Зимни огньове

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Гарик стаеше на челното място на дълга маса. Баща му беше отляво, а майка му отдясно. Брат му Хю също беше тук заедно с пълничката си съпруга. Следваха най-близките приятели на Гарик, тези, които бяха с него по време, на дългото пътуване. На края на масата беше седнал брат му Феърфакс.

Гарик се вгледа в братята си. Въпреки че по телосложение и височина той си приличаше с по-големия си брат, с по-малкия те имаха като обща черта само цвета на очите, които бяха като на дядо им Улрик. Феърфакс беше само с година по-малък от Гарик, но беше с цяла глава по-нисък.

Гарик и Хю си съперничеха във всичко, но роднинската връзка между тях беше много силна. С Феърфакс Гарик имаше други взаимоотношения — близост, не по-различна от тази, която Гарик имаше с най-добрия си приятел Перин.

Но между Хю и Феърфакс имаше явно неразбирателство и винаги се чувстваше напрежение, когато двамата бяха в една стая. Хю проявяваше недоволство спрямо Феърфакс и той реагираше на тази неприязън, както всеки: с враждебност.

За разлика от Феърфакс, Гарик беше спечелил симпатиите на Улрик и по този начин къщата и принадлежащите й земи наследи той.

Феърфакс нямаше нищо друго, освен малката къща на майка си и една рибарска лодка. Истинско чудо беше, че най-малкият брат не беше озлобен. Животът му не беше лек и всеки ден той се трудеше упорито, за да оцелее. Но Гарик знаеше, че това му харесва, Феърфакс обичаше простия живот на рибаря.

Скалда изпя веселата песен, възхваляваща Локи, и напусна залата, изпратен от доволни възгласи. Дори очите на Анселм се бяха насълзили от смях.

Когато шумът утихна Елоиз се наклони към сина си и на шега му подхвърли:

— Разказът ти за това племе, на което сте попаднали, беше почти толкова смешен, колкото и тази песен. Сигурен ли си, че не си украсил поне малко истината?

— Засрами се, жено! — прогърмя гласът на Анселм. — Моят син няма нужда да украсява фактите, както правя аз. — Той се засмя на собствената си шега.

— Да, с теб човек никога не знае къде свършва истината и къде започва лъжата — отвърна Елоиз и замислено продължи: — Например за тази история с келтското момиче аз продължавам да се чудя дали всичко, което казваш, е вярно.

Анселм се намръщи.

— Всичко е вярно, точно тази история не се нуждае от допълнения.

Гарик го погледна с любопитство. Той разказал за пътешествието си и сега можеше да разпита за онова упорито момиче, което намери в леглото си предишната нощ.

— Как е момичето, Гарик? — попита майка му. — Видях я вчера. С нищо не беше променила поведението си. Почти не говори.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но с мен проговори, и то не по най-учтивия начин.

При тези думи Анселм се изкикоти.

— Значи успя да разбереш що за характер е?

Гарик се обърна към баща си.

— Тя е страшно твърдоглава, татко. Наистина ли е моя?

— Да, само твоя.

Гарик изсумтя.

— Тя съвсем не е съгласна с това.

— И аз не мисля, че ще се примири — ухили се Анселм, а синът му се намръщи.

Той разказа как са я заловили — история, която беше повтарял неведнъж, затова другите не слушаха с вниманието, с което Гарик слушаше.

Накрая той попита:

— Защо тогава реши да я дадеш на мен? — и отново напълни чашата си с медовина.

— Момичето ме мрази, защото аз съм причина за сегашното й положение. Видях я как владее оръжието и не я искам край себе си, тъй като винаги ще се намирам в опасност. Майка ти също няма нужда да се занимава с момиче като нея. Хю я искаше, но след като тя му показа ноктите си, той се отказа. Знаеше, че искам да я дам на теб, затова избра за себе си сестра й. Въпреки това аз вярвам, че ако опиташ, би могъл да я усмириш.

Гарик се намръщи.

— Ако е такава, за каквато ми я представяш, защо ми е да се занимавам с нея. Тя ще причини само неприятности, затова смятам, че ще бъде по-добре да я продам.

— Ти не я искаш, но друг ще я поиска — навъсено каза Анселм.

— Прекрасно знаеш отношението ми към жените — сухо отвърна Гарик. — С тази не е по-различно. Да бъде моя собственост съм съгласен, но не и за удоволствие. — Той бавно поклати глава, отричайки да е привлечен от нея по някакъв начин. — Не, нямам нужда от нея.

Брена току-що се беше завърнала в стаята, когато вратата се отвори и Яни влезе с поднос с храна. Потисната, с разбъркана коса и уморени очи, тя приближи Брена.

— Яни!

— Ти говориш с мен? — изненада се момичето. — Съмнявах се, че някога ще го направиш.

— Съжалявам — виновно каза Брена. — Не исках да изливам гнева си върху теб. Знам, че съм ти само в тежест.

Яни уморено каза:

— Не беше добре Ярмил да те завързва. Имаше право да се противиш. Изглежда, че ще трябва да продължа да се грижа за теб, дори и когато си свободна.

Брена се почувства много неудобно, тъй като момичето изглеждаше крайно изтощено.

— Щях да се оправям сама, ако не ми бяха забранили да напускам тази стая.

— Зная — опита се да се усмихне Яни. — Красавица като теб би накарала мъжете долу да се хванат за гушите. Може би вече си гладна. Ярмил те беше забравила, аз също, но преди малко се сетих за теб. — Заповядай — тя подаде подноса на Брена, — хапни това засега, довечера ще ти донеса от ястията.

— Можеш ли да останеш да си поговорим? Бих искала да ти благодаря за грижите, които полагаш за мен.

— Няма нужда. Беше ми заповядано, но и да не беше така, аз пак щях да го сторя. Нали сме от една народност.

— Тогава остани за малко.

— Не мога, Брена. Мога ли да те наричам Брена? — Когато Брена й кимна, тя продължи: — Долу има страшно много работа. Загубих почти цяла сутрин в гостната — намръщено каза тя. — Тези мъже не се интересуват от времето и правят каквото си искат.

Брена я погледна, като излизаше. Дали Лини, Корделия и останалите момичета изпълняваха същите задължения като това момиче? Дали щяха да накарат и нея да слугува?

— Не, никога! — високо каза тя и седна на пода до храната, почувствала внезапен глад. — Нека само да опитат!

Тя се нахвърли лакомо и мислено благодари на Яни, че се беше сетила за нея. В чинията имаше плешки от фазан, половин самун хляб, обилно намазан с масло, и купичка счукан лук.

Ястието беше чудесно и само пиенето не беше по вкуса й. Чаша мляко. Мляко! Нима Яни я смяташе за дете? Тя жадуваше за бира или поне вино.

Преди Брена да приключи с яденето, вратата отново се отвори и в стаята влезе Гарик. Беше облечен с красива туника и сини ленени панталони, обшити със сърма. Широк златен колан с голяма катарама, обсипана със сини камъни, опасваше кръста му. На гърдите му блестеше внушителен сребърен медальон.

Брена премести поглед върху голите му ръце. От мускулите, трептящи под загорялата кожа, се излъчваше сила и мъжественост. Тя си представи как тези ръце я обгръщат и сърцето й лудо се разтуптя. Но всичко бързо изчезна, когато си спомни за онова, което щеше да последва. Корделия неведнъж й беше описвала.

Накрая тя го погледна в очите и лицето й се покри с руменина, виждайки развеселения му поглед. Беше я наблюдавал, докато го беше оглеждала, и разбра, че е прочел мислите й.

— Какво искаш? — рязко попита тя, за да прикрие смущението си.

— Дойдох да видя как се чувстваш. Дали си успяла да свикнеш с обстановката.

— Не мисля да свиквам. Така че няма смисъл да ме питаш.

Независимо от държанието й Гарик се усмихна и разкри равни бели зъби, а на бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.

— Радвам се, че си се вслушала в заповедите на Ярмил и си работила. Това ли си направила? — той посочи към стана.

Тя щеше да се разсмее, ако не го виждаше, че говори сериозно.

— Не, дори не бих го докоснала.

Викингът застана сериозен.

— Защо?

— Това е женска работа. — Тя продължи да се храни.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си жена?

Тя го прониза с поглед, пълен с презрение.

— Разбира се, че съм жена, но никога не съм вършила женска работа.

— Предполагам, че това е под достойнството ти — саркастично каза той.

— Да — беше категоричният й отговор.

Гарик поклати глава.

— Казаха ми, че си щяла да бъдеш моя съпруга. Така ли щеше да дойдеш, без да знаеш как се управлява къща и как се води домакинство?

— Това мога да правя. От леля знам всичко за домакинската работа, но никога не съм я правила. А с това, дето съм щяла да ти бъда жена, вече е приключено. Никога не съм го искала и се съгласих само защото баща ми беше дал дума. Ние държим на дадената дума.

Той разбра какво имаше предвид тя:

— Нямам нищо общо с измамата. Обвиняваш ли ме?

— Не, аз знам кой точно е виновен и някой ден той ще си плати.

Гарик се засмя на заплахата й. Значи баща му беше прав, когато каза, че тя го мрази. От предизвикателното й държание той разбра, че може да вярва на всичко, което Анселм беше казвал за нея.

Гарик я огледа внимателно. Възможно ли е това крехко момиче да рани един силен мъж? Не, изглеждаше невъзможно. Нежното й тяло бе създадено да доставя удоволствия, не да воюва. Отново се почувства привлечен от нея и се ядоса на себе си. Наистина беше опасна, но не със заплахите си, а с чара си. Той не вярваше на жените и ги търсеше само при нужда. Не се занимаваше с тях и реши, че с тази ще постъпи по същия начин.

— Ако не ме обвиняваш за това, че си тук, защо отправяш яростта си към мен?

— Глупаво е да се задава такъв въпрос. Довеждат ме тук, след това ти идваш и казваш, че съм твоя собственост. Знай, че никой не може да каже това за мен. Никога няма да бъда нечия собственост.

— Значи се връщаме там, откъдето тръгнахме — въздъхна той. — Е, добре, скоро ще разбереш кой е господарят тук.

Тя се засмя, чувствайки силата си.

— Знам, че ти си господарят тук. Никога не съм се съмнявала в това.

Блясъкът в очите й го накара да се усмихне.

— До момента, в който продължаваш да мислиш по този начин, ще се разбираме. — След тези думи той напусна стаята.