Войнствена любима

ГЛАВА 14

Облечена в дрехите, които Рейналф беше взел назаем и изпратил в стаята й, Лиз-Ан вървеше тихо до него. Двамата влязоха в залата, където щеше да се състои обедът. В далечния край, седнал на леко издигната платформа, се виждаше крал Хенри, а до него — кралицата. Кралят ги забеляза и им направи знак с ръка да се приближат.

Лиз-Ан погледна първо кралица Елинор. Тя беше в началото на трийсетте и беше с десет-дванайсет години по-възрастна от съпруга си, който беше коронясан едва преди две години. Независимо от възрастта, Елинор все още беше легендарната красавица, за която трубадурите пееха много песни. Скоро беше родила трето дете на краля — принцеса Матилда, но лицето й не беше погрозняло ни най-малко от това. Беше така невероятно женствена и силна в същото време, че Лиз-Ан изпитваше добронамерена завист към нея. Особено красиви бяха интелигентните й ясни зелени очи. Тя се усмихна колебливо на Елинор, а после отправи поглед към четвъртитото брадато лице на краля. Той изглеждаше точно така, както си го спомняше тя, макар от паметта й да убягваше фактът, че косата му е толкова рижава, направо морковена на цвят. По кожата на лицето му имаше лунички. И все пак, той беше красив мъж. Неохотно срещна погледа на големите му сиви очи и се сви, като видя неодобрението в тях. Устните на краля бяха свити, напрегнати. Да, очевидно беше, че той си спомня тяхната последна среща. Тя нервно откъсна очи от неговите и огледа дългата маса. Погледът й се спря на един от мъжете, който неприкрито и неприлично се взираше в нея и Рейналф. Тя премигна и внезапно си спомни момчешкото красиво лице на Филип Чаруик. По бузите й плъзна руменина, предизвикана не от смущение, а от гняв. Беше ирония на съдбата, че сега се озовава в присъствието и на двамата — на Рейналф и Филип — двамата й най-омразни врагове. Бяха минали шест години, откакто за последен път беше видяла бившия си годеник, а две години бяха изминали от срока за сватбата, която така и не се беше състояла. Изненада се, че спомените й са така пълни, недокоснати от времето. Като се изключи сивата коса по слепоочията му, той си беше съвсем същият. Дали я беше познал? Стомахът й се сви. Тя откъсна поглед от него, защото двамата с Рейналф бяха застанали пред краля и кралицата. Рейналф леко натисна ръката й и те коленичиха. Настъпи краткотрайна тишина, а после им бе наредено да се изправят.

— Барон Уордю и лейди Лиз-Ан, вие сте добре дошли в моя двор — каза крал Хенри и се наведе към Рейналф, изпълнен с очакване. — Вярвам, че ми носиш добри новини.

— Да, Ваше величество, така е.

Хенри се усмихна.

— Тогава нека, докато се наслаждаваме на храната, да поговорим за това. Ела. — Той им посочи двата празни стола от дясната си страна. — Седнете до мен.

Лиз-Ан и Рейналф трябваше да заобиколят масата, за да стигнат до местата си. Като минаваха край Филип, Лиз-Ан смело срещна погледа му. В нейния се четеше силна омраза. Филип й се усмихна, но я огледа презрително от глава до пети — нещо, което не убягна на Рейналф. Ръката му, положена върху нейната, осезателно се напрегна и я стисна по-здраво.

— Може би искаш да се настаниш в скута му? — изсъска Рейналф.

Тя срещна неодобрителния му поглед, но запази мълчание. Устните й бяха здраво стиснати. Страхуваше се, че ако отвори уста, насъбраният й гняв ще се излее в неподходящи думи. Надяваше се, че Рейналф ще оцени усилията, които полага, за да не направи сцена.

— Дръж се прилично — напомни й той, когато й помогна да седне на мястото си.

Настани се до нея и веднага посвети вниманието си на краля. Лиз-Ан се чувстваше изолирана и самотна. Бореше се с изкушението да погледне към Филип. Надигна чашата, която беше пълна с тъмно, пивко вино. Опита го. Беше превъзходно. И преди да се усети, още преди да си е взела и хапка от храната, изпи и последната капка. Чашата веднага беше напълнена отново. Вдигна я пак към устата си и усети нечий поглед. Всъщност наблюдаваха я повече от дузина любопитни очи. Без съмнение, всички се чудеха каква е връзката й с Рейналф. Тя вдигна глава и погледна, с присвити очи, Филип Чаруик. Сигурно не я е познал, защото никога не беше я гледал по този начин. Не, той винаги беше търпелив, толерантен с нея. Рейналф, който още не беше пуснал ръката й, сега я стисна с всичка сила, което я принуди да обърне глава към него. Започваше да чувства замаяност от виното, но не чак толкова, че да не разпознае гнева, който го обземаше, като наблюдаваше Филип и нея.

— Лиз-Ан — прошепна той, като не откъсваше очи от мъжа, когото смяташе за свой съперник, — помни, че ми принадлежиш. Ти си моя, единствено моя.

Тя вдигна чашата към устните си и смело се наведе напред, като по този начин прекъсна визуалната връзка между двамата мъже.

— За момента — отговори насмешливо тя и посвети вниманието си на храната.

С тихо, гърлено ръмжене, Рейналф пусна ръката й и се обърна към краля. Когато най-после досадният обяд приключи, главата на Лиз-Ан беше чувствително замаяна. Беше изпила две или три чаши вино, без да хапне нищо. Не каза нито дума, докато Рейналф я водеше към мястото, където Геоф го чакаше. След като предаде Лиз-Ан на неговите грижи, Рейналф се отдалечи. Филип наблюдаваше действията му, скрит в една от нишите извън залата, отбелязвайки колко собственически се държи баронът с жената, която не е негова съпруга. А, че не е такава, беше повече от сигурен. Като всички други, и той се интересуваше от връзката между двамата, но по съвсем различни причини. Страстта гореше в слабините му. В мига, в който я видя, реши, че тя ще бъде негова и че връзката между нея и любимия барон на краля е без значение. Нейната дива и непокорна красота караше всички други дами в двора да бледнеят. Тези закръглени бедра обещаваха много неща, а удоволствието, което криеха високите й едри гърди, сигурно щеше да е несравнимо. Ще бъде истинска наслада да влезе в нея, мислеше той. Сластните мисли станаха причина да изпита ерекция, която му причини известно неудобство. Затова започна да мисли за барон Уордю. Май и преди беше виждал тази светла, почти безцветна коса, тези очи. А и това страховито телосложение… Да, и беше абсолютно сигурен къде го е виждал. Вече беше доловил приликата. А знанието дава сила и макар още да не знаеше как би могъл да го използва за своя изгода, щеше да го направи, когато му дойде времето. Прогони тези мисли от главата си и бързо последва скуайъра и дамата. И нетактично застана на пътя на Геоф, когато двамата стигнаха до стълбището.

— Аз съм сър Филип Чаруик — каза той на младежа. — А ти си…

Геоф изпъна тяло, така че на височина почти се изравни с другия мъж.

— Аз съм Геоф и съм скуайър на барон Уордю.

— Хм — прошепна Филип и обърна поглед към дамата. Направи го така, че застана в профил към Геоф.

Лиз-Ан се вгледа в лицето на Филип, който беше повдигнал въпросително вежди, и й се прииска да се засмее на глас. Не беше я познал. Наистина ли се беше променила толкова много?

— Бих искал да имам удоволствието да науча името ви, милейди — каза той с кадифен глас, приличен на котешко мъркане. Взе дланта й и я поднесе към устните си.

Когато се наведе да целуне пръстите й, откри, че вече не държи ръката й. Изненадан от отказа й, вдигна поглед към зелените й очи. Стори му се позната. Беше ли възможно все пак да познава дамата? Беше ли я срещал и преди? Челото му се набразди от усилието да си спомни. Ясно чувстваше неприязънта й към него.

— Срещали сме се и преди — каза тя спокойно, с леден тон, и демонстративно избърса длан в носната си кърпичка.

Филип сбърчи чело още по-силно.

— Не, аз не мисля така — каза той.

Геоф мълчеше и поглеждаше ту единия, ту другия, очарован от сцената, която се разиграваше. Макар Лиз-Ан да изглеждаше спокойна и да се полюшваше едва забележимо на пети, той разпозна пробуждането на гнева й. Също като сър Филип, и той се чудеше на враждебността, която не си даваше труд да прикрие. Откъде познава този мъж, питаше се той, и какво ли беше направил, та да предизвиква такива чувства у нея? С кисела усмивка Лиз-Ан направи реверанс.

— Лейди Лиз-Ан Балмейн от Пенфорк — каза тя, без да отделя поглед от лицето му.

Беше възнаградена. Лицето му пламна, той отвори широко уста, а очите му станаха кръгли като пълна луна.

— Лейди Лиз-Ан? — повтори Филип, невярващ на ушите си, и неволно направи крачка назад.

— Да, бившата ти годеница, Филип. Макар да ме боли от това, че толкова бързо си забравил прегрешенията си, трябва да кажа, че съм много изненадана.

Като чу думите й, Геоф почти спря да диша. И по неговото лице плъзна руменина, и неговата уста се отвори от изненада.

— Мисля, че ти дължа нещо — добави Лиз-Ан и вдигна ръка.

Движенията й бяха забавени, защото беше изпила доста вино, а това даде време на Геоф да предугади намеренията й. Успя да я хване за китката и да й попречи да удари рицаря. А тя ядосано се извърна към него. На лицето й се изписа болка, докато гледаше младежа, когото смяташе за свой приятел.

— Не, милейди — каза той и нежно дръпна ръката й надолу, — това не е благоприлично.

Искаше й се да поспори с него, но виното беше сковало езика й. След кратко колебание, тя изрази съгласие, като кимна леко с глава и се обърна, за да тръгне по стълбите. Геоф вървеше до нея и я подкрепяше. Бяха изкачили едва шест стъпала, когато Лиз-Ан рязко спря и се обърна, за да погледне Филип.

— Съжалявам, но не мога да кажа, че за мен е удоволствие да те видя отново — каза тя и продължи да се изкачва.

Когато се скриха от погледа му, Филип се облегна на каменната стена и се замисли. Лейди Лиз-Ан имаше късмет, че скуайърът хвана ръката й, помисли си той, защото ако го беше ударила, той нямаше да може да се въздържи. Очевидно, тя го беше намразила заради отказа му да се ожени за нея. Макар и трудно, той си спомни високото чернокосо момиченце, което непрекъснато го ядосваше, когато той оставаше в замъка на баща й. Не беше и помислял, че може да стане такава красавица, като порасне. Той поклати недоверчиво глава и отново почувства напрегнатост в слабините. Беше се смятал за щастливец, че успя да избегне женитбата с нея, но сега не беше толкова сигурен. Не беше станало прекалено късно, реши той. Щом можеше да играе ролята на любовница на загадъчния барон Уордю, сигурно можеше да забавлява и него. Тази мисъл значително повдигна настроението му.

Рейналф намери Лиз-Ан изтегната на леглото. Лежеше по корем, а стъпалата й висяха извън него. Единият й крак беше обут, другият — не. Приличаше дoсущ на малко момиченце. Тихо се излегна до нея и потърси лицето й с поглед. Беше подложила длан под едната си буза, зачервена и затоплена от съня, чертите й бяха отпуснати, спокойни. Струваше му се, че не беше плакала, макар той да го очакваше. Всъщност изглеждаше доволна. Сигурно в резултат на изпитото вино, реши той. Почувства огромно облекчение. Когато Геоф му беше разказал за срещата на Лиз-Ан и Чаруик, го беше обзело силно безпокойство, породено от новината, че двамата са били сгодени някога. Но беше почувствал и увереност, когато Геоф му каза за ненавистта на Лиз-Ан към бившия й годеник. Докосна панделката, която украсяваше току-що измитата й коса. Беше доволен, че носи подаръка му, въпреки промяната в отношенията им. Може би наистина беше пораснала. Тя се размърда, но не се събуди. Той реши, че ще я остави да се наспи, и легна до нея. Втренчи поглед в балдахина над главата си и се замисли за срещата си с краля.

Хенри беше повече от доволен от сделката, която бяха сключили лорд Бърнард и неговият васал и за която той беше допринесъл немалко. Странно, но подробностите по сделката го интересуваха по-малко, отколкото обстоятелствата около Лиз-Ан. Макар и накратко, Рейналф разказа всичко. Обаче, изпълнен с подозрения, през цялото време седеше нащрек и забеляза любопитните погледи, които си размениха Хенри и Елинор. Когато кралят го попита дали е вкарал Лиз-Ан в леглото си, Рейналф се стресна от директността на въпроса. Беше избегнал отговора, а, за негова изненада, кралят не беше настоял. Големият шок за Рейналф дойде няколко минути преди края на срещата му с младия и дяволит крал. Хенри го беше попитал, без заобикалки, дали има намерение да задържи дамата в леглото си. Рейналф веднага отрече подобна възможност. Кралят изглеждаше разочарован, но започна да изрежда на глас имената на всички благородни рицари, за които можеше да я омъжи, включително и името на онзи Чаруик. Беше го разтърсила мисълта, че може да я загуби съвсем скоро. Малко преди да го освободи, Хенри му беше казал да премисли отново нещата и да предложи ръката си на Лиз-Ан. А ако не го направи, той съвсем скоро щял да го информира кого й е избрал за съпруг. Ако не беше крал, Рейналф би го удушил. Когато си тръгна, беше изпълнен с гняв.

Лиз-Ан се обърна по гръб и сложи едната си ръка на гърдите. Изстена в полусън, полуотвори клепачи и го видя.

— О, ти ли си? — прошепна тя и разтри очите си с ръка.

— Сър Филип ли очакваше?

— Какво? — Тя премигна, после отвори широко очи и ги втренчи в него. — О! — Поклати глава. Случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието й. — Значи Геоф ти е казал.

— Естествено.

— Естествено — повтори тя. Прокара пръсти през косата си и седна в леглото. Рязкото движение й причини главоболие и тя стисна здраво очи. Виното трябва да е било силно, помисли си. Отвори първо едното си око, после и другото.

— Разкажи ми за разваления си годеж със сър Филип Чаруик — подкани я той.

Тя го погледна, както му се стори, с недоверие. Като през разпръскваща се мъгла, най-сетне си спомни, че самият Рейналф беше виновен за развалянето на годежа. Отчаяно се вкопчи в предишната болка и гняв, които безотказно бяха поддържали омразата й през изминалите четири години. Но чувствата й вече не бяха същите. Надмощие взеха онези, които той беше предизвикал в сърцето й след това. За нея беше голям удар, че врагът й можеше да предизвика такава буря у нея.

— Не е твоя работа — отговори тя и вирна високо брадичка, за да покаже, че отговорът е окончателен.

— Грешиш — каза Рейналф, сам учуден на обзелото го спокойствие. Той също седна в леглото. — Изглежда, кралят е решил да те омъжи на всяка цена. И този Чаруик е сред възможните кандидати. И той като още си под моето покровителство, аз бих искал да знам всичко.

Главата на Лиз-Ан клюмна върху гърдите й, дланите й се свиха в юмруци. Като гледаше сведената й глава, Рейналф закопня да я вземе в прегръдките си и да й даде утехата, от която тя имаше нужда. Но потисна импулса си. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето. Тя не избегна погледа му.

— А ти сред кандидатите ли си? — попита тя.

Той беше изненадан от директността на въпроса й. Престори се, че смята прямотата й за нещо естествено.

— Да — призна, — но отклоних предложението.

Все едно че й беше ударил силен шамар. Тя се отдръпна назад, спусна крака на пода и се изправи, като криеше лицето си, така че той да не може да прочете чувствата й.

— Разочарована ли си? — попита той, като също се изправи и я последва до малкия прозорец.

— Разочарована? — Тя се засмя и се обърна с лице към него. В очите й блестяха сълзи. — Нима мислиш, че бих се омъжила за теб? — Тя го промуши с пръст в гърдите. — Нима мислиш, че бих искала да се омъжа за когото и да било? — Тялото й трепереше. Отново се обърна към прозореца. — Може би все още не разбираш — каза тя. — Аз не обичам мъжете. Те са измет, която само замърсява земята.

Преди тя да усети намерението му и да му се противопостави, Рейналф отдели пръстите й от рамката на прозореца и я обърна с лице към себе си.

— Ами Джилбърт? — попита той. — И него ли мразиш?

— Не! — каза тя, като напразно се мъчеше да се освободи. — Джилбърт е различен…

— Различен от останалите мъже? Как е възможно това?

— Той ми е брат… И е добър човек.

— А-а — прошепна той. — Ами Геоф?

Очите й станаха кръгли.

— Той… той е…

— А какво ще кажеш за Роланд? Знам, че не го мразиш.

Тя най-после се отскубна и побърза да се отдалечи от него.

— Те са още момчета! — заяви уверено. — Още не са се научили на престъпленията и предателствата, които мъжете вършат.

Рейналф се опита да запази търпение — нещо, което му беше особено трудно.

— Нима предателството е нещо, което само мъжете умеят? А жените, Лиз-Ан? — Мислеше за жената, за която беше женен цели пет нещастни години. Стиснал здраво устни, решително направи крачка към Лиз-Ан. Тя продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в стената. — Аз мисля — каза той, като подпря ръцете си на стената от двете страни на главата й, — че жените много по-често от мъжете извършват предателства.

— Не говоря нито за любовта, нито за брака. Говоря за нападенията и убийствата, за изнасилванията — каза тя и притисна слепоочията си с длани.

Изнасилвания? Тя винаги се връщаше на това. Като гледаше разкривените й като от силна болка черти, Рейналф се замисли за различните страни на нейния характер. Последваха дълги минути на мълчание, през които той спокойно анализира всяка една нейна черта, но целостта непрекъснато му убягваше. И изведнъж, като в проблясък, всичко си дойде на мястото. В този миг той разбра каква е силата, двигател на всичките й действия. Отново втренчил поглед в лицето й, видя там страха. Смръщил вежди, нежно погали разтворените й устни с палеца си. Тя трепна, а той я придърпа в прегръдките си.

— Всичко е заради това, нали? — прошепна той. — Някой се е опитал да открадне девствеността ти.

Очите й бяха толкова широко отворени, че зениците почти покриваха ирисите. Мускулите на челюстта й играеха, кожата й беше станала гореща.

— Кой беше той? — настоя Рейналф.

Тя си пое дълбоко дъх, но продължи да се взира мълчаливо в него.

— Чаруик ли беше? — попита той със свито гърло.

Тя реагира бурно на думите му, все едно че я беше ударил.

— Филип? — извика и диво заклати глава. Дъхът излизаше на пресекулки през разтворените й устни. Отблъсна ръката му. — Не, той е много по-почтен от онзи, който се опита да ме изнасили. Филип беше човекът, за когото исках да се омъжа. Исках това повече от всичко друго на света.

Рейналф трепна, сви се като от удар. Значи беше обичала Филип, или поне е мислела, че е влюбена.

— А защо не се омъжи за него?

С поглед, прикован в неговия, тя вдигна гордо глава.

— След онзи случай той помисли, че съм загубила девствеността си, и реши, че вече не ме иска.

Рейналф заскърца със зъби. Филип Чаруик наистина беше копеле! Макар много да му се искаше да я погали, да я приласкае, Рейналф стоеше далеч от нея, защото знаеше, че докосването му няма да й хареса в момента.

— Щом не е бил Филип, тогава кой? — настоя той. Трябваше да знае. На всяка цена.

И Лиз-Ан избухна.

— Ти беше! Ти, Рейналф Уордю!