Зимни огньове

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Леденостуден въздух, нахлуващ през балконската врата, събуди Брена. Тя потрепера и бързо скри босите си крака под завивката.

Докато стоеше така, свита на топка за да се стопли, вратата се отвори и Брена погледна натам, за да разбере кой влиза. Появи се Гарик с поднос храна. Той заповяда на кучето да излезе, след това затвори с крак вратата и сложи подноса върху масата.

— Нима си против свежия въздух? — сърдито запита той и широко отвори вратата на терасата.

— Предпочитам да ми е топло — пренебрежително отвърна тя.

Неочаквано той се разсмя.

— Страхувам се, че през зимата ще умреш от студ, щом това прекрасно време е студено за теб.

При тези думи тя потрепера. Как би понесла зимата? Толкова далеч на север зимните месеци нямаха нищо общо с това, което тя знаеше от родното си място. И ако беше вярно, че през цялата зима няма слънце, значи снегът нямаше да може да се стопи.

— Ела да хапнеш — Гарик придърпа двата високи стола към масата.

— Заминаха ли си твоите гости? — Брена произнесе думата гости с отвращение и омраза.

— Да, в къщата е спокойно. Сега първо ще ядем, после ще поговорим.

Тя го изгледа с подозрение.

— За какво ще говорим?

— За теб и за това какво се очаква да вършиш тук.

При тези думи тя почувства, че отново ще застанат един срещу друг въпреки че на нея съвсем не й беше до това. Винаги ли ще трябва да бъдат на нож с този мъж? Точно сега имаше нужда да остане сама и да се отдаде на спомени и мисли за баща си.

Въздъхна и се присъедини към Гарик на малката масичка. Той беше донесъл две големи купи, пълни с обичайната сутрешна закуска — овесена каша. Освен нея имаше затоплено месо от фазан и хляб от ечемичено брашно. Когато Брена посегна към чашата си и отново видя топлото мляко, тя се намръщи. Погледна Гарик, а в погледа й се четеше обвинение.

— Защо всяка сутрин ми дават мляко като на бебе?

— Аз също пия мляко — отвърна той и повдигна чашата си към нея. — Това е здравословно.

— Мразя млякото! Нима тук не се позволява на жените да пият вино или медовина?

Той се наведе към нея, а на устните му играеше лека усмивчица.

— Да, позволяваме им, но не и на слугите.

В този момент тя изпита желание да захвърли чашата с мляко в лицето му и да изтрие тази самодоволна усмивка от устните му, но не знаеше как би реагирал той и като реши, че в никакъв случай такава постъпка не би била в нейна полза, се отказа. Отново мислено прокле злата си участ и лакомо се нахвърли върху яденето.

Гарик мълчаливо я наблюдаваше, докато тя се хранеше. Не беше трудно да я ядоса човек, както личеше по зачервените й бузи. Само да й се споменеше в какво положение се намира в момента, беше напълно достатъчно. Той никога досега не беше срещал жена с нейната гордост и решителност. Това, че беше негова собственост, означаваше, че трябва да бъде подготвен за какви ли не изненади.

Той си спомни как бе изглеждала първата нощ, когато се върна и видя в леглото си малката й, свита на кълбо фигура. Лицето й излъчваше очарование като лице на малко дете. Красотата му беше нереална. Веднага след това обаче паметта му извика образа й вчера, когато цялата се беше превърнала в едно зло и страховито дяволче. Дори тогава той беше заслепен от красотата й. Ядоса се, обаче, когато я видя да спори с майка му. Той се заслуша, когато я чу да споменава изпитанията, на които е била подложена при викингите. Част от яда му изчезна, чувайки това, но когато тя открито заплаши брат му, той отново се вбеси. Нечувана дързост беше роб да се държи по този начин. А след това майка му я защити, като не му разреши да я набие. Все пак това не беше толкова лошо, защото той така би могъл да нарани момичето, че след това дълбоко да съжалява.

— Как възнамеряваш да упражняваш върху мен правото си на господар?

Дръзкият й въпрос го накара да се усмихне.

— Приемаш ли ме за свой господар?

— Първо ще те изслушам, след това ще чуеш отговора ми — с равен глас каза тя.

— Чудесно, повече няма да има такива изпълнения като вчерашните — каза той, облягайки се удобно на стола.

— Това не са изпълнения. Аз говоря каквото мисля и правя каквото искам — спокойно отвърна тя.

— Още нещо. Аз си имам име и бих искал да се обръщаш към мен с него.

— Аз също имам име, но досега не съм те чула да го произнасяш.

— Добре, Брена — засмя се той.

Тя също се усмихна.

— Не е толкова трудно да се разбираме с теб.

— По-добре запази мнението си до мига, в който приключим. — Той видя как усмивката й бавно се стопява. — А сега — продължи със заповеднически тон — Ярмил предложи да те преместим в помещенията, където са останалите жени. Яни и Мойда живеят в една малка къщурка съвсем близо до конюшните. Ще останеш при тях. Съгласна ли си?

— Да.

— Добре. Задълженията ти с нищо няма да се различават от тези на другите жени. Ще помагаш в кухнята, ще чистиш, ще миеш, ще доиш кравите и ще счукваш царевицата. Всъщност работата не е толкова много, тъй като домакинството не е голямо и само аз съм този, на когото трябва да се прислужва. Ярмил ще ти обясни. Ако нея я няма, ще питаш Яни, когато не знаеш как да направиш нещо. И тъй като нямам съпруга, понякога ще ползваш работната стая, където ще поправяш дрехи и ще шиеш нови.

— Това ли е всичко? — студено запита Брена.

— Да, тъй като не възнамерявам да се женя, няма да има нужда да се занимаваш с деца или пък с господарка. Само аз съм този, когото ще трябва да обслужваш — бързо прибави Гарик, предположил от тона на гласа й, че няма да има повече спорове.

— И всички тези неща, които ми изброи, ти наричаш женска работа?

— Разбира се.

Тя го изгледа спокойно, като едва се сдържаше да не избухне.

— Прав беше, когато ми каза, че би трябвало да изкажа мнението си чак когато приключим разговора си. Защото, ако това е единственото, което ти би ми предложил да правя, ние двамата никога не бихме постигнали съгласие.

Гарик я погледна намръщено.

— Нима отказваш да работиш?

— Вече ти казах, че няма да върша женска работа! Никога не съм го правила и няма да го правя.

Той се наведе напред, а очите му се бяха превърнали в две цепнатини. Беше видимо ядосан.

— Ще правиш това, което аз ти кажа.

— Това няма да стане! — сопна се тя, с което прекрати крехкото примирие, настъпило между тях.

— Храната, която ядеш, дрехите, които носиш, къщата, в която спиш, всичко това е мое! — избухна той и скочи на крака. — Ако по някакъв начин не си ми полезна, тогава аз нямам нужда от теб тук.

— Мога да ти бъда полезна — изненада го тя със спокойния си тон.

— Как? Не си мисли, че леглото би оправило нещата, ако това имаш предвид.

— Бъди сигурен, че това никога няма да се случи. Не това имам предвид. Ерин ми каза, че бих могла да му помагам с конете, ако му дадеш разрешението си.

— Кога успя да говориш с Ерин?

— В деня, когато ти се върна.

— Бях ти казал да не напускаш работната стая в този ден.

— Не съм свикнала да бездействам — разпалено отвърна тя. — Нито пък съм свикнала да ми заповядват.

— Е, значи е време да се научиш — грубо каза Гарик. — А сега ме чуй: не е възможно да работиш с Ерин.

— Защо? — запита тя. — Ти каза, че трябва да върша някаква работа, а това е единственото, което мога да правя. Познавам конете толкова добре, колкото познавам и оръжията и нямам нищо против почистването на конюшните, защото съм го правила и преди. Ако това не е достатъчно, бих могла да ходя на лов и да осигурявам месо.

— Дотук ли привършват талантите ти? — саркастично я запита Гарик.

Неочаквано Брена се усмихна.

— Не. Ако имаш врагове, бих могла да се бия срещу тях.

Гарик избухна в смях.

— Ти наистина си невероятна! Каква ли щеше да бъдеш, ако не беше жена, а мъж?

При тези думи тя тъжно каза:

— Не съм виновна, че съм такава. Така са ме възпитали.

— Значи ще трябва да се промениш.

— Няма да отстъпиш, така ли?

— Не, ще работиш в къщата.

— Нима не разбираш, че не ми оставяш друга възможност, освен да си тръгна.

— Какво? — Гарик не повярва на ушите си.

— Тъй като няма да правя това, което ти ми казваш, а не ми разрешаваш да се занимавам с това, което искам, значи ще бъда напълно безполезна за теб. Ето защо ще си тръгна оттук.

Гарик бавно завъртя глава и скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е напълно невъзможно. Ти забравяш, че вече не си свободна да избираш какво да правиш и къде да ходиш. Сега си моя собственост.

— Непоносим и отвратителен викинг! — избухна Брена, а сребристосивите й очи блестяха от ярост. — Да не би да си мислиш, че можеш да ме спреш, ако реша да тръгна?

Гневът на Гарик се усилваше и той се зачуди как я е издържал досега.

— Ако се осмелиш да напуснеш къщата, всеки викинг в областта ще бъде предупреден да те търси. А когато те заловя, ще бъдеш заключена в подземието за неопределено време.

Тя му се присмя.

— Ако избягам, то няма да бъде, за да ме хванете отново, така че запази си заплахите за други случаи.

— Достатъчно се държах учтиво с теб, но с това вече е свършено. Време е да разбереш какво точно означава да имаш господар.

Брена погледна затворената врата и се отказа да бяга. Би могла да отнеме ножа на Гарик и да го победи.

— Какво имаш предвид? — запита тя.

— Здрав пердах — каза той и тръгна към нея.

Очакваше тя да се втурне да бяга, затова бе напълно изненадан, когато тя се хвърли срещу него и ловко се провря под ръцете му.

С проклятие той се обърна, за да я хване, но се закова на мястото си, като видя в ръцете й собствения си нож.

Тя се разсмя на изненадания му поглед.

— Веднага ми дай ножа! — заплашително изрече той.

— Ела и си го вземи сам! — отвърна тя с враждебен тон.

— Зле ще си изпатиш за това!

— Все пак бъди по-внимателен, защото кучето ти не е тук да те защитава.

От устата му се изтръгна вик, когато я нападна. Брена държеше ножа пред себе си повече с намерение да го откаже да я напада, отколкото да го убива. Той беше едно арогантно животно, но тя не искаше неговата кръв, а тази на баща му.

Въпреки това беше грешка, че не го нападна, защото той мигновено хвана китката, която държеше ножа. Болката, която й причини, като стисна с всичка сила ръката й, беше наистина непоносима, но тя прехапа устни и не извика.

След това умело извъртя ножа, така че успя да прободе ръката му и той освободи хватката си. Тя се загледа в кръвта, която се стичаше от раната, и отвлече вниманието си за момент. Точно тогава Гарик със силен удар изби ножа и той издрънча на пода. След това хвана ръцете й зад гърба и ги изви с всичка сила. Тя го изгледа предизвикателно и без страх.

— Можеш да направиш най-лошото, на което си способен.

Дълго време той нищо не каза и част от яда му се стопи. Когато започна да сваля колана от себе си, тя не направи опит да побегне, но очите й заблестяха с омраза, когато погледите им се срещнаха. Тогава най-неочаквано той пусна колана на земята. Тя изглеждаше объркана, а когато той продължи да се съблича, в очите й се появи ужас. Той започна да сваля панталоните си и тя изплашено го запита:

— Какво правиш?

— Нали виждаш. Събличам се.

Очите й се разшириха от учудване.

— Ще ме биеш съблечен? — запита тя невярващо.

— Не — студено каза той и приключил с панталоните продължи да сваля ботушите си. — Реших да се отнеса към теб по друг начин.

— Как?

Той изви вежди.

— Мисля, че е очевидно. Ще постъпя по единствения начин, по който мъжът изцяло поставя в своя власт жената.

Трябваше й известно време, за да разбере какво всъщност означаваха думите му. Когато осъзна смисъла им, тя пребледня и направи крачка назад. Изведнъж я обхвана паника. Въобще не беше допускала, че ще се стигне дотук. Всички бяха казвали, че той мрази жените. Баярд беше казал, че Гарик не би я използвал за това, още повече че той не беше гледал на нея както другите мъже — с желание. Би ли могла да понесе болката? Нима щеше да се унижи, молейки за милост? Нямаше ни най-малката представа дали всичко, което сестра й беше разказвала, беше вярно.

Гарик намръщено я наблюдаваше. Това, което го изненадваше, беше ужасът в очите й. Наистина необичайно, защото до този момент беше показвала само непоколебима смелост и кураж. Беше се държала дръзко и предизвикателно, когато той се канеше да я бие, а сега, когато се готвеше да я отведе в леглото си, се беше изплашила. Такава промяна беше повече от объркваща. От досегашното й държане той си беше направил извода, че нямаше начин, по който би могъл да я направи уязвима и да постигне резултата, който беше постигнал сега.

— Нима открих как да те укротя? — тихо попита той.

— Аз не съм животно, което трябва да бъде укротявано! — избухна тя.

— Но си робиня, чиято наглост не би могла да бъде търпяна повече.

— Но ти не ме желаеш, тогава защо искаш да правиш това с мен? — едва дочуто попита тя.

Гарик я погледна замислено.

— Вярно е, че нямам нужда от жени, освен ако тялото ми не се нуждае от тях. Дори една апетитна жена не ме привлича така, както беше преди. Но изглежда, че това е единственият начин, по който бих могъл да те усмиря.

Той направи крачка към нея и лицето й още повече пребледня. За момент тя остана като вкаменена, но след това рязко се втурна към ножа, който все още беше на пода. Гарик беше предвидил и успя да я хване, преди да е достигнала оръжието.

Брена се бореше като същество, което знае, че скоро ще умре.

Острите й нокти раздраха кожата на гърдите му, но това предизвика единствено смях в очите му.

— Сега нямаш оръжие и бихме могли да си премерим силите, но ти много добре знаеш, че ще си победена.

В отговор Брена с всичка сила го захапа за ръката, която я държеше. Той извика и през това време тя успя да се освободи и се втурна към вратата, но той хвана края на роклята й. Тя се дръпна и дрехата й се скъса до кръста. Гарик я притегли към себе си, но тя се обърна и го удари с юмрук в лицето. Тогава той хвана ръката й като в менгеме и я извъртя зад гърба й.

— Пусни ме! — истерично изкрещя тя.

— Не, няма да го направя.

Тя го погледна в очите и видя желание в тях. Тялото й се притискаше плътно до неговото и тя можеше да усети, че той я искаше. Страхът, който я обхвана, я обезсили и единственото, което можеше да направи, когато той се опита да я целуне, беше да извърне глава.

Но той я хвана в силните си ръце и приближи устните си до нейните. Преди да я докосне, тя сграби в шепите си косата му и дръпна силно назад главата му.

— По дяволите, момиче! Ти се бориш с мен, сякаш все още си девица, а това не е така.

— Не съм била с мъж — тихо прошепна тя, а от болка лицето й се изкриви, тъй като той все още не беше освободил ръката й.

Той се загледа в дългата плитка, която се спускаше на гърба й, и леко отпусна хватката, но продължаваше да я държи притисната в себе си.

— Не мога да повярвам, че мъжете на баща ми не са се опитали да те прелъстят.

— Не са ме докоснали. — Горещо се молеше той да промени решението си. — Баща ти ги държеше далеч от мен.

Изведнъж гръмкият му смях изпълни цялата стая.

— Значи затова те е страх от мен?

— Не ме е страх от теб.

— Напротив, страх те е — с по-мек глас каза той, — защото аз ще ти бъда първият мъж. Не се притеснявай, ще бъда нежен с теб.

С тези думи той я повдигна на ръце, но тя се бореше с всички сили и не му беше лесно да я занесе до леглото. Там той я положи с внимание и легна върху нея. Тя го блъскаше и дереше с нокти гърба му, опитвайки се да го отхвърли от себе си. Накрая той хвана двете й ръце и я принуди да спре.

— Защо не престанеш? Казах ти, че ще бъда внимателен. Само леко ще те заболи.

— Лъжеш! — извика тя, опитвайки се да освободи ръцете си.

— Стига си се въртяла — заповяда й той, когато коляното й заплашително се насочи към слабините му. — Ти би предпочела боя с камшик пред това, което носи само удоволствие. Или те е страх, че по този начин ще унижиш себе си, тъй като тогава вече без съмнение ще бъдеш моя.

— Лъжите ти няма да ме накарат да ти се покоря. Аз знам за болките, които ме очакват.

— Болки? — Той погледна очите й, в които имаше страх, и се зачуди какви мисли се въртяха в главата й. — Но ти сама ще се увериш каква всъщност е истината.

С тези думи той се отдръпна от нея и за момент Брена си помисли, че е променил решението си. Но това беше грешка, защото в следващия момент той я остави без дрехи. Брена изстена унизена от жадния му поглед, впил се в голото й тяло. Тя затвори очи засрамена.

— Значи това е тялото, което криеш? — дрезгаво промърмори той. — Аз си мислех, че ще видя момчешки форми, а ти си съвършена жена. Такава красота не бях виждал досега.

— Престани с бръщолевенията си. Не съм твоя, а ако ти си мислиш обратното, бъди сигурен, че се лъжеш.

Той се усмихна.

— Скоро ще те направя моя, при това ще го направя с най-голямо удоволствие.

Той здраво притисна ръцете й и нежно долепи устни върху гърдите й, които го мамеха. Започна бавно да изсмуква сладостта им и те набъбнаха под езика му. Почувствала някаква промяна в себе си, Брена не се отдръпна. Тя никога не беше си представяла, че устните на мъжа могат да бъдат толкова горещи. Те сякаш изгаряха кожата й там, където се докоснеха. Нима тази горещина също беше част от страданията, които я очакваха? Тя погледна към златистите къдрици, които я гъделичкаха, след това погледът й се премести върху раменете му, по които имаше белези от ноктите й, по мускулестия му гръб. Тя се възхищаваше от силата и мъжеството, а този мъж ги притежаваше в изобилие. Толкова лесно му беше да я удържи, когато тя положи всичките си усилия, за да се освободи. Тялото му наистина заслужаваше възхищение, но това, че беше зависима от него, беше непоносимо.

— Гарик, Гарик!

Той я погледна с учудване.

— За първи път произнасяш името ми на глас. Харесва ми да го чувам от устата ти.

Брена продължи:

— Гарик, пусни ме. — Тонът, с който каза тези думи, беше най-умолителният, който би могла да си позволи.

Той леко се усмихна, а очите му горяха от страст.

— Не, красавице моя, късно е за това.

Опита се да я целуне, но тя се обърна, тогава той освободи ръката й, за да обхване главата й, но тя издра гърдите му, оставяйки белези като от зъби.

Гарик изстена от болка и бързо хвана ръката й отново.

— Виждам, че и без оръжие се справяш много добре.

— Да, и единственото, за което съжалявам, е, че не можах да стигна сърцето ти и да го изтръгна, за да го дам за храна на вълците.

— Е, тогава знай, че вместо ти да ми отнемеш сърцето, аз ще ти дам нещо, което няма да отиде за храна на дивите животни, а ще отиде между краката ти. — Гарик леко се надигна.

Тъй като за момент краката й бяха свободни, тя го ритна силно, но не успя да му причини болка. И тогава твърдият му и набъбнал член се притисна в бедрата й. Когато Брена погледна към този нов за нея орган от човешкото тяло, беше изумена от размерите му и вече знаеше, че Корделия не беше лъгала. Това нещо със сигурност щеше да я разкъса и щеше да я принуди да крещи до безпаметност. Въпреки че страхът я обхвана цялата, тя не можеше повече да моли за милост. Паниката я беше завладяла до такава степен, че тя не беше усетила кога беше пъхнал коленете си между краката й. Когато се приведе бавно над нея, тя знаеше, че е хваната в капан, от който по никакъв начин не би могла да се освободи.

— Държиш се така, сякаш ще те коля. Не се страхувай. От това все още никой не е умрял. — Той все още беше учуден, че тя се бореше така свирепо.

— Не си мисли, че ще ти повярвам! Предупреждавам те, че ако го направиш, ще съжаляваш, защото ще си отмъстя.

Той се направи, че не е чул заплахите й, и тихо прошепна в ухото й:

— Успокой се, Брена, ще бъда внимателен с теб.

— Това е невъзможно!

Тя не успя да види, но върху лицето му се изписа яд, който пролича и в гласа му.

— Тогава ще бъде така, както ти желаеш!

Той рязко раздалечи краката й, а членът му беше като стоманен кол, който напираше да влезе в нея. Срещнал защитата на моминството й той я премина безмилостно разкъсвайки плътта й. След този момент тялото й остана в очакване мъките да продължат. Но единственото, което чувстваше, беше това непознато нещо, влязло дълбоко в нея, което излезе за малко, но след това отново се върна този път още по-дълбоко в нея. Това продължи дълго, но къде бяха болките, за които Корделия й беше говорила неведнъж? И какво беше това странно усещане, което се разливаше в слабините й и я правеше да се чувства, сякаш се носи върху вълшебен облак? Брена не знаеше, че Гарик я наблюдава през цялото време.

Накрая той затвори очи и влезе толкова навътре в нея, сякаш имаше намерение да ги свърже навеки. След това престана да се движи.

Когато погледна Брена на челото й се беше изписала дълбока бръчка. Той се запита защо тя беше толкова неподвижна. Беше му много хубаво и за свое най-голямо учудване осъзна, че вече мислеше за следващия път, когато отново щеше да бъде с нея.

— Защо спря? — попита тя най-неочаквано. Той я погледна и се засмя.

— Защото семето ми вече е в теб и ще трябва да мине известно време, за да мога отново да бъда във форма.

— Но аз те чувствам все още твърд в мен. Защо да не можеш да продължиш?

Гарик я изгледа крайно изненадан.

— Нима наистина го искаш?

За момент тя се замисли и след малко отвърна:

— Не, настроението ми се смени.

Отговорът й го раздразни и той се зачуди дали е спечелил тази битка, или се беше провалил.

— Виждам, че преживяването не беше чак толкова страшно за теб — каза той, обръщайки се, за да си вземе панталоните.

— Вярно е. — Тя се протегна мързеливо. Но изведнъж изражението й се смени и тя ядно каза: — Но някой някъде ще отговаря за това, което ме беше накарал да вярвам, че ще бъде.

— За кого говориш?

— Това е моя грижа, няма нищо общо с теб! — Тя се засмя и допълни: — Все пак през днешния ден научих доста неща, за което ти благодаря, викинге.