Войнствена любима

ГЛАВА 26

— Момиче! — извика гордо Рейналф, когато поставиха доста едрото новородено в ръцете му. После нежно докосна меките копринени коси на детето.

— Красавица! — прошепна лейди Зара. Говореше тихо, за да не събуди снаха си, която беше заспала, изтощена от раждането.

— Мислиш ли, че ще бъде така красива като майка си? — прошепна Рейналф.

— Разбира се — отговори лейди Зара. — Като се изключи цветът на косите, тя изцяло прилича на Лиз-Ан.

— Хайде, споделете щастието си и с мен. — Лиз-Ан се беше събудила и също искаше да подържи дъщеря си.

Рейналф отиде до леглото и я положи в ръцете й.

— Ах, колко е красива! — въздъхна щастливо Лиз-Ан. Едва сега я виждаше за първи път. Раждането беше продължило цяло денонощие.

— Джилиън — каза тя. — Ще я кръстим Джилиън.

Рейналф отстъпи изненадан.

— Джилиън?! И какво е това име?

Лиз-Ан целуна дъщеря си по челото.

— Тъй като не можем да я кръстим Джилбърт, а не мога да измисля друго име така близко до неговото, ще я кръстим Джилиън — каза тя.

Рейналф погледна майка си и разбра, че тя няма да го подкрепи, затова несигурно попита:

— Сигурна ли си?

Лиз-Ан разбра, че вече е спечелила, и отговори:

— Да.

— Трябва да кажа на Уолтър — каза лейди Зара. — Той беше нервен колкото и Рейналф. — И тя излезе, за да намери съпруга си.

Лиз-Ан въздъхна щастливо и повика Рейналф по-близо до себе си.

— Сега искам една истинска целувка — каза тя.

Рейналф я целуна, а после загледа с нежност дъщеря си.

— Разочарован ли си, че не е момче? — попита го Лиз-Ан.

Той докосна светлите копринени коси на детето.

— Не!

— Изпрати ли съобщение на Джилбърт? — попита Лиз-Ан.

— Да, още вчера — отговори Рейналф.

— Мислиш ли, че ще дойде?

Рейналф сви рамене, защото знаеше, че напоследък Джилбърт има много проблеми със сестрата на Филип Чаруик.

— Не му е много лесно с онази жена, нали знаеш? — каза той.

— Жалко, че тя научи за смъртта на брат си едва след като вече бяха произнесли сватбената клетва — отговори Лиз-Ан.

— Джилбърт ще оцелее — увери я Рейналф.

— Разбира се! — възкликна Лиз-Ан — Та нали е Балмейн!

А после, забравили всичко на света, посветиха вниманието си на дъщеря си, която жадно смучеше от гръдта на Лиз-Ан.

— Наистина ли си щастлив, Рейналф? — попита Лиз-Ан след няколко минути, когато детето вече беше заспало в ръцете й.

Той нежно погали лицето, а после и шията й.

— Много съм щастлив! — каза той и се усмихна. — Сега имам две жени, за които съм готов да умра!