Зимни огньове

ГЛАВА ШЕСТА

Походът до брега им отне доста време. Нужни им бяха два часа повече, за да стигнат селото. Коне, добитък, прасета и коли, претрупани с плячка, ги бавеха. Все пак успяха да стигнат, преди да се е стъмнило. Огромният кораб на викингите вдъхваше ужас в сърцата на пленените, всички те бяха жени. Беше гладък, дълъг шест и широк най-малко петнайсет стъпки. На носа имаше майсторски изработено отвратително чудовище от ада. Този кораб щеше да ги отведе от земята им и така да прекъсне всичките им връзки с нещата, който познаваха и обичаха.

Беше закотвен в малко заливче, а от брега го скриваха високи дървета. Охраняваха го двама мъже. Беше им заповядано да вдигнат котва в случай на нужда. Но нищо обезпокоително не се бе случило и завръщащите се бойци бяха посрещнати с радостни викове.

Обикновено викингите прекарваха нощта на брега, но сега не можеха да си позволят да останат. Анселм вдигна платна същата вечер.

В чест на Тор принесоха жертви, за да измолят безопасно пътуване. През това време корабът беше натоварен. Жените оставиха на кърмата, където им беше издигнат груб подслон. След това ги оставиха сами.

Викингите бяха задоволили не само жаждата си за кръв, но и плътските си желания, така че поне докато не стигнеха брега, нямаше да изпитват такива нужди. Бяха насилили всички жени с изключение на Брена, която все още беше в безсъзнание от удара, който Анселм й беше нанесъл. Пленничките бяха общо седем: Лини, Корделия, Енид, още три момичета от селото и Брена.

Повечето от мъжете от селото бяха убити, само малко от тях бяха успели да избягат в горите.

Брена знаеше това и се измъчваше, защото не беше успяла да предпази хората си. Поражението, което претърпя от предводителя на викингите мъж съвсем не в първа младост, беше за нея срам, който никога нямаше да се изличи от паметта й. Омразата й към него беше неизмерима. Беше я направил безпомощна, когато я беше повалил в безсъзнание. Сега всички знаеха, че тя е жена. Той щеше да си плати за това и за всичко останало.

Корабът се носеше по вълните като блестящо чудовище, което оставяше Уелс зад себе си. Два пъти в деня даваха сушена риба, сухо месо, хляб и масло. Това беше храна, която много от тях не можеха да приемат. Корделия често повръщаше. За мъжете това беше забавно и техният смях само увеличаваше срама, който жените изпитваха.

Брена приемаше само такова количество храна, което й беше нужно, за да има сили да убие Анселм. Тя не говореше с другите жени, нито чуваше оплакванията им. Лини се опита да я успокои, но тя не й обърна никакво внимание и дори не й отговори.

Единственото, което чувстваше в този момент, бе срам и горчилка. В този случай Лини трябваше да отстъпи.

От време на време Анселм идваше при Брена. Той беше огромен мъж, едър като мечка. Косата му беше светлокестенява, гъста брада покриваше лицето му, а сините му очи пронизваха с погледа си. Той беше мъж, който всява страх в сърцата на враговете си, но беше безсилен да въздейства на Брена. Когато я погледнеше с любопитство, граничещо с възхищение, тя му отвръщаше със злоба. Толкова омраза и враждебност имаше в очите й, че той си тръгваше раздразнен.

Анселм почти съжаляваше за това, което беше направил, но никога не би си го признал. Да, беше дал честната си дума на врага.

Срамно е, ако не изпълниш обещание, дадено на приятел, но не и на враг.

Този, крито беше дошъл да организира женитбата, беше обещал, че с нея ще пристигнат скъпи дарове, и без колебание беше посочил точното място на къщата. Синът на Анселм нямаше да има булка, но за всички останали щеше да има много злато. Той се завръщаше у дома с различни богатства, за хората му също имаше и те бяха доволни.

Когато Анселм гледаше тази красавица, той оставаше безкрайно учуден от предизвикателното й държание. Гордостта й се равняваше с неговата и той се питаше колко време тя ще продължи да се държи по този начин.

Беше я помислил за момче и беше слисан от начина, по който се биеше с толкова силен противник. Истинско удоволствие беше да се наблюдава такава смелост. Не беше искал да я убие дори когато я мислеше за мъж, но не можеше да си позволи да отстранява хората му. После разбра, че това беше момичето, предложено за съпруга на сина му, красива девойка, но…

След забележителната проява на кураж и сила от нейна страна Анселм се объркваше, виждайки я сега унила и безучастна. Когато беше видяла жената с червената коса да умира, тя обезумя, разкрещя се, а малките й юмруци притискаха слепоочията й. Дали е видяла как убиват баща й? Възможно ли е червенокосата жена да е била майка й? Но не, тя повече си приличаше с червенокосата жена, която стоеше до нея. Ако разбираше езика, който говорят, той щеше да получи отговор на въпросите си. Но трябваше да почака, докато се върнат вкъщи, където с тях щеше да говори Елоиз.

Засега той само можеше да се чуди, наблюдавайки тази келтска красавица. Тя наистина беше награда и той реши да държи хората си на разстояние от нея. Фактът, че беше девствена, я правеше още по-ценно завоевание. Със сигурност синът му Гарик щеше да бъде доволен от нея.

Прекосиха Ирландско море, а нощта прекараха на остров Ман. Някои от мъжете отново се възползваха от жените, но и този път не докоснаха Брена, която ги отблъскваше с дивата ярост, светеща в очите й. Някои я мислеха за луда. Скоро преминаха северния провлак край Шотландския бряг, където прекараха нощта.

След това спряха на остров Хебридис, където живееха много хора от тяхното племе. Там останаха два дена. Последната си нощ на суша прекараха на Шотландските острови.

След това навлязоха в непознато море. Не се виждаше никаква суша. Жените си мислеха, че всеки момент от водите могат да изникнат страховити чудовища и дракони с невероятни размери и да ги погълнат живи. Дори ужасната, неочаквана буря, която ги връхлетя внезапно, не успя да ги освободи от страховете им. Заливаха ги огромни вълни, а след тях океанът разтваряше бездънната си паст. Дори Корделия, която се присмиваше на мълчаливото оттегляне на Брена и чието снизходително отношение към заварената й сестра беше стигнало до крайност, жално хленчеше за живота си по време на бурята.

На Лини й беше много трудно да успокоява жените, тъй като нейните собствени нерви бяха силно разстроени. Молеше Брена за помощ, но племенницата й не откликваше. Разбираше я донякъде, но не мислеше, че точно сега тя трябва да се откаже от водаческата си роля. Няколко нейни ободрителни думи щяха да повдигнат духа на момичетата. Корделия също с нищо не помагаше, напротив, само плачеше и викаше, че светът свършва.

Ако Лини не беше толкова разтревожена за самата себе си, щеше да изпита удоволствие, виждайки състоянието, в което беше изпаднала Корделия. Беше се отвратила, когато убиха съпруга на Корделия и тя не проля нито една сълза за него. Само преди няколко часа червенокосата Дела се хвалеше, че не се страхува от бъдещето. Сигурна бе, че всеки мъж на кораба, включително и водачът, я желаеха повече от всички други, още повече че не се занимаваха с Брена. Корделия беше уверена, че ще успее да, си намери уютно местенце на тази нова и непозната земя.

Възможно бе Корделия да не се хвалеше напразно. Повечето от мъжете прекарваха нощите при нея, а тя вече не им се съпротивляваше, както беше правила първия път. Дори Анселм ходеше при нея.

Лини изпитваше неизмерима болка, спомняйки си двамата мъже, които я изнасилиха един след друг в деня на нападението. Оттогава тя бе обезпокоявана само от вожда, който не беше така груб, както другите мъже. Всъщност това беше нежен акт, тъй като тя вече беше загубила желание да се съпротивлява, а той беше много внимателен. От толкова време беше вдовица и не беше имала мъж. От друга страна, спрямо Анселм не можеше да има никакви надежди, тъй като той си имаше жена. Лини не очакваше нищо добро от бъдещето.

Бурята не продължи дълго, но след като премина, всички бяха изморени и отпуснати. На следващия ден, като че сътворена от някакво чудо, пред очите им се появи земя. Тази дълга брегова линия се простираше докъдето им стига погледът. Не спряха за продукти и нетърпеливи по-скоро да се приберат, плаваха ден и нощ все на север, докато накрая промениха курса и навлязоха във фиорда Хортен.

Беше средата на лятото и свежата зеленина на тревите и дърветата радваше очите. Небето беше ясносиньо, изпъстрено с пухкави бели облачета. Някъде много високо няколко бяха приели формата на чук — летящия чук на Тор. Викингите приеха това като знак, даден им от Тор, който ги благославяше. Жените също го видяха, но за тях това не означаваше нищо.

От двете страни на кораба се издигаха остри скали и го заграждаха като със стени. Когато бреговете станаха отново ниски, пуснаха котва. Пътуването приключи.