Войнствена любима

ГЛАВА 8

Силно ядосан, Джилбърт Балмейн разчисти дългата маса с едно-единствено движение на ръката си. Кани с бира, табли с храна и празни съдове се разхвърчаха наоколо като блуждаещи снаряди. Всички, които се намираха на пътя им, се наведоха или потърсиха прикритие в ъглите на залата, което още повече ядоса господаря. Като ругаеше силно — нещо, което строго беше забранил на сестра си, — той се обърна към капитана на охраната. Тръгна към строените рицари със силно зачервено лице, дишайки на пресекулки, а накуцването му беше по-забележимо от всякога. Като стигна до мъжете, безцеремонно ги хвана за предниците на туниките им.

— Ще отрежа главите и на двама ви, ако нещо лошо се случи на сестра ми! — изрева той. Изражението на лицето му ги уплаши. — По-добре се молете на Бога да се върне здрава и невредима!

Нито един мъж не би бил способен да проговори пред лицето на този страшен гняв. Мигове по-късно и двамата бяха освободени, а господарят им поведе рицарите си през залата. По пътя си запращаше всичко, което му попадне, на пода. Ритна една от пейките и я прекатури. Много малко бяха тези, които го бяха виждали толкова ядосан, а сегашното му състояние изплаши всички. Макар да го смятаха за справедлив и да беше уважаван господар, Джилбърт обикновено беше кисел и несговорчив. Често беше мълчалив и замислен и много малко хора се осмеляваха да го безпокоят в такъв момент. Само лейди Лиз-Ан винаги беше добре дошла за него. Той задоволяваше всичките й прищевки и дори беше започнал да я обучава в изкуството да води бой. Зад гърба му хората смръщваха вежди и клатеха глави, но никой не се осмеляваше да каже на глас, че заниманията са крайно неподходящи за една дама. И все пак някои от тях си спомняха за веселия ентусиаст, какъвто беше младият Джилбърт, който щеше да наследи баронската титла на баща си. Преди неговата смърт Джилбърт, а дори и сестра му, бяха по-различни. Нещата, които бяха довели до промените в характерите и на двамата, макар да не се помнеха в подробности, се знаеха от повечето хора, но никой никога не говореше за тях. Това беше строго забранено.

— Кой е този рицар, който я е отвел оттук? — изрева Джилбърт, като отново се върна на темата, предизвикала гнева му.

Робърт Коултър първи се съвзе и се осмели да се изправи срещу господаря си. С малко усилие на волята, той дори срещна погледа му.

— Каза, че се нарича Рейналф Уордю, милорд.

Уордю? Джилбърт се замисли. Името му се струваше познато. Изведнъж си спомни огромния светлокос рицар, който седеше на масата на краля само преди две седмици. Дамите, кой знае защо, го наричаха Белия рицар. Обикновено Джилбърт не обръщаше внимание на женските приказки, но този път не можеше да не забележи интереса, който мъжът пораждаше сред хората в двора. Сглоби част от разговорите, които неволно беше дочул. Знаеше само, че Уордю притежава много земи на север и че се смята за опасен противник. Смътно си спомни, че беше чул група млади дами да говорят, че съпругата му е починала съвсем наскоро. Те безсрамно се домогваха до вниманието му, а той като че ли не забелязваше. Свил длани в юмруци, Джилбърт отчаяно се опитваше да възстанови поредицата случки, довела до отвличането на Лиз-Ан. Защо този Уордю я беше отвел? Какво го е подтикнало? Да, сестра му беше много красива, но отрицателното й отношение към мъжете се долавяше лесно, а повечето смятаха, че то е по-важно от добрия външен вид. Като се извини, Ян, младият иконом, прекъсна мислите на господаря си.

— Самюъл знае повече, милорд. Той се грижеше за мъжа, когато беше пленник на лейди Лиз-Ан.

Думите му стопиха гнева на Джилбърт. Доближи лицето си до това на младежа. Дали беше чул добре?

— Пленник? — повтори. — Сестра ми го е държала като затворник? Един рицар? — Когато икономът сериозно кимна в знак на потвърждение, Джилбърт прокара длан по челото си. — Доведи ми Самюъл!

— Тук съм, милорд.

Огромният плешив мъж се появи и всички рицари се наредиха пред него. Джилбърт добре познаваше този човек. Той и съпругата му се ползваха с особеното доверие на Лиз-Ан.

— Самюъл — каза, опитвайки се да контролира чувствата си, — искам да говорим насаме. — И изгледа многозначително останалите присъстващи в залата. — Изпратете ми също така и онова момиче, Мели — нареди той.

Без да кажат и дума, изтощените от ездата рицари излязоха от залата, а заедно с тях икономът, капитанът на охраната и малкото слуги, които бяха станали свидетели на гнева на господаря. Джилбърт се отпусна тежко в стола с висока облегалка и започна да разтрива десния си крак. Вдигна здравия и го подпря на масата. Облегна се назад в стола, докато остана опрян на двата задни крака, и остана така. Самюъл седна на пейката срещу него — място, което господарят нетърпеливо посочи с ръка.

— Разкажи ми всичко — нареди Джилбърт. — И започни от самото начало!

Изпълнен с уважение, Самюъл започна да разказва какво се беше случило още от самото завръщане на лейди Лиз-Ан от замъка Лангдън. По средата на разказа Мели се прокрадна в залата и трепереща се приближи към господаря си. Джилбърт се наклони още повече назад, като едва не се прекатури заедно със стола, и безмълвно й посочи с ръка мястото до Самюъл. Тя послушно седна и наведе глава към треперещите си ръце, втренчила поглед в изгризаните си нокти.

— Какво е направила? — изрева Джилбърт.

— Да, срещна се с него насаме и го прободе с камата си.

— Лоша ли беше раната?

Самюъл поклати глава.

— Не, макар на нея много да й се искаше да беше така. Както знаете, тя…

Джилбърт нетърпеливо му махна с ръка да млъкне.

— Значи тя тръгна доброволно, без той да е нападал замъка?

Самюъл кимна и голото му теме отрази слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци.

— Тя нямаше избор, милорд. В замъка бяха останали малко хора, а рицарят каза, че ви е взел за заложник.

— Ах, този измамник, този негодник! — изрева Джилбърт и една мисъл, която отдавна се въртеше из главата му, изплува ясно в съзнанието му. — Дяволите да го вземат крал Хенри! — изруга той, като си спомни колко невинно монархът го беше запитал къде е в момента сестра му.

Самюъл и Мели си размениха несигурни погледи, свиха рамене и отново посветиха вниманието си на господаря. Джилбърт беше спуснал стола на четирите му крака, беше опрял лакти на коленете си и беше свил длани в юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Без да подозира нищо, Джилбърт беше казал на краля, че Лиз-Ан е на гости на братовчедка си в замъка Лангдън. Хенри се беше усмихнал почти радостно, а после неясно беше промърморил, че е време да се намери достоен за ръката й рицар. Дали Рейналф Уордю беше този, когото той имаше предвид? Странно, но през последните две седмици непрекъснато бяха изниквали неща, които го забавяха в двора, докато най-после монархът му разреши да се върне в Пенфорк. По онова време Джилбърт не виждаше в това нищо повече от досадна необходимост, но сега мислеше различно — че е станал жертва на плановете на краля.

— Той стои зад това — уверено заключи Джилбърт. — Но как е станало така, че Лиз-Ан е взела рицаря в плен? И защо?

Рейналф Уордю все пак беше огромен и як мъж. Как е успяла да го плени? И най-важният въпрос — защо сестра му, която мразеше мъжете, е направила това? Втренчи замислено поглед в тавана.

— Милорд — обади се тихо Мели.

Джилбърт я погледна.

— Какво знаеш за това ти, Мели?

Беше станал значително по-спокоен. За първи път, откакто научи за отвличането на сестра си, отново можеше да мисли логично. Мели закърши ръце.

— Ами, милорд, аз бях тази, която накара рицаря да падне в капана.

Джилбърт повдигна вежди, а после ги спусна толкова ниско, че почти покриха сините му очи.

— Ти? — попита невярващо и се поизправи на стола. — И защо си го направила?

— Защото господарката ми нареди, разбира се — каза Мели и отмести поглед встрани.

— Обясни ми, момиче! — Джилбърт удари с длан по масата.

Долната й устна затрепери, но Мели събра смелост и го погледна.

— Лейди Лиз-Ан не ми каза защо, милорд, но искаше да съблазнявам мъжа и да го водя по дългия тъмен коридор на замъка Лангдън. Той беше съвсем близо до мен, когато тя изскочи от сянката и го повали на земята.

— Само с един удар ли? — попита Джилбърт. Красивото му лице сега беше грозно намръщено. Той познаваше добре способностите на сестра си, но не мислеше, че може да се мери със силата на Уордю.

— Да. — Мели усилено закима. — Той беше пил много, милорд. Опита се да се бори, но милейди беше прекалено бърза и пъргава за него и с втория удар го накара да изпадне в безсъзнание. Той се строполи като огромен дъб.

Джилбърт си представи сцената и не можа да потисне усмивката си. Какво, за Бога, я беше прихванало?

— И как успя да го докара тук, без да разтревожи лорд Бърнард? Сигурен съм, че той е имал известни подозрения?

— Скрихме го в една от товарните коли и тръгнахме на другия ден преди зазоряване. По това време още не бяха открили изчезването му, милорд.

— И той не се събуди? Пътували сте ден и половина до Пенфорк! — отбеляза Джилбърт.

— Да, но всеки път, когато той се размърдаше, аз поднасях под носа му една смес, която господарката ми даде, и… — тя щракна с пръсти — той отново заспиваше.

Джилбърт извика, защото още нищо не му беше станало ясно.

— И лейди Лиз-Ан не ви каза поради какви причини го е отвлякла?

Мели поклати глава.

— Каза само, че е причинил голямо зло на семейството и тя ще го накаже за греховете му.

Думите наистина й подхождаха, но…

— Колко дни преднина има Уордю?

— Замина на север преди три дни, милорд — отговори Самюъл.

Три дни? Дали искаше да се върне в имението си? Изведнъж Джилбърт почувства колко е изтощен и разтърка очи. Хората му също имаха нужда от почивка, но после непременно трябваше да се впуснат в издирването. Мисълта, че може да загуби Лиз-Ан, го прободе в стомаха като стоманено острие. Въздъхна тежко, стана от стола и изкачи стъпалата, които водеха до неговата стая. Макар стомахът му да се свиваше от глад, не му обърна внимание и замислено закрачи напред-назад.

— Защо, Лиз-Ан? — запита той стените.

Като не получи отговор, закрачи още по-бързо, докато накрая болката в ранения крак стигна чак до хълбока и Джилбърт трябваше да спре. Хвърли се на леглото и започна да го разтрива. Обвини се, че е позволил на сестра си прекалено голяма свобода. А после мисълта му се върна на въпроса, защо тя беше пленила Уордю. За Бога, защо никой не я беше попитал?! Защо, за Бога, никой не беше я защитил? Робърт Коултър никога не беше обръщал гръб на предизвикателствата. Беше изпълнявал, и то добре, длъжността на капитан повече от двайсет години. Беше служил на бащата на Джилбърт още по времето на крал Стивън, когато конфликтите между съседните имения бяха постоянни. Защо тогава беше позволил на Лиз-Ан да се предаде? Дали годините на относителен мир не го бяха накарали да омекне? Защото ти позволи на Лиз-Ан да подлага авторитета ти на съмнение, ти й позволи да превишава правата си, както и твоите. Джилбърт затвори очи. И твърдо реши, че ще промени нещата, когато върне сестра си у дома. Време беше — и за него, и за нея — да обърнат гръб на миналото и да влязат в ролите си. Твърде дълго бяха позволявали на миналото да ръководи съдбата им. Мислите му неминуемо го доведоха до спомена за онази студена нощ, когато беше пролята кръвта му. И той неохотно се потопи в него с ясното съзнание, че му предстои да направи някакво страшно откритие. Припомни си всички болезнени подробности. Горещата болка, която беше експлодирала в гърдите му. Той беше паднал, все още стискайки здраво меча. Беше видял като през мъгла новия си противник, който имаше невероятно светла коса. Но не беше успял да го разгледа, защото изпадна почти в безсъзнание. И тогава чу вик, който раздра душата му. Лиз-Ан! Опита се да победи спусналия се над него мрак, но той се оказа по-силен от изнемощялото му, ранено тяло. Нещо го дърпаше към небитието, но той се държеше здраво за живота. Една нова, по-голяма цел… Джилбърт преживя всичко отново. Дишаше тежко, на пресекулки. Парчетата от мозайката най-после се подредиха. Макар да беше видял само смътно мъжа, който водеше атаката, Лиз-Ан беше запомнила всяка една негова черта. Възможно ли беше? Такава светла, почти безцветна коса, не беше нещо обичайно. Поклати глава. Защо беше необходимо на един благородник да се предрешава и да се държи като обикновен разбойник? Та това бе направо нелепо! Но нямаше друго обяснение за поведението на Лиз-Ан. Нима тя не се беше заклела някой ден да си отмъсти на негодника? И затова ли Уордю я беше отвлякъл? Ако беше така, какво възнамеряваше да прави той с нея? Джилбърт знаеше отговора. Тя нямаше да живее дълго. А дали беше още жива? Изправи се и се спусна по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж. Нямаше време за почивка. И тази нощ той и хората му щяха да прекарат на конете.