Зимни огньове

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Ледената вода, с която я поляха, върна съзнанието на Брена. Тя се задави и се закашля. Отвори очи и пред себе си видя Седрик, който беше съвсем гол. След това осъзна, че самата тя нямаше дрехи върху себе си, защото роклята й беше на пода. Зачуди се дали всичко вече е свършило и как е възможно разумът й напълно да я изостави в такъв момент.

— Значи се оправи. Ти си била като всички останали жени, предаваш се и на най-малката болка, която трябва да изтърпиш.

Ужасът от заслепяващата болка се върна и тя видя следи от кръв по тялото си. Опита се да облече роклята си, но не успя.

— Ти си животно!

Седрик се разсмя на избухването й.

— Не можеш да оцениш удоволствието, което ще получиш от мен. Но скоро ще го разбереш и сама ще ме караш да правя това с теб.

Щеше да го убие, сигурна беше в това. Но кога щеше да й се предостави възможност?

Той беше един зъл дух. Тя се загледа с отвращение в покритото му с белези тяло и се зачуди дали вече я беше обладал. Ако това се беше случило, никога вече нямаше да може да се върне при Гарик.

— Ти успя ли…

Беше й много трудно, но трябваше да знае истината.

— Направи ли го?

— Нима се съмняваш?

Тъй като тя едва не припадна отново, той се разсмя и каза:

— Все още не съм, защото искам, когато съм с жена, тя да ме чувства изцяло. Но ще го направим сега.

За секунда Брена въздъхна с облекчение. Веднага осъзна, че е в не по-различна позиция отпреди и че камата й продължава да бъде все така далеч. Когато мъжът се наведе над нея, тя се отдръпна, но той все още беше много близо до нея, за да успее тя да се изправи и да избяга. В следващия момент той се отпусна отгоре й. Брена остана без дъх, когато тежкото му тяло я затисна. Започна да се бори с черните вълни, които я заливаха. Беше уплашена до смърт, защото знаеше, че с нищо не може да го спре. Тогава с отчаяна надежда се опита да достигне оръжието. Стисна го здраво и зачака удобния момент. Седрик въобще не се усъмни защо тя не му се съпротивлява и не очакваше никакви изненади от нея. Когато я видя да измъква оръжието изпод завивката, той хвана ръката й и започна да я извива. Но Брена не се предаваше, защото знаеше, че от това зависеше животът й. Не можеше да загуби сега, когато тъкмо беше успяла. Той застана на колене и със свободната си ръка се приготви да й нанесе страхотен удар. Беше побеснял. Изведнъж Брена си представи следващите му действия, ако сега му се дадеше. С последно усилие на волята тя събра всички те си сили и със силен ритник го запрати далеч от себе си. Сама не можеше да повярва на очите си. Седрик лежеше, без да се помръдва, и когато Брена погледна още веднъж, видя, че беше паднал върху меча си. В следващия миг щеше да бъде мъртъв, но тя не чувстваше никакво съжаление към него. Помисли за всички жени, които са страдали заради него, и знаеше, че те също щяха да бъдат благодарни за смъртта му.

Такива мисли се въртяха в главата й, но тялото й реагираше по друг начин. Когато видя локвата кръв, която се беше събрала на пода, й се догади. Но знаеше, че няма време за губене, защото Арно можеше да, се върне всеки момент и тогава тя щеше да бъде дори в по-лошо положение. Беше убила викинг, свободен човек, и което беше най-лошото, син на вожд. Арно щеше да вдигне тревога, но тя вече щеше да е при Гарик, който щеше да я защити.

Много бързо тя прибра всичко, което й беше нужно — храна, завивки, оръжията на Седрик, въжето, с което Арно я беше вързал. Направи голям вързоп, грабна наметалото си и излезе от къщата. Бързо откри навеса, където се намираше Уилоу, и дори не се занимава да я оседлава, а й хвърли едно одеяло на гърба. Прибави торба овес към товара и се метна отгоре й.

Небето беше тъмносиньо, нямаше звезди. Молеше се къщата на Арно да гледа към фиорда, защото тя яздеше в тази посока. В далечината видя Арно, който се връщаше у дома, той също я видя. В този момент тя почувства, че всичко, което е направила, е било напразно. Но той не тръгна към нея, просто спря и я загледа как си отива.

Брена не си губи времето, за да разсъждава над този факт. Без съмнение Арно беше изпаднал в шок, след като е осъзнал какво се е случило в действителност. Тя продължи, като подканяше Уилоу да язди по-бързо. Преди да се скрие зад дърветата, се обърна и видя, че Арно се беше насочил към къщата си.

С колко време разполагаше? Арно щеше да извика още хора, за да я преследват, и тя щеше да спечели време, защото те първо трябваше да бъдат убедени, че една жена е способна да причини смъртта на Седрик. В действителност смъртта му беше стечение на обстоятелствата, въпреки че самата тя бе желала той да умре.

Брена язди много време, без да спира, и не намали темпото, докато не чу шума от водите на фиорда. Изведнъж се уплаши, че може да се е отклонила на юг, вместо на север. Не смееше и да си помисли за такава вероятност. Освен това не беше решила как ще премине фиорда. Имаше нужда от помощта на Гарик. Дали той щеше да я чуе, ако му извикаше от отсрещните скали? Беше възможно и тази мисъл донякъде я успокои.

Тя внимателно се спусна до водата, брегът беше равен, а отсреща се простираше гъста гора. Нямаше ги скалите, който можеха да я заведат у дома. Брена се отчая, защото не знаеше къде се намира.

— Милостиви боже, покажи ми по кой път да тръгна!

Сякаш в отговор на нейния въпрос Уилоу се обърна и тръгна наляво по брега. В очите на Брена имаше сълзи.

— Моля се да си права, Уилоу.

И наистина след известно време видя къщата на скалите и се почувства радостна и уверена, че тези дълбоки води няма да я разделят още дълго от любимия й човек.

Качи се на една височина и започна да вика името на Гарик. След като мина известно време, тя се зачуди дали той си е вкъщи. Би могъл да бъде някъде далеч и да я търси. Но вътре трябваше да има някой, защото от комина се издигаше пушек. Тъй като всички врати бяха затворени, за да не влиза студ, тя се зачуди дали биха могли да я чуят. Надеждата отново започна да я напуска. Със сигурност не я чуваха, а вече и гласът й ставаше по-слаб и гърлото започваше да я боли. Да бъде толкова близо и нито да я виждат, нито да я чуват! Вече се съмняваше че дори и на двора да излезеше някой, щеше да я чуе. Брена се смъкна на земята и започна да се моли. По лицето й потекоха сълзи, тя избухна в ридания. Какво щеше да прави сега? Не можеше да стои тук и да чака сутринта, когато всеки, който излезеше от къщата, щеше да я види, това не можеше да стане, защото дотогава Арно щеше да я е намерил. А как щеше да стигне къщата без чужда помощ? Не можеше да плува и не можеше да управлява кораб. А да премине фиорда с малък сал означаваше да изостави Уилоу. Но това беше единственото, което можеше да направи, и тя започна да търси малка лодка.

Стигна залива, където се намираше корабът, с който я бяха докарали на този бряг. Наоколо нямаше никакви лодки, затова тя продължи да язди покрай брега, докато гърбът й се схвана и краката й станаха безчувствени.

Едва на следващото утро спря, заради Уилоу, не заради себе си. Набързо хапна, даде храна и на Уилоу, след това я разтри и наметна с едното одеяло. Самата тя хвана в ръка меча на Седрик, сви се на топка, сложи върху себе си една кожа и заспа за няколко часа.

Така продължи няколко дена. Малко сън, ядене набързо и непрестанен страх, че може да я намерят. Скоро запасите й привършиха и тя бе принудена да ловува.

На шестия ден загуби надежда, че ще намери лодка. Не се отчая толкова, защото това означаваше, че ще може да си запази Уилоу. Вече не й се вярваше, че ще успее да стигне другия бряг, и продължаваше да се движи само защото нямаше никакъв друг избор. Вече ловуваше само когато й премалееше. Но два пъти припадаше и само Уилоу с топлинката си успяваше, да я върне отново към живота. Накрая тялото й се предаде на изтощението и тя потъна в сън, който трая едно денонощие.

Когато се събуди, нямаше сили да стане и продължи да лежи. Можеше само да чака смъртта си.

Уилоу напразно се опитваше да привлече вниманието й, но желанието на Брена беше само да я оставят да умре спокойно. Накрая кобилата потегли нанякъде и Брена остана съвсем сама. Точно тогава видя езерото, разположено в полите на планината. Това беше краят на фиорда.