Зимни огньове

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Денят на празненството дойде много бързо. Въпреки че на Брена й се искаше да види леля си и да разбере от Корделия защо я е лъгала, тя не изгаряше от желание да отиде в къщата на Анселм. Да отиде там с Гарик и всички да видят, че робинята му носи бижута, като че ли му е жена! Чудеше се дали би преживяла такова унижение. Въобще не искаше да ходи там, но знаеше, че трябва. Гарик много се вълнуваше и беше твърдо решен да я заведе.

Брена погледна прекрасната рокля, която се спускаше по тялото й. Беше от плътно червено кадифе, шито със златен конец. Особено красив беше широкият златен колан, обсипан с рубини, който подхождаше на златния й пръстен.

Яни помогна на Брена да вплете в косата си червена пандела. Яни също се вълнуваше, че Брена ще гостува в къщата на Анселм. Брена не се чувстваше по същия начин и с неохота отиде при Гарик, когато я повика. Видът му я зашемети. Той също беше облечен в кадифени дрехи, със златист цвят, на който красиво контрастираше червеният конец, с който бяха извезани. Върху колана му имаше рубини, а на врата му висеше златният медальон. Тя се зачуди дали той нарочно е решил двамата да изглеждат като двойка. На светлината от огъня къдравата му коса блестеше със златисти отблясъци.

— Ти си като бисер в тъмна вода. — Той се приближи към нея.

Тя почувства, че се изчервява от начина, по който я гледаше и всичко, което можа да му каже, бе, че роклята е наистина много хубава.

— Да, но не би стояла толкова добре, ако я носеше друга жена.

Сега вече тя се почувства съвсем неудобно.

— Не ти е присъщо да говориш по този начин, Гарик.

— Казвам само истината. А и ти все още не ме познаваш достатъчно — усмихна се той.

Изведнъж стана нетърпелив.

— Хайде да тръгваме. Празникът вече е започнал.

Тя го последва и те минаха през кухнята. На вратата бяха закачени пелерините им. Но нейната не беше там. На нейно място имаше разкошна хермелинова пелерина с широка качулка. Той внимателно я постави на раменете й и сложи качулката на главата й.

Тя го погледна въпросително.

— Друг подарък?

— Да, скъпи дрехи ти приличат и в бъдеще ще имаш повече от тях.

— Да бъдеш токова щедър, също не е в стила ти, Гарик. Защо се промени?

— Така се чувствам добре — отвърна той и накрая й подаде камата, която й беше обещал.

Тя сложи оръжието в колана си и го погледна в очите.

— Мисля, че беше по-добре, когато не беше в настроение, защото можех да предположа всяка твоя реакция.

Той се засмя и двамата тръгнаха.

От огъня, където готвеха, се вдигаше пушек, но Брена предпочиташе да й люти на очите, отколкото да й е студено. Все още не се беше стоплила и затова стоеше с пелерината и добре, че имаше това извинение, защото, когато се огледа, в стаята не видя друга толкова скъпа рокля. Тя се изчерви при мисълта, че Гарик щеше да я показва пред другите: една робиня, облечена по-добре от останалите гостенки. Това беше нечувано. Приличаше на наложница и беше сигурна, че и останалите си мислят същото. Това съвсем я разстрои и тя се почувства много нещастна. Стоеше тихо на стола и се сепна, когато Елоиз я попита:

— Доволна ли си от роклята, Брена?

Брена срещна очите, които я гледаха с разбиране, и се отпусна.

— Да, много ти благодаря.

— Тогава ела, нека ти взема пелерината. Не прекарах толкова часове над тази рокля, за да я криеш.

Брена й подаде горната си дреха с неохота, но в същия миг осъзна, че не се чувства толкова неудобно. Беше безкрайно благодарна на стопанката на къщата, че й отделя от времето си, за да я накара да се чувства добре.

— Да, наистина ти стои чудесно — усмихна се Елоиз.

— Много си мила.

— Това е истината, освен това ти дължа благодарности.

— За какво?

Елоиз погледна Гарик, който беше при баща си, след това отново се обърна към Брена и сложи ръка върху рамото й.

— От дълго време не бях виждала сина си толкова спокоен и в добро настроение. Дължим го на тебе.

— Грешиш.

— Напротив, сигурна съм. Той не искаше да се поддаде на чара ти и се бореше със себе си, но се предаде. Нима сама не си забелязала разликата?

Брена кимна. Да, след болестта й Гарик наистина се беше променил. Възможно ли е да се е влюбил в нея? Тя се страхуваше да се задълбочава в такива мисли и затова бързо смени темата.

— Ще мога ли да видя леля си?

— Разбира се. А, ето я и нея. Аз ще ви оставя, за да можете да си поговорите на спокойствие.

Очите на Брена се напълниха със сълзи, когато двете с леля й се прегърнаха. Седнаха една до друга, а Брена продължаваше да държи ръцете на Лини. Тя критично огледа леля си и отбеляза, че въпреки годините Лини продължава да изглежда много добре. Дори в очите й имаше младежки блясък.

— Изглеждаш добре, лельо.

— Елоиз ме накара да се почувствам като член на семейството. Да, наистина нямам от какво да се оплача.

— Сега вече съм спокойна. Само да знаеш колко често си мислех за теб и исках да дойда да те видя, но Гарик не ми разрешаваше.

— Аз чувах много за теб, Брена. Елоиз ми казваше всичко. Зная, че в началото си била много упорита, но аз бях сигурна, че ще се държиш така. Знам, че си се опитала да избягаш, а след това си била много болна. Толкова много се тревожих за теб. Но ето те сега тук. Изглеждащ чудесно и вдъхваш уважение.

— Уважение?

— Ти си тук като гостенка, не като робиня на Гарик. Да, той те е уважил с тази чест.

— Тук съм, за да му прислужвам, когато има нужда от това.

— Хайде, Брена. Тук има толкова много жени за тази работа. Защо ще те облича по този начин, ако те е довел да му прислужваш? Бях с Елоиз, когато той я помоли да ушие тази рокля. Каза, че трябва да бъде като на жените на викингите, защото ти вече си една от тях.

Брена сключи вежди.

— По никакъв начин не съм му показала, че съм щастлива тук. Той знае, че ако мога, отново ще избягам. Защо е казал, че съм една от тях?

— Сигурно си го накарала да повярва в това. Но ти не трябва да бягаш пак. Ако го направиш и Гарик не те намери, аз много ще се тревожа за теб.

— Когато тръгна, ще взема и теб и заедно ще преминем морето — каза Брена, но й беше трудно да вярва на собствените си думи. И въпреки че с това се опита да ободри леля си, тя само я натъжи.

— Брена, аз вече си мислех, че си преодоляла някои неща в характера си, но сега виждам, че само ми се е искало да бъде така. Една зряла жена би приела съдбата си, която я е изпратила тук. Тя би била щастлива, че е оцеляла, и би се опитала да се приспособи към новия си живот, защото вече нищо не я свързва с миналото.

— Както ти направи?

— Да. Това е единственият начин, Брена. Ако ние постоянно мислим за миналото, само ще страдаме. Всъщност животът ми тук не е чак толкова лош, така че аз нямам от какво да се оплаквам. Елоиз ми е добра приятелка. Тя не се обижда, когато Анселм ме посещава, така че имам и мъж, който е много внимателен с мен.

— Престани! Не искам да слушам повече.

— Бъди разумна, Брена. Гарик те харесва, това всички го виждат. Само да пожелаеш, би живяла по съвсем различен начин.

— Като му бъда наложница?

— Знам, че той не може да ти предложи женитба, но би могла да му бъдеш като съпруга. Подаръците, които ти е направил, са доказателство за това. Тук важи правилото, че при липса на законни деца незаконните получават наследството. Възможно е Гарик никога да не се ожени и ти да останеш единствената му любов. Бъдещето ти с него би било сигурно. Децата ти ще са незаконни, но ще имат своето място тук.

— Гордостта ми не би позволила да живея по този начин. Единственото, на което бих се съгласила, е да се оженя за него.

— Но тук е забранено на свободен мъж да се жени за робиня.

— Знам — каза Брена.

Тя погледна Гарик и се усмихна. Беше казала думите на глас. Да, с радост би се оженила за Гарик, Тази мисъл я изпълни с топлина, обичаше го и не искаше да отрича това. Тя се засмя и прегърна леля си.

— Обичам го, досега не бях го съзнавала, но вече съм сигурна. Ако той има такива чувства към мен, за каквито говорите ти и Елоиз, значи ще се ожени за мен. Това е единственият начин, по който бих живяла с него.

— Брена, ти си истинска дъщеря на Ангъс, толкова си упорита. Ако наистина обичаш Гарик, нямаше да се инатиш и би била щастлива със сегашното си положение.

— Не, лельо, или ще бъде така, както аз искам, или въобще нищо няма да стане — каза Брена и стана. — Къде е Дела?

— Тя се оплака, че не е добре, и си легна.

— Знае ли, че съм тук?

— Разбира се, всички знаем.

— Ще говорим по-късно, лельо. Надявам се, че тогава ще мислиш като мен, а не като тези диваци.