Войнствена любима

ГЛАВА 25

Вниманието им беше привлечено от раздвижване в редиците на нападателите. Лиз-Ан се обърна, за да види по-добре какво става. Със страх видя Филип да си пробива път напред сред мъжете, които се смееха гръмогласно и го подкачаха. Идваше за нея, разбра тя. Трябваше бързо да вземе решение. Както беше коленичила до Уолтър, бързо сряза въжетата на китките му и постави камата на Зара в ръцете му.

— Дръж ръцете си зад гърба, все едно, че още са завързани — прошепна тя. — Това е камата на Зара. Моята още е у мен. Аз ще доведа Рейналф, кълна се.

И тя срещна спокойно погледа на Филип, който беше застанал до нея.

— Ела — каза и й махна с ръка.

Тя направи знак на мъжете да не се опитват да я защитават и тръгна към Филип. Не изрази протест, когато я хвана за ръката и я поведе към лагера.

— Ако ми доставиш удоволствие, Лиз-Ан — каза той тихо, — може и да те запазя само за себе си.

Тя се спря и се насили да вдигне лицето си към него.

— Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш. Няма да се съпротивлявам повече.

Той я изгледа подозрително, но после на лицето му грейна усмивка.

— Това е добре. — Докосна нежно местата, където я беше ударил. — Не ми доставя удоволствие да те бия.

— Значи няма да ме нараняваш повече? — покорно попита Лиз-Ан.

— Това зависи от теб — каза той и отметна кичурите коса, паднали на лицето й.

Тя се опита да се усмихне, но това й се удаде доста трудно.

— Значи няма да се тревожа повече.

Доволен от покорността й, Филип я заведе до гората, обади се на часовоя, когото беше поставил там, и я завлече още по-навътре.

— И това е достатъчно — каза Филип, когато тя съблече дългото му наметало. — Ела. — И той свали меча си. — Искам да видя какво криеш под дрехите.

Беше сигурна, че й се усмихва, макар лунната светлина да не беше достатъчна да се различават много подробности.

— Искаш ли… искаш ли да ги сваля? — попита неуверено тя — Бих го направила за теб.

— Да. Но ела по-близо до мен.

Тя го изчака да се излегне на наметалото и се приближи до него. Измъкна бързо роклята през главата си и я хвърли на тревата.

— Знаеш, че винаги съм те обичала, Филип — поде тя, за да отвлече вниманието му от движенията си. — Отказът ти да се ожениш за мен ме нарани дълбоко, затова избрах Рейналф. А сега няма ли да ми помогнеш да свалим ботушите ти? — каза тя и прегърна единия му крак, благодарна, че мракът скрива омразата, изписана на лицето й.

Изведнъж той сграбчи ръката й.

— Не се опитвай да ме измамиш — предупреди я и я отблъсна от себе си. — Много се бавиш! Събличай се по-бързо!

Лиз-Ан седна на петите си и се зае да развързва връзките на долната си риза. Видя как Филип пъхна камата си под голия си хълбок, преди да захвърли туниката си настрани.

— Дай да ти помогна — предложи той.

— Не, аз ще се справя — отвърна Лиз-Ан и се отмести, за да не бъде в обсега на ръцете му. Повдигна ризата и напипа камата.

— Сега — каза с дрезгав глас — ще ти покажа на какво ме е научил съпругът ми. Искаш да ти покажа, нали?

— Да! — Гласът му беше натежал от страст.

Тя се усмихна. Вдигна ризата си по-високо, а пръстите й обхванаха здраво дръжката на камата. С бързината на дива котка се хвърли напред и замахна.

Филип усети раздвижването на въздуха и изсвистяването на камата, насочена право в сърцето му. Лиз-Ан не беше подготвена за онова, което последва. Той сграбчи китката й в желязна хватка. Острието се спря само на няколко сантиметра от целта си. Филип изръмжа и удари ръката й в близката скала, за да я накара да пусне оръжието. Въпреки силната болка, Лиз-Ан не го изпусна, защото знаеше, че това е последната й възможност. Сигурно с Божията намеса, тя успя да го ритне в слабините. Филип нададе измъчен стон и се отпусна тежко върху нея. Но тя все пак не успя да се освободи от него. Отчаяно се опитваше да отмести тялото му, но не успяваше. След няколко минути той се съвзе. Беше бесен. Надигна се на лакът и започна да търси камата в гънките на наметалото си. Тя също започна да я търси със свободната си ръка. Филип я намери първи и опря острието в гърлото й.

— Сега ли искаш да умреш, кучко, или малко по-късно? — И той се изплю през стиснати зъби. Отново удари ръката й в скалата.

Болката беше жестока. Пръстите й бяха като размазани и кървяха. Лиз-Ан изпусна камата. Тя се удари в скалата и се плъзна на земята. Филип се засмя — жесток, стържещ звук, който прокънтя в гората.

— Не е лесно да те задържи човек — каза той и прокара камата надолу по гърлото й. — Но аз те искам и ще те задържа… поне още малко.

Не можа да каже нищо повече, защото в лагера беше вдигната тревога. Чуваха виковете на мъжете, макар да бяха далеч. Филип бързо скочи на крака и започна да се облича. Рейналф! Огромно облекчение заля Лиз-Ан. Сигурно беше той! А може би хората на Уолтър се опитваха да избягат?

— Не мърдай! — изкрещя й Филип и препаса меча си върху туниката.

Тя се опита да остане спокойна. Той я накара да се изправи. Започна да я бута напред, между дърветата. Когато стигнаха до място, откъдето той можеше да наблюдава лагера, без да го виждат, той спря. Опря острието на меча си в гърба й, за да е сигурен, че няма да мърда или да вика.

Започваше вече да се развиделява. Лиз-Ан видя объркването, което беше причинено от пристигането на хората на Рейналф и Джилбърт. Не успя да види много, защото Филип я дръпна навътре в гората. Изруга високо и я накара да бяга. Тя правеше всичко възможно, за да го забави. Препъваше се почти на всяка крачка. Не бяха успели да отидат далеч, когато иззад дърветата се показа Дарт. Зад него на коня седеше Зара.

— Лиз-Ан! — извика Зара, като видя безредието, в което се намираха дрехите и косата на снаха й.

— Конят ти — каза Дарт и хвърли юздите в ръцете на Филип, след което препусна в галоп.

Без да губи време, Филип постави Лиз-Ан пред себе си на седлото и препусна след Дарт.

— Господи, не! — извика Джилбърт и вдигна ръка към небето.

Рейналф тъкмо вдигаше от земята забравеното наметало на Филип и не обърна особено внимание на вика му. Изправи се мълчаливо и започна да търси с поглед Лиз-Ан. Нищо. На юг? Не, Чаруик беше твърде умен, за да се движи все в една и съща посока. Тогава на изток? Там теренът беше лесен за прекосяване и щеше да улесни бягството му, но, от друга страна, не можеше да му предложи прикритие. Завъртя се рязко. Ярък проблясък в тревата привлече вниманието му. Наведе се. Камата на Лиз-Ан… Но по нея нямаше кръв. Той стисна оръжието и затвори очи. Надяваше се, че тя още е у нея, а ето, че и последната надежда беше угаснала. Щом Чаруик я беше намерил под полата й, значи беше успял да я изнасили. Да. Чаруик щеше да умре, закле се той. Беше подписал смъртната си присъда. Никой не беше му причинявал по-голяма мъка.

Едва сега Рейналф призна пред себе си онова, което от няколко дни не смееше да признае на никого. Той я обичаше. Чувството, което изпитваше към нея, не беше просто плътско желание. Само ако беше й казал…

Джилбърт продължаваше да ругае и да се вайка с вдигнати към небето ръце. Но Рейналф беше забелязал черните точици, които бързо се носеха към хоризонта. Сграбчи Джилбърт за ръката и го поведе към конете.

— Ще ги настигнем — каза гой и посочи бегълците.

Яздеха безумно бързо. Най-после излязоха на равна ливада, която се простираше далеч напред, чак до хълмовете в далечината. Рейналф отново видя бегълците — черни точнци, които се изкачваха по един от хълмовете.

— Ето ги там! — изкрещя той.

И отново препуснаха диво напред. Хората им ги следваха. Макар че имаха преднина, Дарт и Филип нямаше да успеят да им се изплъзнат. Конете им носеха по двама души на гърбовете си. А това все пак ги затрудняваше.

Някакво предчувствие накара Лиз-Ан да обърне глава. И видя конниците, които се носеха след тях. Рейналф! Сърцето й радостно подскочи. Тя поднови усилията си да се освободи от Филип въпреки бързината, с която препускаха.

— Какво те прихвана? — извика Филип и също обърна глава — Давай, Дарт, по-бързо! — извика той и извади меча си.

Насочи коня към близката гора. Щяха по-лесно да избягат от преследвачите си, ако можеха да се скрият от погледите им. Но това не им се удаде. Скоро бяха наобиколени от всички страни. Дарт и Филип се озъртаха с разширени от ужас очи. Бяха наобиколени от толкова много мъже, които искаха смъртта им. Лиз-Ан изпита дива радост, когато погледът й срещна този на Рейналф. Той огледа дрехите, лицето и косите й и в очите му тя видя нарастващ гняв. Опита се да се загърне, засрамена от състоянието, в което се намираше. А после погледна Джилбърт. Изражението му беше същото като на Рейналф. И двамата нямаше да намерят покой, докато не изцапат мечовете си с кръвта на онзи, който я беше отвлякъл и изнасилил.

А после Рейналф впи поглед в онзи мъж, който много приличаше на него. Не, не приличаше, те просто бяха еднакви. Същата светла коса, същите черни очи. Не можеше да повярва, че това копеле е негов брат. И сега разбра заблудата на Лиз-Ан. Погледът му се спря и на Зара. Майка му не изглеждаше никак добре. Като че ли беше изпаднала в безсъзнание. Лицето й беше заровено в туниката на Дарт. Може би така беше по-добре, помисли си той.

— Ако ни нападнете, ще убием жените! — извика Филип и насочи острието на меча към гърлото на Лиз-Ан.

— Смяташ ли, че има и друг начин, братко? — запита Рейналф.

— Не. Но можем да се бием на дуел, честен дуел — отговори Джилбърт и слезе от коня си с меч в ръка.

Рейналф също слезе от коня. Лиз-Ан с мъка забеляза, че брат и накуцва по-силно от обикновено. Разбра, че кракът го боли, и се разтревожи за изхода на битката. Двамата напредваха към противниците си. Дарт първи скочи на земята, за изненада на всички. Лиз-Ан се обърна към Филип и го заплю в лицето.

— Страхливец! — извика тя.

— Да не би да мислиш, че ще се криеш зад полите на жените през останалата част от живота си? — присмя му се Рейналф.

В последвалата тишина лицето на Филип се наля с кръв. Той побърза да скочи на земята. Лиз-Ан веднага приближи коня си до този на Зара и хвана юздите му. Зара лежеше в безсъзнание на гърба на коня. Геоф и Джоузеф излязоха напред и им помогнаха да се присъединят към редиците им.

— Кого искаш за противник? — попита Рейналф, готов да предостави правото на избор на Джилбърт.

— Дарт — отговори Джилбърт.

Всъщност той искаше да се бие с Филип, но не беше сигурен дали Рейналф няма да се поколебае да убие брат си. А справедливостта трябваше да възтържествува на всяка цена.

Рейналф погледна брат си. В очите му видя само омраза и гняв. В тях нямаше любов, нито подобие на братско чувство.

— Добре — съгласи се той.

Погледите на Джилбърт и Рейналф се срещнаха и Джилбърт тихо прошепна:

— Без милост!

Да, помисли си Рейналф, днес ще умрат двама мъже, но кои? Решен да запази живота си, най-малко заради Лиз-Ан, той извади меча си от ножницата.

Онова, което последва, не беше приятно за очите. Битката беше кървава. Оказа се, че Филип не само си служи добре с меча. Той беше истински майстор. Дарт беше нещо различно. Но той притежаваше злоба и гняв за двама. Беше и много силен. Не беше лесно да бъде победен. Очите на Лиз-Ан непрекъснато се стрелкаха от Рейналф към Джилбърт и после обратно. Ръцете й бяха свити в юмруци. Тялото й беше напрегнато и потръпваше с всеки удар, независимо кой го нанасяше.

Най-после Джилбърт нанесе такъв удар на Дарт, който не можеше да бъде избегнат. Като чу предсмъртния вик, Рейналф обърна глава да види кой е победителят. Видя светлата коса на брат си разпиляна по тревата и се досети, че Джилбърт е взел надмощие. Да, изправяше се над тялото на Колин Уордю, вдигнал меча си към небето. Всичко е наред, каза си Рейналф, така трябваше да стане. Но странно, изпитваше чувство на дълбока загуба, макар да не беше познавал брат си през всичките тези години. А Филип се възползва от разсеяността му, за да го нападне.

Раната не беше смъртоносна. Рейналф го знаеше, дори без да я погледне, но го поставяше в опасност. Той успя да избегне следващия удар. Отстъпи крачка назад, после още една. Кръвта влизаше в очите му и го заслепяваше, но нямаше време да я почисти. Гневът му набра сили и той нанесе силен удар на Филип. Филип извика и залитна, при което изтърва меча си. Лиз-Ан, която до този момент държеше юмрука си притиснат до устата, сега си позволи да нададе радостен вик.

— Кажи си молитвата! — процеди през зъби Рейналф.

Филип се хвана за корема и отметна глава назад.

— Предавам се — каза той и се усмихна.

Рейналф присви очи.

— Ще умреш, каквото и да става — обясни му той. — Ако не те убия, кралят ще поиска смъртта ти. Питам те дали искаш да умреш достойно или като страхливец?

— Предпочитам да имам шанс да разговарям с Хенри — отговори Филип.

Рейналф натисна острието, което беше опряно в гърдите на Филип, малко по-силно. Филип сведе поглед към него, а усмивката на устните му стана още по-широка.

— Нима ще убиеш победения рицар, който моли за пощада, барон Уордю?

Рейналф затвори очи. Чуваше различни вътрешни гласове. Разкъсваше се на две. Убеден, че Филип ще намери смъртта си, реши, че може да се съобрази със законите на кавалерството.

— Стани! — нареди му той.

— Знаеш ли, успях да легна с жена ти — каза му Филип. — Без съмнение, ще ти хареса онова, на което я научих. — И той се захили самодоволно.

Кавалерството можеше да върви по дяволите! Рейналф вдигна меча, после отново го отпусна. Грубо блъсна Филип към редиците от свои хора. Но Филип се спря за миг. И успя да измъкне камата си. Със заслепени от гняв и кръв очи, той се хвърли към Рейналф. А после, изведнъж, падна. От гърба му стърчеше стрела. Рейналф знаеше кой го е пробол. Вдигна поглед и видя Лиз-Ан. Ръката й, все още протегната напред, стискаше здраво лъка, нейния верен другар.

Рейналф прекрачи тялото на Филип и отиде при нея. А тя свали меча и му позволи да я разгледа отблизо. Сега не е време за гняв и лоши чувства — напомни си той и ги потисна. Застана мълчаливо пред нея. Тя хвърли лъка, нададе радостен възглас и се хвърли в прегръдките му. А той я притисна до сърцето си и погали косите й. Дори когато Джилбърт отиде до тях и се опита да я успокои, тя не искаше да се отдели от Рейналф. Джилбърт се обърна и отиде да види какво е състоянието на лейди Зара.

— Всичко свърши — прошепна Лиз-Ан в ухото на Рейналф. — Можем ли вече да си отидем вкъщи?

Той погали лицето й, кимна и каза.

— Тръгваме веднага.

Качи я на коня, седна зад нея, прегърна я и каза:

— Обичам те, Лиз-Ан Уордю!

Думите му изненадаха и двамата. Нея, защото не се беше надявала да ги чуе, а него — защото не знаеше, че е способен да ги произнесе. Лиз-Ан обърна грейналото си лице към него.

— Наистина ли? — попита го уж недоверчиво.

— Да, ти винаги ще бъдеш до мен, любима!

Тя се усмихна.

— Отдавна ли ме обичаш, Рейналф?

Той също се засмя.

— Струва ми се, че винаги съм те обичал!

— Но кога го разбра? — продължи тя да задава въпроси.

Той се замисли съвсем сериозно.

— Мисля, че тогава, когато се качи на онова проклето дърво и отказа да слезеш долу. Нямам много опит в любовта.

— Но ги обичаш майка си.

— Тази любов е съвсем различна — След няколко мига той каза: — Имам нещо за теб — И й подаде камата.

Тя я погледна е любов и нежно погали острието.

— Борих се с него — промълви тя.

Рейналф стисна зъби.

— Не искам да ми обясняваш. Приемам всичко — каза той. — Всичко е зад гърба ни.

— Макар да не ми се удаде да го пробода с камата — продължи тя, — успях да го ритна по мъжествеността му.

Рейналф погледна тържествуващото изражение на лицето й и каза.

— Значи той не…

Тя поклати глава, а очите й блестяха толкова ярко, колкото и бижутата, с които беше украсена камата. Рейналф въздъхна облекчено.

— Защо ли винаги те подценявам, съпруго моя? — попита той учуден — Та нали ти спаси живота ми… За което съм ти много благодарен. — Очите му просветнаха дяволито, когато допълни: — Ако ти доставя удоволствие, Лиз-Ан, можеш да обучаваш хората ми в бойните изкуства. И особено в стрелба с лък.