Зимни огньове

ГЛАВА ОСМА

Изпратиха Брена с малка лодка, която приличаше на кану. Само един мъж на име Огден я придружаваше в това пътешествие навътре в земята на викингите. Съпругата на Анселм го предупреди да бъде много внимателен. Пътуването беше кратко. Скоро високи скали отново оградиха фиорда, хвърляйки тъмна сянка върху водата и цялата долина. И тогава тя я видя. Каменната къща на Улрик Хаардрад, кацнала високо върху скалите, напълно се вписваше в пейзажа.

Викингът, който я придружаваше, не беше доволен. Когато приближаваха брега, започна да гребе по-бързо. Би предпочел да пререже гърлото на момичето й да я хвърли в бездънните води на фиорда, защото тя беше ранила брат му и по този начин бе опетнила името му. Но тогава самият той трябваше да отговаря пред Анселм, а не смееше, и да си помисли за Гарик, който сега притежаваше момичето. Освен това, да убие жена, вързана и съвсем безпомощна, не би му донесло никаква слава. Сега тя по нищо не приличаше на черната лисица, която с такова умение се биеше срещу брат му. Все пак Огден я мразеше, тази жена, която се обличаше и постъпваше като мъж, го гледаше с очи на тигрица — злобно и отмъстително.

Спряха не точно под каменната къща, а по-нататък — нагоре, откъдето скалата започваше да се спуска. Тук Огден грубо свали Брена от лодката и я задърпа по стръмната камениста пътека.

Бяха я правили робите на Улрик, които бяха мъкнали огромните камъни до мястото, което той си беше избрал, за да си построи къща.

Най-отгоре имаше грамаден камък, който можеше да блокира пътя от фиорда. Огден видя, че къщата на Улрик би била идеална крепост в случай на нападение. Сградата приличаше на дървените домове на викингите само по това, че нямаше прозорци. Иначе беше като голямата каменна къща, която Огден беше видял на шотландския бряг: имаше комини, през които пушекът можеше да излиза, и беше на два етажа. Вместо да е обърнат към морето или полето, входът на къщата беше откъм страната, където растяха стари, разкривени дървета. Складът, оборите и конюшните бяха зад къщата.

Преди да умре, Улрик завеща на Гарик къщата и няколко акра плодородна земя. Това стана в присъствието на Анселм, за да няма спорове. Анселм и без това не искаше къщата, тъй като с каменните си стени беше много студена през зимата. Обаче за Гарик тя беше наследство, единственото, което щеше да получи, тъй като по традиция всичко, което Анселм притежаваше, щеше да бъде наследено от първородния му син Хю.

Гарик не беше фермер като Огден и другите мъже, които притежаваха земя по тези места, не беше и рибар. Беше ловец, много умел с лъка и стрелата, и непрекъснато обикаляше гъстите гори, разположени върху земите му. Обичаше да навлиза дълбоко навътре, където гъмжеше от рисове и лосове. През зимата той отплаваше на север за бели мечки. Като доказателство, че е наистина много добър ловец, за две зими той събра огромен товар кожи, които взе, когато отплува на изток.

Въпреки че самият той не беше фермер, позволяваше на робите му да отглеждат разни култури, така че върху масата му ежедневно имаше лук, грах, ръжен хляб и ечемик.

Огден беше прекарал една седмица в този дом, преди Гарик да отпътува на изток. Гостоприемството му беше толкова щедро, колкото и това на баща му. Имаше изобилие от храна и пиене, а освен това и момиче, което да стопля леглото му в тази студена къща.

Огден харесваше Гарик и реши, че младият мъж нямаше нужда от подаръка, който баща му правеше. Това момиче само щеше да пречи на Гарик, тя беше истинско въплъщение на рогатия и може би щеше да му пререже гърлото, докато той спеше. Тя щеше да бъде в тежест както на Гарик, така и на стопанството му.

Външната врата беше отворена, за да влиза лятната топлина.

Времето вече застудяваше и това беше знак, че предстоят дълги зимни нощи.

— Ярмил! — провикна се Огден, когато влезе в коридора, влачейки след себе си Брена.

— Огден! — изненаданото възклицание дойде от едно помещение в дъното на коридора.

Това място беше преградено преди време с набързо издигната стена, тъй като на стари години Улрик не можеше да понася пушека от готвенето и беше заповядал това да се прави зад стената.

Други също бяха опитвали да направят това, но се отказваха, тъй като огънят топлеше.

Ярмил излезе от помещението. Беше облечена в светлосиня ленена рокля, а сламенорусата й коса беше вдигната на кок, обрамчен с пандела.

— Не знаех, че Анселм се е завърнал.

— Днес — отвърна Огден, — и сега празнуват.

— Наистина! — учуди се жената.

Красавица на млади години, сега на около петдесет, на Ярмил не й беше останало почти нищо от красотата. Това беше чудно, защото тя не беше водила труден живот.

— Всичко мина успешно, нали?

Огден измърмори и отпусна хватката на Брена.

— Както винаги. За всички имаше плячка, освен това взехме и робини. Един от нашите беше убит, да се слави името му! Раниха брат ми леко.

Огден не обясни как се беше случило това.

— Надявам се, че Анселм ще му даде една от пленничките, а друга ще даде на вдовицата на убития.

— А тази? — попита Ярмил, посочвайки Брена, която стоеше гордо изправената катраненочерните й коси се бяха разпилели свободно по раменете й. — На теб ли я даде?

Огден поклати глава.

— Тя е за Гарик. Това е момичето, за което щеше да се жени.

Всички знаеха за това.

— Лейди Брена? Значи Анселм спази обещанието си.

На въпросителния поглед на викинга тя обясни:

— Бях там, когато този глупак, техният пратеник, си замина. Спомням си думите, които Анселм каза тогава: „Предлага ни се булка. Гарик ще я получи, но без да има сватба. Булка без съпружески права — това ми харесва. Но не мисля, че ще се хареса на Гарик.“

— Защо? Тя изглежда доста хубава. Облечена в нещо по-подходящо, би била истинска красавица.

— Може би. Но красотата, не е достатъчна, за да прикрие омразата й.

Ярмил се приближи до момичето, за да го огледа по-отблизо, но Брена наведе глава, като дори не я удостои с поглед.

Ярмил се намръщи.

— Наистина е упорита.

— Още нещо. Има вид на човек, който се готви да бяга и без съмнение при първия удобен случай ще се опита да го направи. Освен това се бие много умело, така че внимавай с нея.

— Какво трябва да направя?

Огден вдигна рамене.

— Аз изпълних това, което Елоиз ми каза. Доведох момичето. Сега тя е под твое ръководство до връщането на Гарик.

— Нямам нужда от нея — ядосано отвърна Ярмил. — Когато Гарик тръгна, той взе почти всичките си роби, за да ги продаде, и тук остави само няколко, с които да поддържаме тази къща-айсберг. А сега ти ми водиш още някой, който трябва да бъде много внимателно наблюдаван.

— Елоиз каза да не третираш момичето като робиня, докато не се върне Гарик и сам не реши как да се отнася към нея. Тя ще дойде след седмица тук, за да се увери лично как се чувства момичето.

— Елоиз ще дойде тук? — Ярмил се усмихна. — Трябва да е доста загрижена за момичето, за да реши да дойде тук, когато Гарик го няма.

Огден знаеше, че двете жени не се обичаха. И двете имаха синове от Анселм.

— Аз изпълних задачата си. Ще дойдеш ли с мен на празника? Анселм те кани.

Сините очи на Ярмил заблестяха радостно.

— Ще дойда.

Тя отиде до стълбите и извика:

— Яни, ела тук.

Само след миг се появи дребна млада жена, облечена в груба вълнена дреха.

— Яни, вземи това момиче със себе си, измий я, нахрани я и нека легне в стаята на господаря. По-късно ще реша къде да бъде за постоянно.

— Да, госпожо — отговори жената, гледайки Брена с любопитство.

— Сега, Огден, ще съм ти благодарна, ако заведеш момичето до стаята на Гарик и я наблюдаваш, докато извикам един роб, който да я пази.

За Брена седмицата се точеше бавно. Беше загубила представа за времето. Стаята, в която я държаха, беше голяма и студена, нямаше прозорци, но беше с две врати, които през цялото време бяха затворени. Яростта й достигна неизмерими граници, когато, след като мина първият ден, я завързаха за леглото, защото Ярмил реши че е излишно да отделят роб, който да я пази.

Развързваха я само когато трябваше да яде и да се къпе и в тези случай един роб придружаваше Яни до вратата на банята, за да пази. Първите няколко дена Брена отказваше да яде и в изблик на ярост събаряше на пода подноса с храната. Когато проговори, от устата й се посипаха ругатни, които накараха Яни да побледнее и да изхвърчи от стаята, оставяйки роба да завърже Брена за леглото. Тя се бореше и го проклинаше, но не можеше да направи нищо, тъй като ръцете й бяха вързани.

След третия ден Брена почувства слабост и започна да се храни, макар и с нежелание. Продължаваше да пренебрегва Яни, когато момичето идваше при нея. Двете ястия, които ядеше на ден бяха с много подправки. Първото Яни носеше, преди да започне работата си, а другото, след като е приключила задълженията си за деня. Брена се разстройваше почти до сълзи от невъзможността да се движи. До края на деня тя огладняваше, но това по никакъв начин не й въздействаше, за да смекчи яда й. Първо се чувстваше виновна, след това се ядосваше, защото беше допълнителен товар за бедната Яни, която трябваше да се грижи за нея. Знаеше, че момичето работи през целия ден, а от както Брена беше тук, трябваше да се занимава и с нея. Сутрин Яни я успокояваше, но в края на деня тя беше мълчалива и изморена като Брена. Брена не можеше да я обвинява, че не беше учтива вечер. Изпитваше жал към нея, а това беше необичайно за Брена чувство. Яни говореше езика на Брена, но по необходимост беше научила и езика на викингите. Яни също беше пленничка, само че преди колко време е станало това, Брена не можеше да отгатне, но не я и питаше. Тя знаеше, че да държи Брена завързана, беше само едно от задълженията, които трябваше да изпълнява. Беше сигурно, че съдбата й щеше да бъде същата като на Яни. Брена никога не би могла да бъде слугиня. Но за това щеше да мисли, когато му дойде времето. Само веднъж да я освободят от тези въжета.

Мислите й се насочваха към Гарик Хаардрад, който щеше да й бъде съпруг, а сега й беше господар. Преди тя често си беше мислила за него. Знаеше, че е млад, и Фергюс беше избрал него, защото никога преди това не е бил женен. Сега тя знаеше от брат му, че поради някаква причина Гарик мразеше жените, което за нея беше истински късмет. Това би означавало, че или ще я остави на мира, или ще се отнася много грубо с нея. Молеше се да бъде първото, но в противен случай какво щеше да прави? Ще я бие, а тя няма да може да се защити. Би могъл дори да я убие. Проклета да е Яни за предпазливостта й.

След една седмица Елоиз дойде, както беше обещала. Брена разпозна нейния глас и гласа на Ярмил, когато те приближиха стаята. Елоиз се спря на вратата, като видя Брена завързана за леглото.

— Разбери — каза Ярмил с нисък глас. — Както ти казах, тя е само беля на главите ни.

Елоиз се приближи, а в очите й се появи студен блясък.

— Този ли е начинът, по който се отнасяш с това, което принадлежи на сина ми? Да я завържеш като животно.

— Огден каза, че тя ще избяга — обясни Ярмил. — Исках да съм сигурна, че когато се завърне, Гарик ще я намери тук.

— Да избяга? — Елоиз раздразнено поклати глава. — Къде ще отиде? Няма къде. Нито пък ние знаем кога ще се върне Гарик. Може да го чакаме месеци. Все така ли ще държиш момичето?

— Аз…

— Погледни я — рязко каза Елоиз, — бледа е и само за една седмица е отслабнала толкова много. Нима не мислиш? Момичето е важно за сина ми. Той може да я продаде на много висока цена или да я задържи за собствено удоволствие, но няма да е доволен от начина, по който се отнасяш с нея.

Ярмил знаеше, че това е вярно, и леко пребледня. Изведнъж тя много се ядоса на момичето, но успя да прикрие гнева си зад усмивката, която се появи на лицето й.

— Права си. Отсега нататък ще се грижа за нея. Тази би могла да задоволи Гарик. Тя дори би могла да го накара да забрави Морна. Не си ли съгласна с мен?

— Не се знае — рязко отвърна Елоиз, преди да се обърне към Брена. — Ще те развържем, но ти не трябва да се опитваш да избягаш. Разбираш ли? Няма къде да отидеш.

Брена не отговори, тъй като в тези думи се съдържаше много малко надежда за нея, още повече след разговора, който жените бяха водили в нейно присъствие, отнасяйки се към нея като към стока. Тя само обърна глава.

Елоиз седна на леглото.

— Това упорито мълчание въобще не ти помага, Брена. Аз се надявах, че поне малко ще си свикнала с новия си дом. Анселм мислеше, че ще разведриш Гарик. Ако направиш усилие, това само ще ти помогне.

Брена не се обърна към нея, но Елоиз не се предаваше.

— Ако се страхуваш от нещо, кажи ми. Може да съм в състояние да ти помогна. — Тя се поколеба и след това прибави: — Няма да е трудно да обслужваш сина ми. Той не е капризен, нито е жесток. А може дори да го харесаш или да намериш щастието тук.

Брена завъртя глава, а очите й блестяха като излъскано сребро.

— Никога! — просъска тя, изненадвайки двете жени със силата на гласа си и с факта, че наистина може да говори. — Аз не се страхувам. Вие сте тези, които имат причина да се страхуват и да се разкайват за деня, в който сте се опитали да ме поробите. Ще отмъстя за това, възможно е и вашият Гарик да пострада.

— Какво каза тя? — заинтересува се Ярмил.

Елоиз поклати глава и въздъхна.

— Тя все още е пълна с горчилка, но това няма да продължи безкрай. Скоро ще разбере, че няма друг избор, освен да се примири.

— А междувременно? — попита Ярмил.

Елоиз внимателно погледна Брена, срещайки предизвикателния й поглед.

— Как ще се държиш, ако те освободят, но заключат стаята?

— Нищо не обещавам — студено отвърна Брена и отново обърна глава.

— Не можеш ли да бъдеш благоразумна?

Брена не отвърна и Елоиз излезе от стаята.

— Сега, Брена Кармарам, когато Нейно величество си отиде, няма нужда да те отвързвам. Но това ще стане скоро — произнесе Ярмил на глас, без да знае, че Брена прекрасно я разбира. — Утре ще имаш допълнително храна и ще те заведат навън. — Тя се изсмя на собствената си шега, преди да излезе от стаята.

Брена щеше да я убие, ако имаше с какво и ако не беше завързана с тези проклети въжета. Тази лъжлива, злобна, омразна жена!

По-късно, когато я развържеха, тя щеше да обмисли бягството си.