Едва дишаше. Дъхът излизаше от ноздрите й горещ, на пресекулки…

Съвсем близо до върховното удоволствие, Рейналф чу нейния вик на задоволство и почувства ритмичното свиване и отпускане на плътта, която обгръщаше члена му. Темпото, което наложи, стана бясно, неудържимо. Нуждата го тласкаше напред, той повдигаше тялото й от леглото, за да го почувства по-добре. Най-после. Тялото му се напрегна, той отметна глава назад и извика. Семето му се изля в топлата й подканваща плът. Никога преди, с никоя друга жена, не беше постигал такава пълнота на чувствата. Сливането беше нещо повече от обикновена страст, макар много да му се искаше да вярва в обратното. Каква ли магия й даваше тази власт над него? Той се отпусна върху гърдите й, меки като възглавница, и зарови лицето си във влажната й коса. Тялото му все още тръпнеше сладостно. Сърцата и на двамата биеха силно. Лежаха неподвижни, докато страстта бавно угасваше, задоволена, в телата им.

Лиз-Ан обърна глава и го погледна. Далечният пламък на свещта осветяваше лицето му. Сега чертите му бяха отпуснати и по-меки, дългите му светли мигли хвърляха сенки по бузите му, устните му също бяха отпуснати, меки. Тя смръщи чело, когато осъзна какво се бе случило. Рейналф я беше любил и това й беше доставило огромно удоволствие. Тя прехапа устни. Не разбираше тези странни чувства, които владееха сърцето й и предизвикаха хаос в ума й. И най-много от всичко я озадачаваше това, че тялото на Рейналф вече нямаше онзи ужасен, отвратителен белег. Беше сигурна, че това е той. Не можеше да бъде друг човек, защото не можеше да има двама души, които да си приличат толкова много. Всичко друго си беше същото — ръстът му, телосложението, очите и най-вече косата! Дали не си беше въобразила, че вижда белег? Или може би си го беше измислила? Спомените се върнаха съвсем живи и тя отново видя белега. Не, не се беше излъгала. Погледна отново лицето му и я обхвана паника. Сълзи на разкаяние се появиха в очите й, студени пръсти сграбчиха сърцето й толкова силно, че я заболя.

Шестото чувство на Рейналф го предупреди за промяната в нейното настроение. Вдигна глава и погледна Лиз-Ан право в разплаканите очи. Тя потисна риданията си и извърна глава. Рейналф не можеше да повярва. След като се бяха любили, след като бяха стигнали заедно до върха, тя щеше да развали всичко с тези сълзи.

— Защо плачеш? — попита я той и хвана брадичката й с ръце, за да не може тя да избегне погледа му.

Тя дълго го гледа. Той загуби търпение и я разтърси.

— Какво не е наред с теб? В един момент си огън в ръцете ми, а в следващия ставаш като парченце лед! — Арабела. В паметта му изплува образът на красивата жена, която беше негова съпруга. Тя правеше същото — играеше си с чувствата му. Те като че ли бяха любимата й играчка. — Господи! — почти проплака той. — Напомняш ми за моята съпруга!

Лиз-Ан отново го погледна.

— Сега, след като получи каквото искаше, след като си отмъсти, ще ми позволиш ли да се върна в Пенфорк?

Гняв, дълбок и неудържим, го завладя.

— Не съм взел от теб нищо, което да не си ми дала доброволно — остро й напомни той. — Не съм те изнасилил.

Спомените извикаха гнева на Лиз-Ан — гняв, който можеше да съперничи достойно на неговия.

— Но щеше да го направиш!

— Ако това ти носи утеха, можеш да вярваш в него — каза той троснато. — Аз ще ти кажа само, че тази нощ беше първата и че ще има още много нощи, в които ще правим любов. — Освободи тялото й от своето, легна до нея и втренчи поглед в кръвта, свидетелство за нейната девственост. — Ти си моя, Лиз-Ан, и ще те вземам всеки път, когато те пожелая. И те уверявам, че ти всеки път ще бъдеш съгласна.

— Надявам се да си доволен, защото вече никога няма да ти позволя да ме съблазниш с ласките си! Никога вече!

Тя придърпа завивките до брадичката си, но само секунда по-късно той ги дръпна силно надолу. Тя решително протегна ръка към тях, докато погледът му смело обхождаше тялото й.

— Мразя те! — изпищя тя и покри гърдите си с ръце. — Мразя те! Мразя те! Мразя те!

— Може и така да е — каза той и плъзна длан по ребрата й. — Но тялото ти не ме мрази, а това ми е достатъчно.

Неоспоримата истина на думите му я накара да притихне. Тялото й желаеше неговото, отговаряше на ласките му и тя не изпитваше разкаяние за постъпките си. Но нямаше да го признае пред него. Легна по корем и скри лицето си.

— Надявам се, че ще спиш удобно на пода, милорд — прошепна тя и се сгуши във възглавницата.

Рейналф се изправи и се загледа в извивката на хълбоците й.

— Не, никога вече — отговори той и загаси свещта.

Върна се след миг, накара я да му направи място и легна до нея. Тя беше готова да побегне, рязкото й движение почти прекатури леглото, но той я задържа и я грабна в прегръдките си. Тя се съпротивляваше, гневът й беше противник, който той не можеше лесно да подчини на волята си. Но Рейналф беше търпелив, затова спокойно изчака тя да притихне. Ето сега, помисли си той, когато дръпна завивката над голите им тела, тя ще заплаче. Но тя не заплака. Не искаше да му покаже колко объркана се чувства. Той беше неин враг и тя нямаше да му позволи да види слабостта й, защото можеше да я използва срещу нея.

— Спи, Лиз-Ан — прошепна той. — А утре сутринта ще отидем да се видим с краля.

Тялото й се вцепени.

— Ние? Ще отидем?

Той кимна в мрака.

— Да, ти ще ме придружиш.

Тя се завъртя и носовете им почти се допряха.

— Ще ме заведеш като своя пленница при краля? — попита тя недоверчиво. — Нима си толкова смел!

— Не, не такава е целта ми. Не съм чак такъв глупак. Но кралят настоя да те заведа при него.

— Но откъде той знае, че съм с теб? Сигурна съм, че не ти си му казал!

— Не, но в града има много уши и очи. Забелязали са те още при пристигането ни. Трябваше да те скрия.

Лиз-Ан не успя да скрие внезапно осенилата я мисъл. Изрече я на глас:

— И мислиш ли, че кралят ще одобри това, че си ме отвлякъл?

Рейналф я прегърна още по-здраво.

— А ти мислиш ли, че ще одобри това, че ти ме беше затворила в мазето и ме бе оковала, Лиз-Ан? Нима ще одобри раните, които ти нанесе на един от неговите предани барони? — Когато тя не отговори, той продължи: — Не мисли, че ще ми избягаш, като се обърнеш с молба към него. Той няма да се поколебае да те накаже за неуместното ти поведение спрямо мен.

— Как тогава ще обясниш присъствието ми?

— Ще дам толкова подробности, колкото да стане ясно, че оставаш при мен — каза той тихо — Нали не си забравила клетвата си, Лиз-Ан? Дори кралят не може да те освободи от нея.

Тя му обърна гръб.

— Правя всичко възможно, за да не я забравя — изръмжа тя, — но ти не бива да забравяш, че не можеш да пренебрегнеш кралската воля, нито пък… божията.

— Нито пък ти — отговори Рейналф.

На следващия ден, когато преминаваха през портите на Уестминстърското абатство, Лиз-Ан беше кисела, а Рейналф — замислен и като че ли отдалечен от нея. Не бяха разменили нито дума от предишната вечер и мълчанието започваше да става неудобно. Геоф яздеше тихо след тях, усетил настроението им. Макар да не знаеше какво е предизвикало поредното спречкване, усещаше, че то е сериозно. Чудеше се на безпокойството, което то предизвикваше у него. Наистина, беше започнал да харесва и дори да обича любовницата на господаря си. Дори може би я обичаше прекалено много, упрекна се той. Лиз-Ан се беше подчинила и яздеше на женско седло, както беше настоял Рейналф. Беше вдигнала надменно глава и не обръщаше внимание на любопитните погледи на хората, които ги срещаха из града. Скритото местенце между бедрата й я болеше и й напомняше за предишната вечер. Тя се отпусна назад, за да го облекчи от тежестта на тялото си, но не престана да мисли нито за случилото се, нито за виновника за него.

Гледаше спокойно как Рейналф слиза от коня и се приближава, за да й помогне. Пренебрегна протегнатите му ръце и бърза като дух, вдигна полите си и скочи от другата страна, преди той и конят да са имали време да реагират. Оправи роклята си и му се усмихна кисело, когато той заобиколи коня и здраво я хвана за лакътя. Макар да мълчеше, очите му казваха много. Помогна й да изкачи стъпалата, които водеха към замъка. Докосването му беше обезпокоително, но Лиз-Ан се опитваше да не мисли за мъжа, който крачи до нея. Огледа внимателно сградата, пред която се намираха. Уестминстър светеше като перла, наскоро достроен и обновен. За първи път Лиз-Ан го виждаше толкова отблизо. Когато предната година, заедно с Джилбърт, беше посетила кралския двор, Хенри и Елинор бяха отседнали в замъка Бермондси, който се намираше в източния, по-оживен край на града. Лиз-Ан беше впечатлена от великолепието му, макар непрекъснато да мислеше как да се освободи от присъствието на Рейналф.

Като влязоха, Рейналф размени няколко думи с един от войниците. Двамата последваха мъжа, който ги поведе нагоре по стълбите, а после по един дълъг коридор. В неговия край войникът отвори една врата и им направи път, за да влязат. Рейналф побутна Лиз-Ан пред себе си, отново размени шепнешком няколко думи с войника, влезе в стаята и затвори вратата Лиз-Ан застана в далечния край, с гръб към камината.

— Какво е това? — попита тя, обхождайки стаята с поглед.

— Докато сме тук, това ще бъде твоят апартамент — каза той и отиде до нея.

Тя повдигна вежди.

— Докато останем? — повтори. — Дълго ли ще останем в Уестминстър?

Той сви широките си мускулести рамене, които ясно се очертаха под тънката туника.

— Дотогава, докато е угодно на краля. Докато сме му необходими.

— Угодно? Необходими? — повтори тя, изпълнена с подозрения.

Защо крал Хенри я беше повикал в замъка, запита се за стотен път. Тя беше просто една от многото благороднички. Едва ли беше най-изтъкнатата сред тях. Защо беше това отношение? Погледът й се зарея над главата на Рейналф и за втори път обходи стаята. Мебелите бяха прекрасни. Като осъзна значимостта на обстановката, ужас изпълни сърцето й.

— О, не! — простена тя, отчаяно търсейки изход от новото положение.

Рейналф смръщи вежди и я хвана за рамото.

— Какво има?

— Кралят има намерение да ме омъжи, нали?

Той поклати глава. Не разбираше обърканите й мисли, несвързаното й говорене.

— Да се ожени за теб? — Той се засмя. — Кралят вече е женен за Елинор…

— Не! — Тя се отскубна и отиде до голямото легло, покрито с балдахин — Да ме омъжи за другиго.

Рейналф я последва.

— За какво говориш?

— Не виждаш ли? — Тя разпери ръце, за да обхване с жеста си стаята.

— Лиз-Ан, обясни ми! Думите ти нямат смисъл! — каза той и я бутна върху леглото.

Тя поклати глава, легна по гръб и покри лицето си с ръце.

— Миналата година се опита да ме омъжи за сър Артър Фендъл — каза тя глухо. — Аз не исках и кралят много се ядоса.

— Отказала си? Предизвикала си краля?

Тя го погледна през разперените пръсти на ръцете си.

— Не точно…

— Престани с тази словесна игра. Какво точно се случи?

Тя въздъхна тежко и се повдигна на лакти.

— Направих така, че сър Артър да промени намеренията си и вече да не ме иска за съпруга. Толкова беше просто, наистина.

Рейналф нетърпеливо плесна с ръце, за да я подкани да продължи.

— Преборих се с него — призна тя и се изправи на крака.

— Какво? — Той приближи лицето си до нейното.

— Преборих се с него — каза тя и мина покрай него.

Рейналф я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си.

— Ще ми обясниш ли най-после?!

— Няма много за обясняване. — Като видя гнева, който разкриви чертите му, тя сви рамене. — Малко след като крал Хенри обяви, че ще ме даде за съпруга на сър Артър, този ужасен дребен негодник започна да се хвали, че вече е бил с мен в леглото. Чух едно особено нецензурно описание за това, как той… е, ти знаеш. Съвсем случайно — тя повиши глас, изпълнен със сарказъм — го ударих по носа.

Ужасът, изписан на лицето на Рейналф, я очарова. Протегна ръка, за да изглади бръчките, набраздили челото му.

— Не гледай така разтревожено. Не можеше да ми отвърне там, пред краля, макар че сигурно щеше да се опита по-късно. А когато го направи, го проснах по гръб и седнах отгоре му.

Устата на Рейналф зееше широко отворена.

— Наистина ли? Проснала си го на земята?

— Да — потвърди тя и се засмя, забравила за миг настоящите си проблеми, спомнила си объркването на онзи дребен негодник. Той се беше държал надуто и арогантно, а тя го беше повалила без много усилия. И наистина беше много горда със себе си. — Но трябва да призная, че той не беше огромен като теб, Рейналф. Всъщност беше по-нисък дори от мен и с крехко телосложение. Не беше голямо предизвикателство, наистина.

Рейналф поклати глава.

— Сигурен съм.

— Няма нужда да казвам, че той размисли и оттегли предложението си. За щастие, Джилбърт ме отведе у дома, така че кралят не можа да замисли друга женитба.

Рейналф си изясни някои неща, но не успя да разбере защо нейното признание го учуди толкова много. Та нали подобно поведение беше типично за нея и той го беше наблюдавал неведнъж. Едва през последните няколко дни, след тръгването им от Килиън, беше успял да види и някои други страни на характера й.

— И мислиш, че ще опита пак? — заключи той. Нямаше намерение да отстъпи на друг мъж това, което беше завладял.

Тя въздъхна с досада.

— Много е вероятно.

— Вчера сети ли се за това?

— Мина ми през ума, просто като възможност. А сега вече съм сигурна. Защо иначе ще ме настанява в сватбен апартамент?

За първи път Рейналф огледа стаята. А после, като си мърмореше нещо под носа, отиде до вратата и я отвори.

— Къде отиваш?

— Няма да е прилично да делим една и съща стая — каза той и се обърна към нея с ръка на дръжката.

— Знам. Не това те питам.

— Моята стая е по-нататък по коридора. Ако имаш нужда от мен, там съм.

— Няма да имам нужда от теб.

Той сви рамене.

— Наредих да ти донесат гореща вода за ваната. Освежи се. След малко ще дойда да те взема, за да слезем за обяд.

Тя кимна, свела поглед към ръцете си. Когато чу вратата да се затваря след него, вдигна поглед и смръщи вежди. Какво ще направи той, запита се тя, ако кралят я даде на друг мъж? Не можеше да заяви, че е негова, без също да й направи предложение…