Зимни огньове

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Гарик се изкачи по един невисок хълм и остави жребеца да почине. Слезе от коня и прокара пръсти през разрошената си коса.

Загледа се в северното сияние: мистичните светлини, които хвърляха странни отблясъци върху земята.

Беше яздил почти през целия ден, оставяйки конят му да го води. В някои моменти дори не знаеше къде се намира. Все още не се беше справил с бъркотията в главата си. Хиляди пъти се проклинаше за думите, които беше изрекъл в изблик на гняв. Но как можеше да бъде толкова упорита? Без малко щеше да я удари. Ако се върнеше и завареше същата бъркотия, какво щеше да прави? Ако този път отстъпеше, никога нямаше да успее да се справи с нея. А ако всеки от тях си държеше на своето, тогава момичето щеше да загине. Само ако знаеше нещо повече за характера й, вероятно би могъл да се досети как би реагирала в този случай. Но кой би могъл да му помогне?

— Идиот! — гласно изрече той. — Има един човек, който би могъл да каже нещо повече за тази неразбрана жена.

Гарик обърна коня към дома на баща си. След кратка езда влезе в задимената къща и намери баща си и брат си да играят някаква игра. Майка му шиеше.

— Ха! Какво носи принца на търговията в нашия скромен дом толкова късно вечерта? — закачи го Хю веднага. — Аз си мислех, че си зает в броене на златото, което си натрупал.

— Тъкмо съм на средата — не беше в настроение да се шегува. — Дойдох, за да приказвам с една от новите робини.

— Само да говориш? — попита Хю и се шляпна по коленете развеселен от собствената си досетливост.

— Престани, Хю! — строго каза Анселм. Любопитството му беше възбудено и той се обърна към Гарик. — Коя?

— Тази, която е роднина на Брена.

— Така ли?

Гарик се намръщи.

— Татко, виждам, че искаш да ме питаш още нещо, но недей. Аз трябва да задавам въпросите.

— Роднина на Брена — произнесе Анселм със смях. — Искаш да знаеш повече за нея, така ли?

— Да, трябва да разбера до какви граници достига гордостта й.

— Не се изразяваш ясно, Гарик. Проблеми ли имаш с нея?

— Ти ми задаваш този въпрос, ти, който толкова много я възхваляваше? Наистина ли вярваше, че тя ще се приспособи към този живот?

Анселм въздъхна.

— Значи момичето не ти носи удоволствие.

— Все още не мога да преценя дали насладите, които ми дарява в леглото, компенсират бедите, които ми причинява извън него.

— Дай я на мен — обади се Хю. — Аз зная какво да правя с тази жена.

— Ти ще пречупиш не само нея, но и желанието й — обърна се Анселм към по-големия си син. — Такава жена си заслужава, но към нея трябва да се подхожда по специален начин. Ех, Гарик, ако тази жена ти се покори по свое желание, няма да има друга като нея.

— От собствен опит ли го казваш? — попита Гарик, поглеждайки към майка си.

— Да — потвърди Анселм. — Знам, че не заслужавам това, което имам. Върви и намери отговорите на въпросите си, сине. Знаеш къде са жените.

Когато Гарик излезе от стаята, Анселм се обърна към Хю.

— Брат ти, изглежда, е в затруднение.

— Да бях аз с неговите тревоги — Хю се ухили, но Анселм не намираше нищо смешно в тази ситуация.

Корделия бързо отвори, чула решителното чукане по вратата.

Не искаше шумът да събуди другите жени. Предположи, че беше Хю, защото го очакваше. Последните няколко дена не беше идвал при нея. Бързо бе привикнала с него. Много добре знаеше какво очаква от нея — да му се подчини изцяло — и тя без затруднение играеше тази роля. Не можеше да си позволи той да загуби интерес към нея, не и при положение, че се надяваше да осъществи плановете си. Хю Хаардрад трябваше да повярва, че детето, което тя очакваше, е негово. Щеше да го дари със син и така да осигури собственото си бъдеще. За жената на Хаардрад говореха, че е безплодна. Освен това Корделия беше научила от Елоиз, че той няма деца от други робини. Можеше да поиска да се ожени за майката на единствения си син. Със сигурност знаеше, че детето, което носеше, не бе на Хю, но тя щеше да се закълне, че е негово, и собствената му майка щеше да я защити, защото Корделия нарочно й се беше оплаквала от несгодите на презокеанското пътуване, защото тогава е било месечното й неразположение. Да, тя щеше добре да се погрижи за бъдещето си.

Постара се да не изглежда много разтревожена, когато отвори вратата. Навън стоеше братът на Хю. Тя случайно го беше виждала веднъж, когато бе дошъл да посети баща си, и веднага бе оценила привлекателността му. Бе по-красив от Хю. Но тя предпочиташе Хю, тъй като един ден начело на клана щеше да застане първородният син и цялата власт и могъщество щяха да се съсредоточат в неговите ръце.

— Ти ли си сестрата на Брена? — Тя леко кимна и той рязко продължи: — Трябва да говоря с теб. Ще дойдеш ли с мен?

Корделия потрепера, когато студеният вятър развя грубата й пола.

— Ще си взема наметало.

— Не. — Той свали тежката си кожена пелерина и я метна върху раменете й. — Нямам търпение.

Тя хапеше устните си, докато се отдалечаваше от мястото, което делеше с останалите жени. Малко се страхуваше от този висок викинг, който я искаше и я отвеждаше далеч от другите за собствено удоволствие. Нямаше нищо против да бъде с него, но това можеше да провали плановете й. Никой друг, освен Хю, не беше спал с нея от пристигането й тук и той я беше признал за своя.

— Трябва да говоря с теб — каза Гарик, докато вървяха бавно. — Нужна ми е помощта ти.

Той й разказа за опърничавостта на Брена и упорития й отказ да му служи. Когато приключи, попита:

— Искам да знам дали и след това ще продължи да упорства. Толкова малко ли държи на живота си?

Корделия потисна смеха си. Значи Брена се държеше по своя начин. Този викинг показваше загриженост, каквато тя със сигурност не заслужаваше. „Може би сега ми се отдава възможност да продължа отмъщението си“ — злобно си помисли Корделия.

— Това поведение е обичайно за Брена — отвърна тя. — Но никога не би направила нещо, с което да застраши живота си — прибави тя.

— Но се е сражавала с баща ми в деня, когато са нападнали дома ви. Тогава е рискувала живота си.

— Брена знаеше, че няма дори да бъде ранена. Тя беше убедена, че вие викингите никога не бихте посегнали на жена. А колкото за твърдоглавието й, то е само колкото да ви подведе. За нея ръчният труд е унизителен, защото е мързелива и би била щастлива, ако не трябва да помръдне пръст, за да направи нещо. През целия си живот е имала слуги, които да правят всичко.

— Работеше в конюшните ни — противопостави й се Гарик. — Казва, че не би вършила само женска работа.

— Виждал ли си я да работи? — попита Корделия. — Или е убедила някой друг да прави това, което тя е трябвало да свърши. Не, същото беше и у дома. Брена очакваше всеки да й прислужва, дори и семейството й, докато тя прекарваше времето си, забавлявайки се с мъжете от селото, отвличайки ги от жените им.

— Ти ми описваш друга Брена, не тази, която аз знам и която отбягва мъжете.

— Просто иска ти да повярваш в това — лукаво каза Корделия. — Знае, че е хубава и че би могла да има всеки мъж, който се поддаде на чара й. Изкуши дори собствения ми съпруг, който също се влюби в нея.

— Но тя беше девствена.

Корделия се усмихна.

— Все още ли е такава? — Виждайки как се промени изражението му, тя прибави: — Ако я искаш само за себе си, по-добре ще е да бъдеш много внимателен, защото никога не би се задоволила само с един мъж. Добре познавам сестра си.

— Не съм казал, че я искам за себе си — рязко каза той.

Гарик напусна къщата на баща си още по-намръщен и объркан, отколкото когато бе дошъл. Трудно му беше да повярва в това, което му бе казала Корделия, и той се завърна у дома си в ужасно настроение.

Няколко минути по-късно застана пред вратата на стаята си.

Поколеба се за известно време, чудейки се какво ще го посрещне вътре. В едната си ръка неловко държеше поднос с храна, а с другата бавно отвори вратата и влезе. Кучето веднага дойде при него и завъртя опашка. Той изпрати животното долу и затвори с крак вратата. Вътре гореше само една свещ, но и на слабата светлина успя да види, че стаята беше подредена. Изненадан, обходи пространството с поглед и видя Брена седнала на стола, загледана в огъня. Остави подноса и отиде при нея. Отново се зачуди дали това, което сестра й беше казала, е вярно. Дали Брена просто си играеше с него? И защо сестра й би го лъгала?

— Защо се забави толкова дълго? — попита Брена. — Ужасно съм гладна.

Той се запита дали не е подредила стаята чак след като е усетила глада.

— Да, късно е — отвърна Гарик.

Той подсили огъня, след това се изправи и зачака гневния й изблик. Тъй като това не стана, отиде към масата, подтикнат от глада, който изпитваше. Брена се хранеше замислена.

— Доста се забави.

— Да, бях забравил, че ще ме чакаш да се върна — отвърна рязко.

Тя неочаквано се разсмя.

— Щастлива съм, че можеш толкова лесно да ме забравиш.

— Защо?

— Ти си мислиш, че искам да объркам живота ти, а аз нямам желание да ти преча.

Той измърмори.

— Защо тогава поведението ти беше толкова странно?

— Значи въпреки всичко си мислил за мен? — невинно попита тя с шеговита нотка в гласа. — Съжалявам, Гарик. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да се променя.

Той престана да яде и настоятелно я изгледа.

— Каква игра играеш?

— Това не е игра.

— Да разбирам ли, че вече ще ми се подчиняваш? — попита той изненадан от тази внезапна промяна.

— Да, нали ти искаш точно това. Ще ти се подчиня, Гарик. Как се чувстваш като победител?

Той по-скоро се чувстваше победен, но не можеше да й каже това.

— Радвам се, че накрая разбра как трябва да се държиш.

— Ти не ми даде право да избирам — каза тя с горчивина в гласа.

Гледаше я, докато тя се хранеше и все още не можеше да си обясни промяната. След такава упорита съпротива, след начина, по който го беше погледнала, когато се готвеше да я удари, очакваше да удържи поне няколко дена без храна, преди да се предаде.

Наистина ли искаше само да го заблуди, както сестра й беше казала, за да разбере колко би могла да си позволи?

— Стаята ти е подредена, Гарик — каза Брена, прекъсвайки мислите му. — И робата ти е зашита. — Тя отмести празната чиния и стана. — Ако повече не се нуждаеш от мен тази вечер, би ли ми позволил да се върна при другите жени?

Той не отвърна веднага приковал поглед в нейния.

— Не.

— Значи трябва да направя още нещо?

— Няма никаква работа, но ти вече няма да живееш заедно с останалите. Отсега нататък ще спиш в стаята, която Ярмил ползва, когато ме няма. Тя е срещу работната стая.

— Защо? — рязко запита тя, а очите й светеха със стоманен блясък.

Той въпросително повдигна вежди, а в гласа му имаше присмех, когато каза.

— Мислех, че ще се подчиняваш на желанията ми. Нима си излъгала?

Тя бе ядосана, но гласът й беше безкрайно спокоен, когато каза:

— Добре, щом това е желанието ти.

След това с достойнство напусна стаята, оставяйки го да се чуди защо я иска толкова близо до себе си.