Зимни огньове

ГЛАВА СЕДМА

Селището изглеждаше много примитивно. На около една четвърт миля от фиорда се намираше голяма дървена къща без прозорци, а около нея имаше по-малки къщурки и навеси за добитък. Извън селото имаше други къщи, разпръснати на разстояние една от друга.

Няколко жени и деца, придружени от цяла орда кучета, дойдоха на брега да посрещнат мъжете. Други останаха да ги чакат в голямата къща. Завързаха Брена и останалите пленнички за китките и ги свалиха на брега. Двама мъже ги заведоха в една от малките колиби.

Всички погледи се насочиха към нежната фигура в черно, която стъпваше гордо и внушаваше респект с присъствието си. Останалите пленнички вървяха бавно и отпуснато. След като затвориха вратата на колибата, останаха на тъмно.

— И сега какво? — проплака Енид.

— Ако знаех какво ме очаква, нямаше да съм толкова изплашена — обади се друго момиче.

— Сигурно скоро ще разберем — сопна се Корделия. — Тази тъмнина е непоносима. Видяхте ли, че всичките им къщи са без прозорци? Да не би тези смели викинги да се страхуват от светлината?

— Много на север сме, Дела — отвърна Лини. — Вероятно тук става много по-студено от която и да е мразовита зима при нас. Прозорците, без значение колко добре са уплътнени, биха пропускали студа.

— Имаш отговор за всичко — саркастично просъска Корделия. — Каква ще бъде тогава съдбата ни занапред, Лини? Какво ще стане с нас?

Лини въздъхна уморено. Тя стоеше в средата на стаята близо до Брена. Нямаше сили да им каже, че сега не са нищо повече, от обикновени робини. Нямаше защо да плаши допълнително момичетата с нещо, в което самата тя не беше съвсем сигурна.

— Дела, ти сама каза, че скоро всички ще знаем — отговори накрая Лини.

Брена все още мълчеше, напълно неспособна да предложи някаква сигурност. Тя също можеше да си представи по-нататъшната им съдба, но съзнанието й отказваше да приеме такова бъдеще. Вбесена, че не успя да ги предпази, когато най-много се нуждаеха от нея, тя не продумваше. Какво би могла да направи със завързани ръце и без оръжие? Мъжете бяха издевателствали над тях, но тя не бе успяла да предотврати и това.

Фактът, че нея не я бяха докосвали, я успокояваше донякъде. Единственото обяснение, което си даваше, беше, че я пазят за сватбата. Но тя по-скоро би умряла, отколкото да се ожени за викинг. Единственото, което искаше, беше отмъщение и все някога щеше да го изпълни.

Разтовариха кораба. Прибраха златото, пуснаха добитъка на пасището и се събраха в голямата къща на шумно празненство. Огромен глиган беше опечен на шиш. Роби приготвяха различни видове ястия.

Мъжете се разположиха на дългите маси и се заеха с пресушаването на огромни количества медовина. Други се обзалагаха кой ще изпие повече. Големият, приличащ на трон, стол, заемащ челно място на масата, беше празен, но никой не се смущаваше от отсъствието на Анселм.

В банята котел с вода вреше на огъня. Пушек и пара се смесваха и дразнеха очите. Огромна вана, в която спокойно можеха да влязат петима души, беше разположена в средата на помещението. С чаша медовина в ръката, Анселм разпускаше тялото си в горещата вода.

Красива млада робиня разтриваше гърба му. Първородният му син Хю стоеше върху пейка, опряна на стената.

— Сигурен ли си, че няма да ме придружиш? — сърдито попита Анселм. — По дяволите това ритуално къпане, на което майка ти толкова държи. По друго време не бих имал нищо против, но тя знае колко съм нетърпелив да отида и въпреки това ме накара, да дойда първо тук.

— Не само с теб е така, татко — отвърна Хю с усмивка. — Тя прави същото с мен и с Гарик, когато се завръщаме от сражение. Мисли, че сме изцапани с кръвта на враговете си и колкото може по-бързо трябва да се пречистим.

— Каквато и да е причината, Локи ми се присмива в този момент. Не знам защо се съгласявам с това нещо.

Хю се разсмя от сърце и сините му очи весело заблестяха.

— Неведнъж си казвал, че жена ти управлява къщата, а ти морето.

— Това е вярно. Жена ми си присвои повече права, отколкото съм й дал. Но стига за това. Гарик завърна ли се?

— Не.

Анселм се намръщи. Последния път, когато по-малкият му син не се завърна преди зимата, беше пленен от християните. Но тогава той беше на поход срещу противника. Миналата пролет Гарик отплава, за да опита късмета си в търговията, така че поне докато не дойде зимата, Анселм нямаше от какво да се страхува.

— А Феърфакс, къде е той?

— На лов за китове — кратко отвърна Хю.

— Кога замина?

— Преди седмица.

— Значи ще се върне скоро.

Хю сковано се изправи. Едър мъж на около трийсет, той беше копие на баща си. Хю негодуваше срещу този брат, който беше от друга жена, и се възмущаваше всеки път, когато баща му се интересуваше от него.

— Защо се занимаваш с него? Съгласен съм, че майка му е свободна жена, но той е копеле не по-различно от тези, които си създал от робините си.

Сините очи на Анселм се присвиха.

— Другите са дъщери. Аз имам само двама законни синове и Феърфакс. Не се бъркай в отношенията ми с него.

— Но той не е викинг. Той е слаб и мекушав.

— Моя кръв тече във вените му. Повече няма да говорим за това. А сега ми кажи как вървяха тук нещата, докато ме нямаше. Кланът Борксен създаваше ли неприятности?

Хю сви рамене и отново седна.

— На пасището бяха открити две умрели крави, но нямаше никакви доказателства, че те са го направили. Би могло да е дело на разбунтувал се роб.

— Но ти се съмняваш в това, сине.

— Да. По-скоро Гервис или Седрик или някой от братовчедите им. Те ни предизвикват да им отмъстим. Кога ще ни разрешиш да ги нападнем?

— Тази борба трябва да се води честно — отвърна Анселм ядосано. — Последни ние ги нападнахме.

— Значи е техен ред — продължи Хю с глас, изпълнен със сарказъм. — Тор! Само защото ти и Латам Борксен сте били някога приятели, не е достатъчно тази борба да се води по такъв начин. Минаха години, без да се пролива кръв.

— Прекалено много си се бил с чуждестранен враг, Хю. Никога не си се бил с врагове, които да са викинги като нас. Тази борба трябва да се води честно. Не бива да се обвинява Латам за това, което се случи, защото той трябваше да вземе страната на синовете си.

— Нима си забравил, че заради тях изгуби единствената си законна дъщеря? — просъска Хю.

— Не съм забравил. Один ми е свидетел, че другите ще платят, така както Едгар си плати. Но това ще бъде направено по честен път не с подмолни атаки.

Анселм се надигна от ваната и момичето го загърна в плътна вълнена роба.

— Сигурен съм, че те също са открили две от кравите си умрели.

Хю се ухили и се отпусна.

— Точно така.

— Добре — отвърна Анселм, — значи е техен ред. А сега, тъй като Елоиз не може да намери нищо повече нередно по мен, ще се преоблека и ще се срещнем в залата.

— Казаха ми, че си се завърнал с пленници.

— Да, общо са седем.

— Любопитен съм — продължи Хю. — Между тях имало дребен младеж с дълга, черна коса. Имаш достатъчно мъже роби. Защо си довел и този?

Анселм се засмя и ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Това също е жена: момичето, за което щеше да се жени брат ти.

— Така ли? Лейди Брена? Изгарям от нетърпение да я видя.

— Тя притежава смелост, каквато не съм виждал у никоя друга жена. Би се с нас с меч в ръка и рани Торн. Красиво беше да я гледаш как се сражава.

— Искам я.

— Какво?

— Казах, че я искам — повтори Хю. — Гарик мрази жените, а ти имаш Елоиз. Моята съпруга е кротка, каквито са и робините ни. Това, от което имам нужда, е точно такава пламенна жена.

— Ти дори не си я видял, Хю — отбеляза Анселм и устните му леко се присвиха. — Тази малка красавица притежава повече енергия, отколкото би било удобно за теб. Ужасно зла е и изпълнена с враждебност и омраза.

— Храбростта й може да бъде пречупена! — каза Хю, а очите му заблестяха в очакване. — Няма да се откажа, наистина я искам.

— Тя не трябва да бъде пречупвана! — рязко отвърна Анселм. — Ще я дам на Гарик. Точно от нея се нуждае той, за да превъзмогне собствената си несполука.

Анселм не каза, че тя все още е девица, защото тогава Хю още повече щеше да настоява да я има и като първороден син правото би било на негова страна.

— Между останалите има една червенокоса жена, която повече би ти допаднала. Тя е по-женствена, точно както ти ги харесваш. И е по-отстъпчива.

— А ако избера лейди Брена?

— Ще съм доволен, ако не го направиш — предупреди Анселм.

— Ще видим — отвърна Хю уклончиво.

Вратата се отвори и в малката стая влетя прах, който бе осветен от слънчевите лъчи, процедили се през отвора. Когато изведоха пленничките на двора, всички присвиха очи срещу силната светлина. Заведоха ги в голямата къща и ги оставиха в средата на пълната с хора стая.

Лини разпозна мъжете, които бяха на кораба. Те бяха насядали по дългите пейки до стените. Някои се бяха събрали в края на масата и играеха някаква игра. Висок, едър мъж, който не беше виждала досега, оглеждаше великолепен сив кон, който бяха довели в стаята заедно с жените. Дъхът й спря, когато в него разпозна коня на Брена — Уилоу. Ако Брена видеше това, беше непредсказуемо какво би могла да направи. За щастие, тя все още не го бе забелязала. Племенницата й гледаше Анселм с нескрита омраза и дори не се обърна към конете, когато ги въведоха в стаята.

Анселм стоеше начело на масата. Момичета, облечени в груби вълнени дрехи, му прислужваха. До него стоеше жена на възрастта на Лини. Тя беше облечена във великолепна жълта коприна. До нея имаше друга жена, по-млада, закръглена, със същата руса коса като на останалите хора в стаята.

Високият мъж, който беше оглеждал Уилоу, отиде при пленничките. Бутна Лини настрана и спря пред Брена. Повдигна лицето й, за да го огледа, постъпвайки по същия начин, по който беше действал само преди секунди с коня, но тя го удари със завързаните си ръце, а яростта, изписана върху лицето й, го отказа да я докосва повече.

Брена почувства мъжкаря в него, усети миризмата на пот и на коне, която се излъчваше. Алчно загледа камата, закрепена на колана му, но гърленият му смях я накара да повдигне поглед към лицето му.

— Тор, тя е истинска красавица!

— Видя ли, че е точно такава, каквато ти я описах? — обади се Анселм от мястото си.

Хю се ухили самодоволно и започна да я оглежда от всички срани. В очите й нямаше страх, макар да знаеше, че е безсилна. Безсилна дотогава, докато нямаше оръжие в ръцете си. Брена толкова се беше вглъбила в това, което си мислеше, че не забеляза кога Хю се беше приближил до нея. Заставайки толкова близо, че никой, който би го разбрал, не би могъл да го чуе, той прошепна в ухото й:

— Ще излича тази непокорност в погледа ти, лейди. Ще пречупя тази смелост, на която баща ми толкова се възхищава.

Хю не знаеше, че тя разбира езика му. Към мъжа Брена чувстваше единствено презрение заради хвалбите му, докато той не я приближи към себе си и не притисна устните си в нейните. Ръката му се плъзна по гърдите й и грубо ги натисна. Тя не можеше да използва ръцете си, затова силно захапа езика, който лигавеше устата й. Хю отскочи, като я блъсна така, че тя падна върху останалите жени.

— Върви по дяволите! — извика и се опита да я удари, но беше възпрян от Анселм, който властно произнесе името му. Хю спря и се обърна към баща си.

— Тя щеше да ме нарани!

— Предупредих те, че е изпълнена със злоба — отвърна Анселм.

— Омраза, която ще коства живота й. Мисля, че е луда. Съгласен съм да я дадеш на брат ми Гарик. Той мрази жените и ще изпитва удоволствие да я малтретира. Нека използва тялото й, за да потушава омразата си. Ти само гледай как ще се избият един друг. Аз ще взема червенокосата.

— Престани да говориш по този начин, Хю — скара му се жената, облечена в жълто. — Нима си забравил, че майка ти и жена ти също са тук?

— Извинете ме, дами — невъзмутимо отвърна Хю. — Наистина бях забравил. Вече приключих. Сега можеш да изпълниш желанието на баща ми и да разпиташ пленничките.

— Не знаех, че трябва да чакам разрешение от сина си — произнесе жената.

Силен кикот се разнесе сред присъстващите и Хю настръхна. Предупредителният поглед на баща му възпря язвителния му отговор. Затова от устата му прозвуча не обидна забележка, а поредното извинение.

— Още веднъж ви се извинявам, госпожи. Знам, че е по-добре да не споря с вас.

Брена се бореше вътрешно. Тя много добре чу какво каза за нея Хю. Да я дадат на Гарик. Той да я използва както намери за добре.

Е, добре. Те скоро щяха да разберат, че няма да търпи никакви издевателства. Мъжът, който щеше да става неин съпруг, щеше да умре, само ако се опиташе да я докосне. Колко много мразеше тези викинги!

Лини беше неспокойна и загрижена. Тя си наложи да не се меси, когато викингите се занимаваха с Брена, надявайки се, че това жестоко отношение би изтръгнало Брена от мълчанието, в което беше изпаднала. Но това не стана. Толкова много й се искаше да разбере какво си говорят тези хора. Само ако беше посещавала уроците, които Уиндъм преподаваше на Брена! Колко далеч бяха тогава от това, което преживяваха сега. Как биха могли да говорят с тези хора, които ги бяха пленили, ако Брена продължаваше да мълчи. Само тя знаеше техния език.

Тревогите на Лини се разсеяха само след секунди, когато жената в жълто стана от масата и отиде при тях. Тя беше дребна и грациозна, имаше кестенява коса и тъмнокафяви очи.

— Аз съм Елоиз Хаардрад. Моят съпруг е Анселм, вождът на нашия клан, човекът, който ви доведе тук.

Лини набързо представи себе си и останалите. След това попита:

— Как така говориш нашия език?

— Също като вас при по-различни обстоятелства бях доведена тук преди много години. Бях сгодена за Анселм и се оженихме. Християнка съм, каквито може би сте и вие.

— Да, християни сме.

Елоиз се усмихна.

— Но това не ми пречи да уважавам боговете на моя съпруг. Ще ви помогна доколкото мога, но не ви обещавам нищо.

Лини събра сили да й зададе въпроса, който най-много я интересуваше.

— Какво ще стане с нас?

— Сега сте пленници на моя съпруг. Само той може да реши съдбата ви.

— Значи сме робини? — попита Корделия с дрезгав глас.

Поглеждайки я, Елоиз отговори:

— В момента, когато са ви хванали, сте загубили свободата си. Да не би да сте си мислили, че когато ви доведат тук, ще ви освободят, ще ви дадат домове и ще станете собственици? Самите вие ще бъдете нечия собственост. Ще принадлежите на съпруга ми или на този, на когото той реши да ви даде. Аз лично не одобрявам думата „роб“. Предпочитам „слуга“.

— Нашите слуги бяха свободни — сопна се Корделия.

— Вие ги наричате свободни, но в действителност това не е било така. А ти, моето момиче, побързай да свикнеш с положението или ще си имаш неприятности.

— Тя е права, Корделия — тихо каза Лини. — Внимавай какво говориш.

Корделия се извърна обидено и се престори, че не й обръща внимание. Елоиз се усмихна.

— Лини, мисля, че ти и аз можем да станем приятелки.

— Би било хубаво — искрено отвърна Лини.

Точно в този момент тя се нуждаеше най-много от приятел.

— За вас е нещастие, че сте тук — продължи Елоиз с разбиране, — но се надявам, че всички вие ще успеете да се приспособите към тукашния живот. Не мога да се съглася с нападенията, които извършва съпругът ми, и вземането на пленници, но не мога да му се меся. Разбирам, че ти и семейството ти сте били измамени. Наистина съжалявам за това.

— Твоят съпруг даде дума — отново се обади Корделия. — Нима викингите нямат чест?

— Дела!

— Не я виня, че се чувства измамена. Да, Анселм държи на честната си дума, но не и когато я е дал на враг. Той нарочно излъга вашия човек. Ще ви разкажа нещо. Веднъж малкият ми син Гарик беше взет като пленник от вашите хора и към него се отнесли ужасно. Съпругът ми мрази келтите. Той не мислеше да спази обещанието си, когато го даде. Никога не би се сродил с келти.

— Този ли е Гарик? — попита Лини и любопитно посочи високия викинг. — Този, който оглеждаше племенницата ми?

— Не, това е първородният ми син Хю. Гарик не е тук, но и да беше, това не би променило нещата. Ясно ти е, че сватба няма да има.

— Да.

— Гарик не знае нищо за това. Той отплава напролет, преди вашият пратеник да дойде тук. Наистина съжалявам за това, което се случи. Ако можех да променя съдбата ви, щях да го направя.

— Би ли си позволила твоите хора да чуят тези думи?

Елоиз се усмихна.

— Те не могат да ни разберат. Аз научих езика на съпруга ми, но той моя — не. Знае, че не обичам да води пленници. Както виждаш, тук има такива. Не мога да го спра. Това просто е част от живота на викингите.

— Какво ще стане с моята племенница? — загрижено попита Лини.

— Тя ще бъде слугиня като всички вас — отвърна Елоиз и се обърна към Брена. — Разбираш ли, дете?

Брена не каза нищо и Лини въздъхна.

— Тя е упорита и докачлива. Няма да се примири.

— Но ще трябва — мрачно произнесе Елоиз. — Няма да те лъжа. Ако причинява неприятности, ще я продадат на някой далечен пазар или ще я убият.

— Не! — възкликна Лини.

Брена изгледа Елоиз с презрение и се върна при групата.

— Все още няма за какво да се тревожиш — каза Елоиз. — Ще дадем време на момичето да свикне. Мъжът ми е възхитен от смелостта й. Той няма да разреши да я наранят.

Лини отправи тревожен поглед към Брена.

— Страхувам се, че тя сама ще си причини болка.

— Може да се самоубие?

— Не, ще търси отмъщение. Никога преди не съм виждала такава омраза. Не е проговаряла от момента, в който ни плениха. Не говори дори с мен.

— Разбирам горчивината, която изпитва, но никой тук няма да се съобразява с нея.

— Ти не знаеш защо тя храни такава омраза — бързо каза Лини. — Баща й почина в деня преди нападението. Тя нямаше време да се възстанови. Не искаше да се омъжва за вашия син, но баща й беше дал дума и тя трябваше да я изпълни. Очакваше своя годеник, а не вашия съпруг, който ни нападна. Този ден видя много кръв. Зет й, слугите, заклани пред нея. Слушаше писъците на Корделия, моите, когато…

— Разбирам.

— И тогава Брена беше победена. За да разберете какво означава това за нея, трябва да знаете, че никой никога преди не я е побеждавал. Тя беше единствено дете, при това израснало без майка. За Ангъс — нейния баща, тя беше синът, който той никога не успя да има. Той я научи на всичко, на което би научил сина си, ако имаше такъв. Денят, когато я победиха, тя е приела като предателство спрямо баща си. И тогава нейната собствена прислужничка, жената, която я беше гледала като свое дете, беше зверски убита. Виждайки това, Брена крещя истерично за първи път в живота си. Сега тя може би чувства срам, че не успя да запази хората си. Оттогава мълчаливо страда.

— Това наистина е позор — съгласи се Елоиз. — Но тя е умно момиче, нали? Ще разбере, че няма друг избор, освен да приеме това, което я е сполетяло.

— Защо? — запита Корделия, която ги беше слушала през цялото време. — С какво е по-различна тя от нас? Не познаваш гордост като нейната. Тя никога няма да приеме това насилствено поробване. Погледни я сега. Тя дори не ти говори, какво остава, ако трябва да ти прислужва? По-добре я убий.

Елоиз се усмихна и впи студен поглед в Корделия.

— Дали ще прави това или не, не е моя работа. Тя е дадена на Гарик и ще отиде в неговия дом. Но ти ще бъдеш под моя власт, тъй като Хю те избра за себе си, а той и жена му живеят в нашия дом. Сега ти си негова и ще бъдеш зависима от мен.

Лицето на Корделия придоби пепелявосив цвят, но тя не каза нищо. Не я интересуваше, че щеше да бъде под властта на тази жена, защото беше видяла погледите, който Хю й отправяше. Може би не всичко е загубено.

— Дали ще ми разрешат да бъда заедно с Брена? — с тревога в гласа попита Лини.

— Не — мъжът ми желае да те запази за себе си. — Ти също ще останеш у дома.

Лицето на Лини се обля в червенина!

— Аз, аз…

Тя не успя да довърши.

— Не се тревожи, Лини, аз не съм ревнива. Тук е съвсем нормално мъжете да се забавляват с робините си. Не мисля, че сме съвършени или пък че по този, начин светът свършва. Някои жени не са съгласни с това, но аз не съм от тях. Така че успокой се. Все още вярвам, че с теб ще бъдем приятелки.

— Благодаря ти.

— А вие — обърна се Елоиз към останалите — ще останете в дома ми, но не за дълго. Когато мъжът ми реши, ще ви даде на свои приятели. Не мисля, че бъдещето ви ще бъде така тежко, както в този момент си представяте. След време всички ще свикнете.