Зимни огньове

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Брена разпали огъня и приготви хляб, така както беше виждала Яни да прави. След като Гарик замина, тя беше продължила да плаче, но спря, защото осъзна колко е глупава. Гарик искаше да сподели живота си с нея, тя трябваше да приеме това и да бъде щастлива. Един ден той можеше да се промени, така както тя се беше променила.

Къщата беше тиха и само съчките пукаха в огнището. Кучето се беше излегнало на пода, затова тя не го видя, като наостри уши, но също чу шума, който идваше отвън.

Възможно ли беше да е Гарик? Ако се беше върнал, значи му е липсвала. При тази мисъл Брена се усмихна и зачака вратата да се отвори. Тя наистина се отвори, но много бавно. В стаята нахлу студен въздух и Брена потрепера. Изведнъж осъзна, че Гарик не би отворил по този начин, и изтръпна. През полуотворената врата влезе мъж с ръста на Гарик. Той беше плътно загърнат в пелерината си, а в едната си ръка държеше меч. Брена затаи дъх. Не познаваше този викинг. В този момент кучето дойде до нея и неговото ръмжене й вдъхна кураж. Камата, която Гарик й беше дал, все още беше на кръста й.

— Брена?

Тя се изненада. Нима той я познава? Но не, тонът му беше въпросителен. Той се уверяваше дали е тя. Значи няма за какво да се тревожи.

— Кой си ти? — попита тя, но изражението му й показа, че той не я разбира.

Брена прехапа устни, чудейки се дали да заговори неговия език или не.

Кучето продължаваше да ръмжи. Дали не усещаше някаква опасност?

— Сама е, Седрик.

Брена моментално се завъртя и се оказа пред втори мъж, който беше дошъл от другата страна на къщата. Преди дори да успее да си помисли нещо, той я сграбчи. Тя се развика, а кучето го захапа за крака. Седрик извика от болка и замахна с меча, за да убие животното.

— Не! — изкрещя Брена и се опита да хване ръката на викинга, но другият мъж беше по-бърз и с ритник отпрати кучето надалеч.

— Няма нужда да убиваме кучето.

— Вече имаме момичето. Това е достатъчно.

Брена стоеше мълчаливо между двамата и въпреки, че не можеше да разбере за какво точно са дошли, беше сигурна, че намеренията им не бяха добри. Кучето беше тук, но то не би могло да й помага повече, защото беше наранено, а Гарик се веселеше на празника. Ядоса се, че я беше оставил сама да се защитава.

Плъзна се между двамата и се насочи към вратата, но не успя да избяга, защото краката й се оплетоха в нещо и тя падна. Тогава разбра, че единият от викингите беше хвърлил въже и тя се е спънала в него. Очите й потъмняха от ярост, когато той завърза китките й, без дори да поглежда.

— Мисля, че е добре да тръгваме, преди нещата да са се усложнили.

Той не изчака другия да каже каквото и да било, бързо грабна една стара пелерина, метна я върху Брена и я помъкна след себе си. Почувства се напълно безпомощна, като животно, което водеха на заколение. Как смееха да се отнасят така с нея? Слязоха надолу по скалата и стигнаха водите на фиорда. Корабът на Гарик беше гордо изправен сред спокойните води като спящ дракон. Точно до него и също толкова внушителен стоеше друг викингски кораб.

Качиха се на него и веднага потеглиха, отнасяйки я далеч от брега, далеч от Гарик. Тя започна да се бори с паниката, която я обхващаше. Къде я водеха и защо?

С внимание огледа викингите и се зачуди защо е трябвало да използват такъв голям кораб, когато една малка лодка би им свършила същата работа.

Брена си отговори на този въпрос, когато в сянката зад себе си видя Уилоу. Това още повече я обърка. Защо тези викинги, ако бяха пирати, щяха да откраднат само един кон и само една робиня? Брена допускаше всякакви възможности, но изчакваше мъжете да заговорят, за да й помогнат да намери истината. Но те мълчаха.

Поне не излязоха в открито море, а акостираха на отсрещния бряг на фиорда. Когато свалиха нея и Уилоу, тя се загледа в дълбоките води на фиорда и се замисли как, дори ако успееше да избяга от тези викинги, би преминала фиорда. Сама не можеше да се справи с управлението на кораба, а и не знаеше да плува.

На сушата имаше два коня и мъжете се метнаха на тях. Вече бяха привързали Брена върху Уилоу и потеглиха на юг. Отвеждаха я още по-далеч от Гарик.

Гарик. Какво щеше да направи той, като разбере, че я няма? Тъй като и Уилоу нямаше да бъде там, можеше да си помисли, че е избягала. Можеше и да отхвърли тази мисъл, защото му беше дала думата си.

Щеше да я търси, но дали би преминал фиорда? Нощта се спускаше тъмна и непрогледна, нямаше звезди, но двамата мъже уверено яздеха напред. След близо час спряха пред една къща. Свалиха я от коня и я въведоха вътре.

Беше тъмно и миришеше на застоял пушек. Мъжете запалиха огън и Брена се огледа: малка маса с две пейки отстрани и, няколко съда за готвене, това беше всичко. По стените и пода имаше опънати кожи, които придаваха малко уют на това място. Имаше и четири красиво изрисувани стъклени чинии, а на вратата висяха две брадви с кехлибарени дръжки. В дъното на стаята имаше чаши, вази, чинии, купи, върху всички тях бяха изрисувани езически сцени.

Брена съсредоточи вниманието си върху двамата мъже. Арно събличаше кожите, в които се беше увил, докато Седрик се беше вгледал в Брена. Тя усети как кръвта й изстива.

— Може би няма да си тръгна веднага — каза той, като продължаваше да наблюдава Брена.

Арно го погледна и се намръщи.

— Би могъл да отложиш това за друг път.

— Знам. Адосинда каза, че тази робиня е красива, но тя е по-хубава, отколкото предполагах.

— Седрик.

— Добре! — гневно отвърна той. — Ще се върна на празненството на баща ми, но утре сутрин ще бъда тук и първо ще бъде моя. Запомни това!

Арно поклати глава.

— Имам лоши предчувствия заради това, което направихме.

Седрик се разсмя.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Мисли си каквото искаш, но тя принадлежи на друг мъж и аз мисля, че той няма да спре, докато не си я върне обратно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурен съм, че ще се пролее кръв.

— Ако толкова добре можеш да предскажеш какво ще се случи, кажи ми как ще я открие? Какво излиза, че имам страхливец за приятел?

— Само защото си ми приятел, няма да обърна внимание на думите ти, Седрик.

Седрик се насочи към вратата и преди да излезе, хвърли последен поглед на Брена, поглед, който я накара да потръпне.

— Внимавай с нея, Арно — каза той и напусна къщата.

Когато той излезе, Брена погледна с надежда Арно, но той въобще не се интересуваше от нея. Част от смелостта й се възвърна. Беше успяла да се справи донякъде с Гарик, защо да не се пребори и с този мъж?

Камата й все още беше в нея. Не бяха й обърнали внимание, може би са предположили, че дръжката, която блестеше на колана й, е украшение.

Арно приготви някакво ядене, след това постели няколко кожи до огъня и й посочи, че може да легне там. После излезе навън, за да се погрижи за конете.

Брена бавно се придвижи до мястото, предоставено й за спане.

Мислеше за утрешния ден и не знаеше как ще приключи. Миризмата от супата беше много примамлива. Цял ден не беше яла.

Тя легна, но въжето се впиваше в китките й. Помисли си да го среже, но се отказа, защото така би се лишила от оръжието си, преди да го е използвала за каквото възнамеряваше, затова го сложи под кожите, откъдето лесно би могла да го извади, и когато Арно се върна, беше заспала.