Зимни огньове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Първият сняг падна чак в края на есента, но натрупа дълбоки преспи. С него се развихри и буря, която продължи цяла седмица. Езерата и изворите замръзнаха. Малко бяха смелчаците, които дръзваха да излизат навън. Гарик беше един от малкото. Беше заминал две седмици преди да започне бурята и все още го нямаше.

В деня, когато ветровете се успокоиха, Анселм дойде в дома на Гарик и доведе със себе си една прекрасна кобила. Жена му беше научила от Лини, че това животно е принадлежало на Брена. Цели три месеца той си беше мислил за чернокосото момиче. Синът му не беше доволен от нея и това не му даваше мира. Съжаляваше, че я беше дал на Гарик, и въпреки че не я беше виждал доста време, беше сигурен, че не е направила нищо, за да подобри лошото настроение на сина му.

Анселм бе дал момичето на Гарик с надеждата, че тази красавица ще го накара да забрави онази кучка, която беше превърнала един жизнерадостен младеж в студен циник. Когато Гарик потърси сестрата на Брена и след месец говори с леля й, Анселм допусна, че желанието му да научи повече за момичето беше обещаващо начало. Но след това той не се промени, напротив, стана по-мрачен и Анселм не можеше да си обясни защо. Сега Гарик прекарваше седмици, обикаляйки хълмовете и Анселм го виждаше много рядко.

Отсъствията на Гарик ставаха все по-дълги. Това последно пътуване на север продължаваше вече три седмици. Анселм също бе започнал да се тревожи, но би изчакал още няколко дена, преди да започне да го издирва. Жена му обаче настоя.

— Хей, стари човече, тук ли си?

Ерин се подаде от дъното на конюшнята увит в разноцветни кожи.

— Тук съм — отвърна той. Анселм го изгледа с недоволство.

— Виждам, че Гарик все още раздава кожи на слугите си.

— Да, тук ни обличат по-топло, отколкото ти обличаш твоите хора — рязко отвърна Ерин.

Анселм не би приел такъв отговор от един роб, но към Ерин имаше по-особено отношение. Беше служил на баща му, сега на сина му и много години двамата бяха разговаряли за какво ли не.

— Доведох ти още една кобила. Ще имаш ли място за нея?

— Дали има място? — промърмори Ерин и хвана за поводите коня. — Разбира се, че има.

— Трябва обаче да знаеш, че не е за Гарик.

— Така ли?

— Подарък е за Брена — дрезгаво каза Анселм. — Кажи това на сина ми, когато се завърне.

— Богове! — изкикоти се Ерин. — Откога си започнал да подаряваш такива подаръци на робите?

— Това няма значение, старче. Къде е момичето? В помещенията при жените?

— Не, тя живее в къщата.

Анселм беше изненадан от тази новина и се засмя.

— Значи не съм грешил толкова много по отношение на момичето.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита го Ерин, а очите му се смееха.

— Върши си работата — прекъсна го Анселм и се запъти към къщата.

Брена беше в къщата, където прекарваше голяма част от времето си, защото там беше топло и приятно. Върху масата имаше остатъци от храната й. Тъй като Гарик го нямаше, Ярмил се беше върнала в къщата. Тя подлудяваше Брена с постоянните си изисквания. Но от една седмица тази жена се беше прибрала в дома си и оттогава не беше се връщала. Тъй като нея я нямаше, Яни и Мойда също не идваха в къщата. За Брена самотата ставаше непоносима и тя би се зарадвала дори на Ярмил. Въпреки че двете не си приказваха, Ярмил си мърмореше нещо на себе си и това разведряваше обстановката.

Един ден Брена случайно откри, че Ярмил изпитва дълбока омраза към Елоиз и към двамата й синове. Брена не можеше да си го обясни, тъй като Ярмил работеше за Гарик. Тя се зачуди дали Гарик е наясно с чувствата й.

Брена прибави още дърва в огъня, след това се отпусна на стола и се загледа в пламъците. Не искаше да си го признае, но Гарик й липсваше. Когато беше край нея, се чувстваше напрегната, защото не знаеше какво би изискал от нея и как щеше да реагира самата тя — ще се съгласи, или ще откаже. Но когато Гарик си беше вкъщи, не усещаше как тече времето. Винаги беше нащрек, оживена както никога досега. А нощем се превръщаше в кълбо от нерви, изгаряща от копнежи.

Отношението му дълбоко я нараняваше. Може би щеше да му прости, ако беше нежен към нея както преди. Нощта, в която беше мил с нея и тя с желание му се беше отдала, остана незабравима за нея. Никога не би могла да забрави тези мигове, които той й беше подарил. Накрая я беше прегърнал така, сякаш тя наистина го интересуваше и Брена се беше предала на близостта, която ги свързваше.

Но последния път беше толкова груб! Как го мразеше за това! На следващия ден избяга от къщата и се опита да разсее гнева си, като препуска лудо с най-бързия от конете при Ерин. Това й помогна донякъде. Наистина се чувстваше по-добре, когато на връщане мина край Коран и му предложи да го качи на коня, за да стигнат заедно до къщата. Но той внимателно погледна коня и поклати отрицателно глава.

— Ще вървя пеш, Брена.

— Какво правиш тук? — попита го тя, докато се движеше редом с него.

— Изпратиха мен и Ейвъри да търсим една крава. Отлъчила се от пасбището.

— Открихте ли я?

— Да, сега Ейвъри я връща обратно.

— Хайде, Коран — убеждаваше го тя, — защо да ходиш пеш, къщата все още е доста далеч?

Той завъртя глава и прикова поглед към земята. Коран беше само една или две години по-голям от Брена. Висок младеж с приятно лице, той никога не беше роптал срещу положението си на слуга. Тя го харесваше и не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Ела, Коран, не ме карай да си мисля, че компанията ми ти е неприятна.

Накрая той се предаде и тя му помогна да се качи зад нея. Не се бе чувствала така от много време. С палав блясък в очите пришпорваше коня и той се носеше с главоломна бързина. Коран се вкопчи в Брена, защото му беше мил животът, и шепнеше молитви в ушите й. Тя се смееше от сърце и с все сила забиваше пети в хълбоците на коня, като така принуждаваше Коран да я сграбва още по-здраво. Не забеляза конника на хълма, който изпадна в бясна ярост, виждайки я заедно с Коран. Не я интересуваше нищо. Чувстваше се чудесно, но за твърде кратко.

В мига, когато видя изражението върху лицето на Гарик и разбра, че никакво обяснение не би помогнало, се ядоса на себе си.

Тъжно въздъхна. От два месеца той напълно я пренебрегваше. След това започна да ходи на лов и по цели дни го нямаше. А когато се прибираше, винаги беше много късно. Тогава тя се чудеше дали не е бил с Морна. Или е при Яни и Мойда. Може би робините на баща му и дори Корделия му допадаха повече. В такива моменти Брена нервно обикаляше къщата, уверявайки себе си, че има право да се сърди и недоволства. Нощем не заспиваше, а го очакваше да се завърне.

Една нощ, когато той за трети пореден път закъсня, тя си легна, без да го дочака. Когато накрая се прибра призори пиян и в отвратително настроение, въпреки че яденето му беше топло на огъня, той я събуди, за да му прислужва.

Въпреки че държанието му не търпеше отказ, беше прекалено ядосана, за да се страхува от него. Напълни една голяма купа със супа, но я изтърва на масата, изсипвайки половината върху него. Знаеше, че го е заболяло, но фактът, че нищо не каза, охлади недоволството й. Тогава той я освободи и тя бързо напусна стаята. На другия ден случилото се беше забравено.

Брена се стресна от силното хлопане по вратата. Почувства как пулсът й се ускорява, защото само Гарик би могъл да удря така. Той щеше да се чуди защо вратата е заключена. Всъщност бяха заключили всички врати, откакто една сутрин, когато отиваше за вода, бе открила едно бездомно куче убито и хвърлено върху навеса на вратата. Ярмил силно пребледня, но не каза нищо на Брена и я остави да се чуди кой би направил такова нещо.

Тя широко отвори вратата с намерението веднага да каже на Гарик защо е заключено. Но вместо Гарик пред себе си видя Анселм, загърнат в тежка кожена пелерина, която го правеше да изглежда още по-огромен, отколкото всъщност беше. Изненадата й беше пълна, но само след секунди в очите й заблестя нескривана омраза.

Въобще не се замисли, а веднага се насочи към масата, откъдето сграбчи най-дългия нож, който се намираше върху нея. Но в сляпата си ярост действаше необмислено и когато се обърна да се хвърли върху него, Анселм вече беше зад нея. Хвана китката й, а с другата си ръка изби ножа. Тя остана на място, наблюдавайки го как взема ножа и оглежда стаята за други. След като се увери, че няма опасни оръжия, той отиде и затвори вратата. Когато се обърна към нея, известно време се измерваха с поглед. Накрая той се раздвижи. Насочи се решително към масата и премести пейката.

— Не искам да те нараня, момиче — дрезгаво произнесе той и прочисти гърлото си, преди да продължи отново с по-мек глас. — Можеш ли да ме разбереш? Научи ли вече нашия език?

Брена не каза нищо и дори не се помръдна. Тя го гледаше подозрително. Каква работа имаше той тук, когато Гарик го няма?

Анселм си играеше с ножа и наведе глава, за да разгледа дългото острие на светлината.

— Точно такава реакция очаквах от теб — меко каза той.

Брена се намръщи. За какво говореше? Наостри слух, за да го чува по-добре.

— Предполагам, че не трябваше да идвам. Много малко време е минало, за да забравиш това, което направих, или да го разбереш. Мразех народа ви за това, което сториха на сина ми. Когато имаш свое дете, ще ме разбереш. Гарик може да прости, защото от майка си се е научил да бъде милостив, но аз не мога. Ние сме горд и отмъстителен народ, но аз сгреших, като наказах теб и близките ти за нещо, за което нямате вина. Келтите, които живеят на север, държаха сина ми в тъмница цяла година, а той беше само ла седемнайсет години. Не са му давали друга храна, освен овесена каша, която и кучетата не биха яли. Измъчвали са го, за да се забавляват, но са внимавали да не го убият, тъй като са възнамерявали да го използват при размяна на пленници. Когато Гарик успя да избяга и да се върне при нас, приличаше на сянка. Трябваше да мине около година, за да възвърне напълно силите си и белезите му да зараснат.

Анселм погледна Брена с тъжни очи.

— Знам, че не разбираш това, което ти говоря, чуваш ме, но нямаш представа какво ти казвам. Ти ми харесваш, възхищавам се от духа ти и съжалявам, че те откъснах от земята ти, но ти никога няма да узнаеш това. Все пак бих могъл да направя така, че един ден да не ме мразиш, както ме мразиш сега.

Брена се изкуши да отвърне на Анселм на собствения му език и да му каже, че е разбрала всичко. Това би й дало някакво удовлетворение, защото ще се почувства, унизен, но реши да не издава единствената си тайна която би могла да й помогне, когато бъде готова да избяга. Освен това бе объркана от разказа за това, което други келти са причинили на Гарик, и разбра защо Анселм е жадувал за отмъщение, въпреки че тя никога нямаше да му прости злото, което той и хората му бяха причинили на семейството й. Гарик поне беше рискувал да бъде хванат от хората, които е нападал. Дори е било възможно да го убият, не само да го държат затворен. Анселм стана и остави ножа на масата.

— Знам, че ако ти се предостави възможност, отново ще ме нападнеш — каза Анселм с обичайния си груб тон, — но не се опитвай. Все още не искам да умирам, не преди да съм участвал в други битки и отгледал внуци. Тогава мога да се присъединя към Один във Валхала.

Той отиде до огнището, за да стопли ръцете си на огъня. Сякаш предизвикваше Брена да вземе ножа от масата. Или може би показваше, че има желание да й вярва. Но тя не се помръдна.

Анселм продължи да говори, сякаш така искаше да прочисти съвестта си.

— Откакто те видях за първи път, не съм спирал да мисля за теб. Но виждам, че се чувстваш добре в дома на сина ми. Да, ти не си зле тук, а настроението на Гарик е от лошо, по-лошо. В теб ли е причината? — Внезапно той измърмори. — Сякаш щеше да ми отговориш, дори да можеше. Трябва да съм голям глупак да говоря на човек, който не разбира и дума. А трябва съвсем да съм си загубил ума, щом подарявам кон на една робиня. Какво ли ме накара да взема такова решение? На Гарик няма да му хареса, но когато разбере, че сивата кобила е била твоя, сигурно ще ти разреши да я яздиш.

Брена трябваше да притвори очи, за да прикрие радостта, която заблестя в тях, когато разбра, че Уилоу е тук и ще я дадат на нея, не на Гарик.

Анселм се насочи към вратата и Брена се загледа с любопитство в гърба му. Защо той правеше това? След всичко, което й беше причинил, сегашното му поведение беше необяснимо за нея.

Сякаш чул въпроса й, Анселм се обърна.

— Ерин ще ти каже за коня. Не очаквам да промениш отношението си към мен, но това е само началото. — Той се разсмя. — Моята постъпка ще те накара да се замислиш върху мотивите ми.

Каквито и да бяха те, Уилоу беше тук. Сега тя можеше да излезе навън в ледената зима. Трябваха й панталони, за да язди спокойно и да се предпазва от студа. В оживлението си Брена се завъртя радостно из стаята. Отдавна не се бе чувствала така щастлива. За щастливото й настроение беше виновен Анселм, но това ни най-малко не я смущаваше. Гарик би могъл да й забрани да си получи Уилоу след случката с двамата мъже. Но сега той не беше тук. А когато се върнеше, е, добре, нека тогава се опита да я спре.