Зимни огньове

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сепната в съня си от кошмар, Брена скочи напълно разбудена и се зачуди дали вече е утро или все още е нощ. Тя спеше върху набързо приготвено от кожите легло. Шумът от долу я накара да се пита как е възможно тези викинги да са пили толкова много и все още да продължават.

Празнотата, която почувства в стомаха си, я принуди да стане.

Нима трябваше да умре, докато се сетеха за нея. Да вървят по дяволите, тя сама ще си намери храна. Яд и решителност просветнаха в очите й и без да се колебае, тя напусна стаята. Не беше толкова глупава да рискува да слезе по вътрешните стълби. Вместо това отново използва външните и се озова от другата страна на къщата, откъдето се носеше приятен аромат.

Брена нервно надникна вътре. Имаше две жени: едната — стара, другата — на средна възраст и двете въртяха цяло прасе на шиш. Зад тях Яни извади два хляба от дълъг железен поднос и ги сложи в голям панер върху масата, Ярмил не се виждаше наоколо и Брена внимателно влезе в дългата тясна стая.

Очите на Яни се разшириха от учудване.

— Брена! О, аз отново те бях забравила. Толкова съм заета! Откакто Ярмил ме е събудила, не съм сядала за минутка — извини се тя.

— Няма нищо, Яни. Аз и без това току-що станах от сън. Кажи ми сега ден ли е или нощ?

— Следобед е и много от мъжете също тъкмо стават от сън — уморено отвърна Яни.

— Нищо чудно, че съм толкова гладна — каза Брена, изненадана, че е спала толкова дълго. — Те през цялата нощ ли са гуляли? — попита Брена и се обърна към залата.

Яни въздъхна.

— Да, не са спирали. Някои преядоха и препиха, но повечето почиваха и пак продължаваха. Все още има такива, които са със замъглени очи, пеят и не стават от масата.

— Кога ще свърши всичко?

Яни сви рамене.

— Да се надяваме — утре сутрин. Но за теб ще е по-добре веднага да се върнеш в стаята си. Мъжете влизат тук и ако те видят, това няма да е никак хубаво. Знаят мен и Мойда, но когато видят ново момиче, побесняват.

— Разбирам — отвърна Брена сигурна, че Яни преувеличава. Гарик не се бе отнесъл с нея грубо.

— Ще приготвя нещо и ще ти го донеса горе.

— Добре — каза Брена и се накани да си върви. Но беше късно.

Зад себе си чу ръмжене като на диво животно. Разтревожена, тя се обърна и видя огромен мъж, който се насочваше към нея. Други двама стояха до вратата и се смееха.

— Брена, бягай! — извика Яни.

Въпреки че беше против природата й да бяга от каквото и да било, здравият разум й подсказа, че не би могла да се съпротивлява, защото нямаше оръжие. Тя се втурна към вратата, но беше загубила прекалено много време, докато вземе решението. Викингът я сграбчи за плитката и я придърпа към себе си!

— Пусни ме, кръвожаден дивак! — избухна тя.

Мъжът само се разсмя на яростта й, на напразната й борба, още повече че не разбра думите й. Трябваше да прехапе устни, за да не отговори на собствения му език. Ако го беше направила, щеше да обърка плановете си, затова просъска на келтски, докато той я влачеше навътре. Беше я сграбчил с едната си ръка, докато преминаваше през кухненското помещение, за да отиде при другите двама. Яни вече не бе в стаята, но тя и без това не би могла да й помогне.

— Горм, ти хвана нещо много добро. Кълна се, че тя е дар от боговете.

— Вероятно е новата робиня на Гарик. Чудя се защо я е крил досега — каза другият.

Този, който държеше Брена, се изкикоти.

— Погледни я и ще разбереш.

— Не, откакто Морна го изигра, Гарик вече не се интересува от жени.

— Да, но тази е по-различна.

— Съгласен съм, Горм. Но Гарик не би я използвал така, както аз бих го правил. Той не се отнася собственически дори към това, което е негово.

— Тогава защо не я е показвал досега?

— Мисля, че тя се е криела. От начина, по който се съпротивлява, бих казал, че не е искала да бъде открита.

— За нея Гарик казва, че се бие като мъж.

— С оръжие, да, но когато го няма!

Тогава Горм внезапно извика и изпусна Брена на пода, за да притисне ръка върху бедрото, където го беше ухапала.

— Тя се бие като мъж, когато има оръжие, но когато няма, се бие като жена — заля се от смях другият.

Брена веднага се изправи на крака, но се намери между тримата, а зад гърба й беше залата, пълна с мъже. Огромният мъжага, който я беше сграбил, се намръщи и отново се насочи към нея. Брена вече беше изпитала силата му и не би му се дала още веднъж.

Престори се на изплашена, извъртя протегнатата ръка на Горм и отблъсна другия, като успя да измъкне ножа от колана му, след това отстъпи назад, размахала блестящия метал пред очите им, за да бъде сигурна, че виждат какво държи в ръката си.

— Тор! Една жена те изигра, Баярд.

Мъжът, чийто нож Брена бе отнела, погледна убийствено приятеля си.

— Трябва й един хубав урок!

— Тогава направи го! Аз самият не мисля да се връщам при жена си с рана, която не бих могъл да обясня.

— Горм?

— С теб съм, Баярд. С нея бих прекарал много по-вълнуващо, отколкото съм прекарвал с друга жена.

— Тогава ти хвани ръката й с ножа, а аз ще я сграбча.

Брена раздвои вниманието си. Глупаци, помисли тя презрително. Това, че си говореха на висок глас пред нея, беше по-добро оръжие от ножа. Беше напълно подготвена, когато я нападнаха. Държеше ножа пред себе си и когато Баярд скочи, за да я хване за ръката, тя бързо се наклони напред и раздра туниката му. Мястото мигновено се обагри с кръв.

— Това е за теб, свиньо! — извика Брена и в същото време насочи ножа към Горм.

Омразата върху лицата им й подсказа, че трябва да бъде предпазлива, и тя бавно започна да отстъпва. Но трябваше да спре, тъй като срещу нея се появи друг викинг. Прекалено късно разбра грешката си. Намираше се в залата и една група мъже вече я обграждаше. Тя мигновено се отдръпна, когато един от тях се опита да я сграбчи.

В помещението се възцари тишина. Брена изгледа всички и това което видя, бяха изумени погледи. Никой не помръдваше, включително Горм и Баярд. Знаеше, че ако се нахвърлеха, върху нея, е загубена. Би могла да убие само няколко.

Важното бе, че все още можеше да се контролира. Не беше паникьосана, както биха били други на нейното място. Когато един от мъжете — порядъчно пиян се запъти към нея, опита се да я докосне и направи неприличен жест, тя се обърна към него, но не се нахвърли с ножа. Вместо това повдигна полата си и го ритна така, че го изпрати далеч от себе си. След това отново се обърна към двамата си нападатели, които бяха използвали момента, за да се приближат до нея. И тогава цялата зала избухна в смях, отправен към унижения пияница. Тъй като някои започнаха да коментират каквото знаеха за Брена, част от напрежението изчезна.

Всички я наблюдаваха с любопитство, а също и двамата мъже, които я преследваха.

— Моите поздравления за представлението, което ни изнесе, Баярд — чу се плътният глас на Анселм от другия край на стаята, — но нима мислиш, че е разумно да се въоръжават робите?

При тази очевидна подигравка лицето на Баярд се покри с червенина. Вместо да предизвиква толкова могъщ мъж като Анселм, Баярд влезе в тона му.

— Не мисля, че това е разумно, но беше най-малкото, което бих могъл да направя, за да оживя събирането. Прекалено много са тези, които заспаха, и много малко от тези, които пият и се веселят.

Смехът в залата се засили и Брена предпазливо се огледа дали двамата й преследвачи не се бяха отказали от нея. Тя се обърна по посока на гласа, който не беше трудно да разпознае, и видя Анселм в края на една от двете дълги маси. Очите им се срещнаха. Брена трябваше да наложи цялата воля, за да не се нахвърли върху него.

— Остави ножа, Брена.

Тя се напрегна цялата, когато чу този глас.

— Не, няма да го оставя!

— С какво ще ти помогне той? — попита Елоиз.

— Ще държи далеч от мен тези нескопосани нещастници, които се опитват да ме хванат — отговори тя, като се оглеждаше още веднъж, преди да сложи ножа в колана си.

— Да, вероятно ще ти е от полза, но не мисля, че Гарик ще ти разреши да го задържиш.

Брена присви очи и сложи ръка върху дръжката на ножа.

— Той наистина ще съжалява, ако се опита да ми го отнеме — студено отвърна Брена и поглеждайки към Анселм, каза: — Предай му, че го предизвиквам на борба. Той може да избере оръжието, тъй като аз мога да боравя с всички видове.

Елоиз въздъхна и поклати отрицателно глава.

— Не, Брена. Това аз няма да му кажа.

— Защо? — намръщи се Брена. — Ти просто ще преведеш думите ми.

— Един викинг никога не би се сражавал с жена. Това няма да му донесе слава — спокойно отвърна Елоиз.

— Но той трябва да умре! — извика Брена, а гласът й трепереше от ярост. — Не нападам в гръб, аз се бия честно очи в очи.

— Той няма да се бия с теб, защото знае чувствата ти към него.

— Не можеш ли да разбереш, че за сегашното ми положение е виновен изцяло той? Близките ми, хората, с които съм израснала, всички те са мъртви и за това е виновен съпругът ти. Мъжът на сестра ми, дори един викинг, който… — тя се спря, преди да е казала останалото — който беше наш приятел. Той също е мъртъв. И моята прислужница, една възрастна жена, която толкова много обичах. — Брена извиси глас. Спомените я бяха разстроили. Посякоха я с брадва. Защо нея? Тя нищо не би могла да им направи. Щом викингите не се бият с жена, защо тя е мъртва?

— Мъжете се променят на война — отвърна Елоиз тъжно. — Много невинни и беззащитни хора умират тогава и това е много жалко, но нищо не може да се направи. В такива случаи мъжът ми също съжалява.

Брена я погледна, а в погледа й се четеше неверие.

— Това не е вярно! Защо тогава държи сестра ми и леля ми като слугини, защо не ги освободи?

— Ти се намираш в същото положение, Брена.

— Не, аз на никого няма да слугувам!

— Ще трябва, Брена.

— Предпочитам да умра!

Избухването на Брена стана причина залата отново да утихне. Мъжете не разбраха думите й, но тези, които я познаваха, знаеха за гнева й. Хю Хаардрад се приближи до майка си, загрижен за безопасността й.

— Да не би да те заплашва? — попита я той.

— Не, гневът й е насочен срещу баща ти.

— Нямам доверие на роб, който държи в ръцете си нож, — а още повече на нея — грубо каза Хю. — Задръж вниманието й, а аз ще я сграбча откъм гърба.

— Не, Хю, остави я — заповяда му Елоиз. — Точно сега тя е готова за борба. Всъщност тя иска точно това.

Хю се изсмя.

— Така ли? И какви са й шансовете?

Брена му хвърли убийствен поглед. Това беше мъжът, който се беше осмелил да я опипва, когато тя беше, напълно безпомощна.

— Свиня! — каза тя и се изплю в краката му. Погледът на Хю стана заплашителен и той инстинктивно повдигна ръка, за да я удари.

— Защо ти…

— Хю, спри! — заповяда му Елоиз.

В това време Брена извади ножа от колана си и го размаха заплашително. Предизвикваше го.

— Кучка! — изръмжа Хю. — Цяло щастие е, че не взех този дявол. Ако беше при мен, досега да е мъртва. Но и той чувства същото, както личи по вида му — прибави Хю, посочвайки към другата страна на залата.

Брена се обърна и видя Гарик, който стоеше на прага на вратата, от която преди малко тя беше влязла. Лицето му беше намръщено, а в очите му се четеше гняв.

Откога ли е тук? Какво ли е чул?

Яни стоеше зад гърба на Гарик, а на лицето й беше изписана тревога. Очевидно тя го беше повикала. „Яни, вместо да ми помогнеш, ти само увеличи неприятностите ми“ — с болка си помисли Брена.

Гарик се приближи с бавна стъпка към тях, а върху лицето му беше изписано недоволство. Когато отиде при тях, той се обърна към майка си, но заговори на езика на Брена.

— Какво прави тя тук?

— Питай мен! — извика Брена.

Той я погледна смразяващо.

— Твоите приятели Горм и Баярд я преследваха — набързо му обясни Елоиз.

— А ножът?

— Тя го отне от Баярд.

— Това и сама мога да обясня — намеси се Брена.

— Сигурен съм, че можеш — отвърна Гарик с плътен глас. — Тогава кажи ми как са те намерили? Не вярвам приятелите ми да са влезли в стаята ти.

— Аз слязох долу.

— Казано ти беше да не мърдаш от там! — рязко й напомни той.

— Значи в такъв случай целта ти е да умра от глад? — възмутено попита тя, чувствайки буца в гърлото си. — Никой не ми донесе храна и слязох да си потърся сама.

Чертите му леко се смекчиха.

— Добре, значи това е причината да те открият. Но това не ти дава право да крадеш оръжия.

— Взех го, защото трябваше да се защитя.

— От какво? — рязко запита той. — Никой не би те наранил.

— Може би не да ме наранят, но да ми причинят нещо също толкова ужасно — отвърна Брена.

— Това, което са възнамерявали да направят, е разрешено в тази къща — намръщено каза Гарик.

— Значи би ме дал на тях?

— Да, аз не съм отказвал на приятелите си това удоволствие и ще продължавам да им го осигурявам, докато мога.

Объркването й беше очевидно.

— Тогава защо ме беше скрил от тях?

— Имаш нужда да свикнеш с обстановката — спокойно отвърна той, сякаш очакваше тя да оцени жеста му. — И все още разполагаш с това време.

Тя го изгледа с презрение.

— Отново се показваш като пълен глупак, защото аз никога няма да се приспособя към живота, който ми налагаш! С твоите приятели няма да имам нищо общо!

Очите му заблестяха от зле прикриван гняв.

— Мисля, че дойде времето, когато трябва да се разбере кой е господарят тук.

В този момент се намеси Елоиз:

— Гарик, не! Не тук пред всички — каза тя на техния език.

— Тя има нужда от урок!

— Да, но не пред толкова много хора. Към нея трябва да се отнасяш по различен начин, защото тя не е като останалите робини, много е горда.

— Гордостта й може да се смири.

— Ще направиш това с едно толкова прекрасно същество?

Тогава той попита:

— Защо си на нейна страна? Да не би да очакваш от мен да понасям гневните й изблици?

— Не, но към нея чувствам някаква близост, защото сме дошли от една страна. В началото, когато дойдох тук, аз се чувствах като нея, но любовта ме промени.

— Тогава какво предлагаш?

— Би могъл да бъдеш по-учтив, сине — нежно каза тя.

— Не, това не ми е присъщо.

— Преди време ти беше по-различен. Морна ли те направи такъв? — Като видя, че очите му се присвиха, тя бързо добави: — Прости ми, не мислех да ти напомням за нея. Но това момиче не е Морна. Защо не опиташ да бъдеш по-внимателен с нея?

— Нали е моя?

— Да — неохотно отвърна майка му.

— Тогава остави ме да се отнасям, както аз реша.

Брена настръхна. Беше много трудно да се сдържа, когато разговорът се отнасяше за нея. Гарик се беше показал като безсърдечен неприятел, не по-различен от това, което тя бе очаквала. Сега поне го познаваше. В този момент осъзна, че я гледа.

— Дай ми ножа! — Гласът му изискваше подчинение, но тя само поклати глава.

— Не, ти сам трябва да си го вземеш.

— Гарик, за бога, остави сега този нож — със сериозен глас каза Елоиз. — Искаш да те рани ли?

— Тор! — избухна той. — Тя говори смело, но ти я надценяваш, както и тя себе си. Тя не би могла да се сражава с мъж.

— Моля те, Гарик!

Той се бори известно време с чувствата си, но накрая молбата на майка му взе връх. Обърна се към Брена, която го гледаше предизвикателно.

— Ще ме последваш ли спокойно?

— Да — с готовност отвърна тя, сигурна в победата си.

Той й направи място и тя мина пред него. Докато се придвижваше напред, тя не поглеждаше встрани, и сигурна, че вече никой няма да й посегне, прибра ножа в колана си.

Когато изкачиха стълбите, Брена се насочи към работната стая, но Гарик я спря и я вкара в спалнята си. Тя не се възпротиви. Там поне леглото беше удобно. Но в момента, в който влезе вътре, той я изненада, като я повдигна от земята с едната си ръка, а с другата й отне ножа. След това с всичка сила я завъртя и я хвърли на студения под.

— Трябваше да направя това долу и пред всички да ти покажа къде е мястото ти! — извън себе си от яд извика Гарик.

— Лъжец! — изкрещя тя и скочи на крака. — Ти не посмя да се биеш с мен, когато бях готова за това. Нападаш ме в гръб като страхливец, какъвто всъщност си.

— Внимавай какво говориш! — закани се той. — Или ще си получиш заслуженото, и без това отдавна го търсиш.

— Значи ще биеш една беззащитна жена? Колко си жалък!

— Не беззащитни жени, а непослушни роби — ядно каза той.

При тези думи тя се нахвърли върху него.

— Спри, ако ти е мил животът!

Беше изцяло завладяна от желанието да му причини болка. Но изведнъж чу зловещо ръмжене, което идваше от леглото, и се закова на място. Когато се обърна, видя огромно бяло куче, оголило острите си зъби срещу нея.

— Само се приближи до мен и той ще ти се нахвърли.

— Изгони го от тук — тихо каза тя.

— Не, това няма да направя. Само кучето би могло да предотврати друга твоя беля — отвърна Гарик, а устата му се разтегли в насмешлива усмивка.

— Не можеш да ме оставиш тук с него.

— Той няма да те нарани, докато стоиш мирна.

На вратата Гарик спря, а по лицето му се четеше оживление.

— Все още не сме се били с теб, Брена Кармарам. Но когато му дойде времето, аз се надявам това да бъде удоволствие за мен.

За момент тя забрави кучето:

— Аз също се надявам да е така!

Гарик се разсмя от сърце и погледна към животното на леглото.

— Пази я добре.

Момичето и кучето останаха сами в стаята.