Зимни огньове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Шум от битка събуди Брена от дълбок сън. Тя скочи от леглото и грабна първата дреха, която й попадна. Бялата роба на Гарик. Едва стигаше до коленете й, но точно сега Брена не се интересуваше как изглежда.

В края на стълбите се скри в сянката и с нарастваща тревога огледа сцената, която се разиграваше пред очите й. Двете дълги маси бяха преобърнати, пейките бяха на парчета. Големите бъчви с медовина се бяха излели на пода, където бе разпиляно сутрешното ядене. Брена огледа с ужас стаята. Няколко мъже лежаха в безсъзнание или дори бяха мъртви. Някои се биеха с юмруци, други с мечове или с брадви. Как е възможно рано сутринта да настъпи такава битка? И къде е Гарик?

Тя продължи да го търси с поглед, докато накрая видя Хю, който стоеше на пейка до стената и държеше подутата си челюст, като в същото време се смееше с някой, който беше на пода. Брена погледна натам и дъхът й спря: на пода беше Гарик.

Очите й не виждаха нищо друго, освен кръвта, която беше напоила цялата туника и панталоните му. Обзета от безпокойство, Брена се втурна към него.

Той се смееше на нещо, което Хю беше казал, но когато Брена се появи, смехът му замря. Погледна я учуден, но веднага след това ядосано се обърна към нея.

— Нямаш ли срам? — грубо я попита, сграбчвайки я силно за ръката.

Не можеше да разбере за какво говори той.

— Ти си ранен.

— Не — отвърна той. — Но и да умирах, това не е причина да се явяваш в такъв вид. Излез от тук, преди желанието ми за кръв да се е превърнало в желание за жена.

Тя нервно се огледа и видя, че много от присъстващите бяха престанали да се бият и я гледаха с настървение. С разпуснатата по раменете коса и дълбокото деколте представляваше много съблазнителна гледка.

— Просто исках да ти помогна, Гарик, въобще не се замислих.

— Ти никога не мислиш. — Той я отблъсна от себе си. — А сега напусни това място.

Брена почувства буца в гърлото си, която почти я задушаваше, а в очите й заблестяха сълзи. Бързо напусна стаята, преди да се е разплакала. Изтича в своята стая и затръшна вратата след себе си, отпусна се върху кожите и даде воля на сълзите си. Но скоро след това ги изтри и яростно произнесе:

— Никога не съм плакала, преди да го срещна. Никога вече няма да плача. Щом ме обижда, когато искам да му помогна, нека да върви по дяволите. Ако това се случи за трети път, няма да бъда тук.

Разрови кожите и извади сака, който бе скрила тук предната вечер. Не беше предполагала, че толкова скоро ще й се наложи да използва оръжията, но не си бе представяла, че Гарик би могъл да бъде толкова безсърдечен.

Бавно облече мъжките си дрехи, наслаждавайки се на допира на черното кадифе. Почувства, че гордостта й се възвърна, почувства се уверена в себе си. Препаса меча на кръста, след това отиде в стаята на Гарик и взе една от завивките. Наметнала пелерината, за да прикрие облеклото си, тя тръгна към стълбите, но там се натъкна на кучето. Наведе се и го погали зад ушите.

— И теб ли е изгонил?

Кучето я лизна.

— Няма значение, стари приятелю. Излизал ли си тази сутрин?

Тя отвори вратата и то я последва навън. Брена се беше научила да отгатва времето по звездите. Странно беше да се нарече утрин тази тъмнина. Вероятно в южната част на тази страна слънцето осветяваше земята, но тук, толкова далеч на север, то едва докосваше хоризонта по обед и оцветяваше небето в тъмносиньо.

Брена бавно приближи отворената врата на кухнята, а кучето веднага влезе, за да търси храна. Когато Брена видя, че Мойда беше вътре, тя също влезе.

— Имам нужда от хляб, ще ми дадеш ли?

— Да, но къде отиваш? Тук има много работа. Голяма бъркотия е и трябва да се почисти.

Брена дочу смях от залата.

— Значи разправията приключи. Знаеш ли каква беше причината?

— Гарик беше причината — отвърна Мойда, поклащайки глава. — Яни е била там и каза, че Баярд направил някаква забележка, която не се харесала на Гарик и той го ударил. Това било като знак за другите, които като че ли само това чакали.

— Сега Баярд и Гарик скарани ли са?

— Не, Гарик се извинил.

— Хм, и какво е казал Баярд на Гарик, че толкова го е разярил? Яни каза ли ти?

— Не — въздъхна Мойда и отметна косата си назад.

— Как беше през нощта? — съчувствено попита Брена.

— Не чак толкова лошо.

— Ами Яни?

— Този път тя имаше късмет. Перин я отведе и през цялото време двамата бяха заедно.

Брена не можеше да разбере Перин. Гарик му беше най-добрият приятел и въпреки това той не се осмеляваше да говори с него за това, което най-много го интересуваше. Наистина ли Гарик беше толкова страшен дори и за приятелите си?

— Е, Мойда, ще ми дадеш ли хляб? Много съм гладна, но първо трябва да пояздя, за да залича болката.

— Какво те боли?

— Нима не чу как Гарик ме укори пред всички?

Мойда изглеждаше поразена.

— Наистина ли го направи?

— Да.

Мойда взе един току-що изпечен хляб и го зави в чиста кърпа.

— Върви и разсей болката си момиче.

— Ако Гарик пита за мен, не му казвай колко са ме наранили думите му. Само му кажи, че ми се е приискало да пояздя и че скоро ще се прибера.

— Както кажеш, Брена. Но мисля, че той знае какво ти е причинил.

С усмивка Брена се насочи към конюшните. Мойда можеше да каже всичко на Гарик. Той щеше да помисли, че наранената й гордост я държи извън къщата. По-късно, когато разбереше, че е избягала, щеше да мисли, че е заради грубите му думи. Но това беше само част от истината. Тя не биваше да остава повече край Гарик, не и след последната нощ. Беше като глина в ръцете му, която той можеше да моделира, както си иска. Целувките му унищожаваха съпротивата й. Не биваше да допусне това. Тя беше свикнала напълно да контролира действията и постъпките си. Трябва да избяга далеч от него.

Когато влезе в конюшните, Ерин не се виждаше и тя се насочи право към Уилоу. Бързо я оседла и през цялото време се молеше Ерин да спи или да го няма. Не й се искаше да лъже Мойда, но още по-неприятно би й било да излъже Ерин, когото чувстваше като добър приятел. За щастие, той не се появи.

Брена взе две големи торби с овес за Уилоу и ги привърза към кобилата, след това напълни четири кожени меха с вода. Забърза надолу по пътеката с Уилоу, но спря, когато кучето се разлая след нея.

— Върни се — извика му тя, изплашена, че някой може да го чуе. — Върви си!

Тя продължи, но то вървеше след нея.

— Казах ти да се върнеш. Не можеш да дойдеш с мен!

То завъртя опашка и Брена въздъхна.

— Добре, щом искаш приключения, да вървим. Ще бъдем невероятно трио. Куче, кон и избягала робиня.

Тя галопираше през полето, а кучето ги следваше. Не знаеше къде отива, но беше свободна и не зависеше от никого.

В началото на гората Брена спря и се обърна към каменната къща на скалите.

— Сбогом, Гарик Хаардрад, не се съмнявам, че ще те помня, докато съм жива.

Отново почувства буцата в гърлото си.

— Трябва да се радваш — високо си каза. — Сега си свободна.

Все пак трябваше да реши в коя посока е най-добре да продължи. Югът беше отрязан от фиорда, на изток беше най-вероятно Гарик да я търси, тъй като никога не би помислил, че тя може да поеме на север, където ветровете бяха по-силни дори от тукашните. Значи на север.

„Ще оцелея ли до пролетта? Дотогава ще съм събрала кожи и може да ги продам в някое селище край брега. Ще си платя, за да ме вземат на кораб, който да ме върне у дома. Трябва да успея. Или… ще загина!“

Гарик се качи по стълбите точно когато Мойда слизаше надолу.

— Къде е Брена? — запита я той. — Ако се е заинатила заради тази сутрин, ще й приготвя една пръчка.

Мойда пребледня, като го видя толкова ядосан.

— Точно затова идвах, господарю. Все още не се е прибрала. Вече цял ден, откакто е излязла, и се страхувам, че…

— Къде е отишла? — прекъсна я той. Мойда съвсем се обърка и се разплака.

— Каза, че отива да язди, за да разсее мъката си, причинена от думите ви тази сутрин.

— Тя ли ти каза това?

— Не трябваше да казвам това, а само, че е излязла и ще се върне, но нея още я няма и аз се страхувам да не й се е случила някаква беда.

— Каква беда?

— Някой от клана Боргсен закла куче и го подхвърли пред дома, докато те нямаше. Може би скоро ще им омръзне да убиват животни и ще посегнат на робите.

— Какво става, Гарик? — попита Анселм от долния край на стълбите.

Гарик отиде при него намръщен.

— Момичето каза, че Брена е излязла от сутринта с коня, който ти й даде.

— Значи е доволна от подаръка ми.

— Разбира се, толкова е щастлива, че няма да се върне. Мойда мисли, че Боргсен може да й причинят зло.

— Не, достатъчно добре познавам Латам Боргсен. Той не би играл такава игра. Бих заложил живота си, че няма да го направи.

— Съгласен съм, но това само ми показва, че тя е избягала. Ти ми я даде, а след това й даде и кон, с който да избяга.

— Не можеш да ме виниш за това, Гарик — ядосано отвърна Анселм. — Забравяш, че тази сутрин аз също бях в залата. Не знам какво й каза, но чух тона, с който го каза, и мисля, че беше много груб с нея.

Гарик ядно изгледа баща си.

— Видя как беше облечена, нали! Влезе в залата почти гола. И това беше нарочно, готов съм да се обзаложа. Тя е точно такава, каквато сестра й каза, че е, иска всички мъже.

— Грешиш. Аз забелязах само загриженост за теб. И ти как й се отблагодари? Наруга я пред всички. Имаш да учиш още много за жените, сине. Не е чудно, че тя избяга от теб.

При тези думи Гарик настръхна.

— Говориш така, сякаш момичето те интересува повече от мен?

— Не, но я разбирам по-добре от теб.

— В това не се съмнявам, защото аз въобще не я разбирам.

Анселм се засмя.

— Ще ти помогна да я намериш.

— Не, това сам ще направя — твърдо каза Гарик. — Тя има нужда от урок, който няма да забрави скоро.

— Гарик!

— Не се меси, татко. Ти си изми ръцете, когато я даде на мен.

Анселм въздъхна, загледан в сина си, когато той си тръгна. Беше много изненадан, когато тази сутрин Гарик, чувайки забележката на Баярд за Брена, се ядоса много. Явно се интересуваше от момичето. Освен това вчера беше казал пред всички, че няма да я дели с никого. А сега тази докачливост. Докога двамата ще се карат?