Зимни огньове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Голямата каменна къща изникна пред тях, окъпана от синята светлина на северното сияние. Беше нощ, когато стигнаха. Ерин веднага излезе, а върху лицето му бяха изписани радост и облекчение. След това обаче веднага прие израз на бащинска строгост.

— Засрами се, девойче! Да избягаш от нас! — сериозно каза той, но очите му блестяха весело. — Радвам се, че си се е върнала.

— Не избягах от теб, Ерин, а от него — отвърна Брена, сякаш не забелязваше Гарик.

— Доста се изплаших — продължи Ерин. — Би могла поне да изчакаш пролетта.

— Престани, Ерин — обади се Гарик и грубо хвана Брена за ръката.

Тя дори не успя да кимне на Ерин за сбогом, тъй като Гарик я повлече към къщата.

— Къде ме водиш? — попита Брена, но той не й отговори, а само я дръпна. Тя спря. Не се помръдваше, защото знаеше къде я води, въпреки че не й се вярваше.

Отстрани на къщата имаше малка дървена врата. Поради близостта на стаята до фиорда тя беше студена и влажна като ледена пещера.

Гарик застана до Брена.

— Това е твоята стая.

Тя го погледна, а в очите й се четеше ужас.

— Наистина ли ще ме затвориш тук?

— Това е най-лекото от всички наказания за бегълците — нетърпеливо каза той.

— Как можеш да постъпваш така с мен, след като ти спасих живота? Това нищо ли не означава за теб?

— Да, за това винаги ще ти бъда благодарен.

— Прекрасно го показваш — саркастично отговори Брена.

Той въздъхна.

— Ако не предприема никакви мерки срещу постъпката ти, това ще бъде знак за другите роби също да се разбягат. Не мога да позволя това да се случи.

Нямаше да му се моли.

— Колко време ще ме държиш там?

— Три или четири дена, докато си вземеш поука.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— И си мислиш, че така ще ме научиш на нещо? Грешиш. Тук омразата ми ще се усили и когато изляза, ще бъда още по-решена да избягам.

Привлече я към себе си и устните му яростно се впиха в нейните.

Отвърна на целувките му, но това беше с цел. Той щеше да съжалява.

— Може да не стоиш тук, Брена, ако ми обещаеш, че повече няма да бягаш от мен.

Тя обви ръце около врата му и предизвикателно отвърна:

— Но тогава другите ще си мислят, че съм по-специална за теб.

— Ти си по-специална.

— И въпреки това ще ме заключиш в тази студена дупка?

— Какво е решението ти, Брена?

Тя игриво го целуна, преди да го отблъсне от себе си.

— Върви по дяволите, викинге, аз няма да бъда твоята любима играчка.

След тези думи гордо изправи глава и влезе във влажната маза. Прехапа устни, когато той затвори вратата след нея. Веднага се разтрепери и едва не го извика да й отвори. За да не го направи, сложи ръка върху устата си. Нямаше да му се моли.

Беше ужасно студено. За щастие, беше с кожената пелерина, ръкавиците и гамашите. Върху тясната пейка имаше едно старо одеяло, но нямаше огън и в горната част на вратата зееше отвор, през който студът влизаше свободно. Изведнъж тя почувства глад, въпреки че само преди няколко часа двамата с Гарик бяха яли. Той щеше да се върне. Нямаше да я остави тук да замръзне. Тя седна на пейката и покри краката си с одеялото.

На връщане Гарик беше мълчалив и смръщен, но през последните два дена настроението му се подобри и тя беше започнала да си мисли, че когато се приберат, няма да я накаже.

Мина час, после два. Синевата изчезна и настъпи нощ. Брена потръпна и почувства първите признаци на треската. Не след дълго й стана горещо и тя махна пелерината и одеялото от себе си. Той нямаше да се върне. В очите й се появиха сълзи. След всичко, което бяха преживели двамата, той най-безмилостно я заключи тук. Щеше да премръзне. И тогава той щеше да съжалява.

Чудесен начин да си отмъсти, при положение, че няма да е в състояние да разбере това.

Тя отново се разтрепери и легна върху пейката. Ту се унасяше в сън, ту скачаше, събудена от студа.

„Болна съм, а той дори не знае. Трябваше да му кажа, но това едва ли щеше да промени нещо. Той е звяр и аз въобще не го интересувам. Ще съжаляваш, Гарик, горчиво ще съжаляваш.“