Аркадия

15.

Територията на Уилдън се намираше на около три дни път на юг и запад от Осенфуд сред поредица от речни долини, забележителни със своето плодородие и зеленина. Територията беше нещо определено; напълно независима, но без в нея да има град или главно селище. Вместо това имаше многобройни ферми — големи и малки, — села, махали и една огромна къща, която даваше името на целия район. Всичко беше притежание на територията, а територията беше притежание на една личност.

Това беше Катрин, вдовицата, влязла в тази роля след смъртта на съпруга си Теналд. Подобно нещо беше необичайно; желанието за стриктно спазване на семейните права обикновено би означавало, че ще се предаде на някого по кръвна линия. Но един беше отхвърлен заради характера си, а друг — заради своята позиция. Теналд беше брутално убит от наследника си Памархон, който беше избягал и беше оставил учения Гонтал като следващ правоприемник.

Гонтал повече от всеки друг гледаше на тази перспектива като на истинско бедствие. Присъединяването на богатството на Уилдън към автономията на Осенфуд щеше да причини безпокойство в цялата страна заради създаването на непобедима сила. Хенари беше този, който отклони заплахата.

Той се намираше в Уилдън при настъпването на катастрофата и, естествено, съветът му беше потърсен. Смъртта на Теналд, каза той, беше чудовищно събитие без паралел. Може би това беше само началото. Вероятно в този момент бунтовниците се събираха в гората, планираха атаките си над обърканата територия, останала без водач. Уилдън спешно се нуждаеше от такъв. Трябваше да бъде избран сега.

Ами Гонтал? Хенари беше казал, че човекът трябва да си помисли. Гонтал беше учен, отбеляза той. Щеше ли да се откаже от тази чест само заради богатство и власт? Хората от Уилдън бяха обмислили аргументите му и само след час бяха избрали Катрин, която познаваше територията, която вече я беше управлявала и която вече беше спечелила по-голяма популярност, отколкото съпругът ѝ някога би успял. Направиха добър избор.

Само Гонтал остана недоволен, когато пристигна твърде късно на следващия ден.

— Скъпи мой приятелю — беше му казал Хенари, — аз, разбира се, предположих… Да не би да съм сбъркал?

— Разбира се, че не — отвърна му той през стиснати зъби. — Самият аз бих казал същото.

Тъй като беше една от най-могъщите личности в страната, а също така беше неомъжена и без деца, мнението на лейди Катрин беше важно и учените постоянно си търсеха поводи да я посетят, като оставяха на заден план редовните си задължения. Всички те се интересуваха от едно и също: какво щеше да се случи с Уилдън, в случай че тя умре?

Катрин намираше това едновременно за забавно и дразнещо. Веднъж отбеляза пред един особено неприятен учен, че вероятно ще бъде по-лесно за всички, ако пише ежеседмично писмо, в което уточнява здравословното си състояние и брачния си статут. Това щеше да им спести далечното пътуване. Тя възнамеряваше да задържи земите си до смъртта си и не бързаше да открие дали историите за задгробния живот са истина, или трябва да се приемат като алегории. Що се отнася до брак… имаше истории за увлечения, но всички, които бяха близо до нея, бяха твърде дискретни да говорят за това.

При нейното управление територията беше в разцвет. Винаги беше се славила с богатство, но сега в допълнение имаше и стабилност. Не беше нужно нищо от външния свят; земята осигуряваше всичко в изобилие — плодове и цветя, всякакви земеделски култури. Имаше прясна вода в множеството потоци и реки; хубава земя за паша на кравите и овцете; глина за теракотени плочи и камъни за сградите. Обширните гори бяха пълни с елени, а езерата и реките — с риба, небето — с фазани, гълъби и яребици. Така Хенари — макар и малко поетично — го описа на Джей, щом им останаха само два часа път.

За Джей това беше невероятно приключение. Хенари неочаквано го беше изтръгнал от уроците му без обяснения и му каза да си събере багажа. Джей беше доволен; много малко ученици напускаха Осенфуд освен по времето за жътва, а още по-малко бяха водени като придружители на такава официална визита. Трудно прикриваше вълнението си и досаждаше на Хенари с въпроси през цялото пътуване.

— Мястото е прекрасно, макар това да се дължи най-вече на характера на лейди Катрин. Тя е слънцето, което поддържа земята плодородна и пълна. Усмивката ѝ кара цветята да разцъфтят, а щом се намръщи, плисва дъжд.

Джей напрегна съзнанието си.

— Ниво 1, 17?

— Близо си. Ниво 2, 14. Темата все пак е същата. Тя е изключително способна жена, много повече от онзи невежа, съпруга ѝ, който щеше да докара територията до разруха ако тя не го беше спряла — и ако той не беше починал така навременно. Не гледай шокирано, момче. Говоря самата истина. Жалко, че няма да се срещнеш с нея. Или поне да видиш Олтара на Изгнаника, който категорично е най-забележителното нещо в територията.

— Какво? Аз мислех…

— Тя не обича неканени гости. Е, толерира учените, разбира се. Но тъй като си още само ученик, боя се, че ще трябва да останеш отвън.

— Защо ме взе тогава? — възмути се Джей.

— Мразя да пътувам сам. Така уморително е.

— Това е толкова нечестно.

Хенари погледна почти озадачен, при все че беше по-ангажиран да не показва, че е развеселен.

— Нечестно? Защо? Аз ти давам нареждания, ти се подчиняваш. Какво място има честността тук?

— Нечестно е, защото ме подлъга да очаквам нещо, което знаеше, че няма да получа.

— Аз ти предоставих информация и компанията си. Какво повече би могъл да желаеш?

На Джей му се искаше да избухне от възмущение, но не можа. Вместо това потъна в мрачно мълчание.

Когато стигнаха, Хенари го остави пред самата граница. От двете страни на малък път имаше по един каменен стълб с птица, издялана във всяка страна. Това, обясни Хенари, бил знакът на нейните земи и стоял на това място от толкова отдавна, че никой не помнел откога. Който го премине, трябва да се подчинява на нейните закони, а ако някой го направи без покана — тук той изгледа настоятелно Джей, — можеше да бъде обявен за натрапник.

— Знаеш какво означава това — каза той. — Позор и робство. Смятай се за предупреден. Заеми се с разпъването на палатката край онзи поток и поработи отново по четвъртата тема. Може и да си забравил, но аз не съм, след две седмици трябва да произнесеш тържествена реч. Можеш да излагаш себе си, но няма да излагаш мен.

Той се качи на малкия си кон, сбогува се с младия си спътник и изчезна в гората, която се простираше точно зад каменните маркери.

Джей го наблюдаваше как се отдалечава. Само един човек ги следваше, беше взет от кухните за случая, тъй като не беше нужно да се поддържа достойнството на колежа. А и Джей все още не беше в позиция да има кой да върши всичката работа вместо него. Ако само се опиташе, щеше да получи единствено намусен поглед вместо отказ, както и лоша репутация, когато се върнеха. Освен това той не притежаваше съзнание за високопоставеност. Никога не му се беше случвало да не помогне.

— Хайде, нека опънем палатката. Можеш да започнеш да приготвяш храната, а аз ще събера дърва за огъня.

Вече беше съставил план. Той знаеше — Всички знаеха — за Олтара, където беше погребан Изгнаника, след като ги беше довел обратно от заточение преди безброй поколения. Беше чел за това; пасажите как тялото на стареца е положено за Вечен покой бяха сред най-красивите и трогателни в цялата История. Да дойде толкова близо и да отхвърли подобно изживяване, беше прекалено. Трябваше да го види лично. Освен това беше работа, каза си той: да сравня описанието с действителността. Никой нямаше да узнае, никой нямаше да го види; Хенари нямаше дори да заподозре.

Той и кухненският помощник — който беше на не повече от десет години — разпънаха палатката и Джей отчасти чакаше с нетърпение лукса да прекара нощта сам в нея. За пръв път щеше да има истинско легло и завивки и всичкия комфорт, който би могъл да пожелае един млад човек. Поне беше направил малко проучване. Наистина, дори и Хенари да беше опитал да събуди любопитството му, нямаше начин да се справи по-добре. И все пак трябваше да бъде дискретен. Не искаше кухненският помощник да се забърка в някоя неприятност, както не го искаше и за самия себе си.

Беше събрал дърва, докато момчето приготви храната, но умишлено беше взел достатъчно само за готвенето. До сутринта щяха вече да са свършили. Можеха да се справят и без дърва, разбира се; само най-взискателните имаха нужда от нещо повече от студена вода за миене, а закуската при всички положения щеше да бъде само хляб или малко студена овесена каша. От друга страна, щяха да са им нужни още дърва, след като Хенари се завърнеше.

— Аз ще отида — предложи момчето.

— Не. Настоявам. Грешката беше моя.

Момчето не продължи да спори; с радост щеше да седне на земята и да мечтае за каквото мечтаеха десетгодишните.

И така, Джей се отдалечи, тръгна наляво и се придържаше извън границите на територията, докато се виждаше палатката. След това набързо погледна назад, за да се увери, че никой не го наблюдава и сви рязко надясно, премина невидимата граница, която разделяше територията на лейди Катрин от Уилдън от общите земи отвъд нея.

Околността не беше забележителна с нищо, макар всъщност да не знаеше какво да очаква. Повървя десетина минути през гората и откри, че е залесена със съвсем обикновени дървета. Прекоси поток, който си беше съвсем обикновен поток и при все че имаше много птици, в по-голямата си част бяха съвсем обикновени. Нямаше смисъл да продължава да нарушава правилата — и да рискува да получи кой знае какво наказание — само заради оскъдното удоволствие да погледа дърветата. Реши да продължи още мъничко и после да се върне. И все пак след още десетина минути стигна до поляна, която го накара да промени решението си.

Беше повече от стотина метра дълга, покрита с мека трева, а дърветата се издигаха край нея и оформяха кръг. Вероятно животните идваха да се разхождат тук, пиеха от потока, който я пресичаше, ромонеше и бълбукаше, водата течеше и падаше от около метър височина, образувайки естествен, макар и миниатюрен водопад.

Всъщност това, което го накара да спре на поляната, беше друго. Втори, по-малък кръг, образуван от камъни, поставени в центъра, всеки от тях покрит с мъхове и лишеи. В този кръг се издигаха шест високи кръгли колони. Любопитството му нарасна, но беше и малко уплашен. Да не би да бяха поставени тук от ръцете на гиганти, онези мистични създания, които присъстваха само в приказките край огъня?

После осъзна: това беше Олтарът на Изгнаника, славата на Уилдън. Но колко впечатляващ беше само! Беше спокойно и тихо, разбира се, но той си беше представял нещо огромно, нещо което те поглъща със своята грандиозност и величественост. Вместо това беше просто поляна, оградена с камъни, подредени в кръг. Осъзна, че надгробната плоча на Водача не беше нищо повече от занемарен заоблен камък. Беше едно от най-известните места в цял Антеруолд, а можеше спокойно да го подмине, без да се заглежда особено.

Разхожда се по периметъра известно време, не се осмеляваше да влезе вътре от страх, че ще го сполети магия, но накрая любопитството надделя и той не успя да устои. Първо протегна дланта, а след това и ръката си над границата. Нищо не се случи, затова той пристъпи напред и се насочи към центъра.

Щеше му се Хенари да е с него; несъмнено би получил наказание за неподчинението си, но щеше да си струва да чуе разказите му, той със сигурност знаеше много неща за това място.

Но трябваше да има мярка. Беше задоволил любопитството си и беше потиснал онова дразнещо усещане у себе си, което се появяваше всеки път, щом се въздържаше от нещо, което искаше да направи. Влезе в Уилдън, видя Олтара и сега беше време да се връща. Хвърли последен поглед на кръга и пое по пътеката, която щеше да го отведе отвъд границата. Съзнанието му беше празно, просто се радваше, че е навън на слънце и беше доволен, че е видял нещо интересно. Не обръщаше внимание на нищо; не чу пукането на съчки зад себе си, нито шумоленето на листата отпред. Всъщност не забеляза нищичко, докато не зави зад един плавен завой и не видя трима въоръжени мъже насред пътя. Бяха високи и силни и очевидно не се радваха да го видят.

— Нарушител! Арестуван си и свободата ти е отнета. Предай се без съпротива — извика единият.

Стомахът на Джей се сви. Дърветата растяха плътно покрай пътеката; нямаше начин да избяга през гъсталака и да се измъкне. Погледна назад, но видя, че още двама войници са се промъкнали незабелязано; трябва да го бяха следвали през цялото време. Нямаше начин за бягство, дори мъжът с лъка да беше слаб стрелец. Не възнамеряваше да пробва.

Вместо това вдигна брадичка и изрече отбранително.

— Кого наричате нарушител? Аз съм ученик от Осенфуд. Не съм дошъл с лошо.

— Можеше да си и най-великият учен в страната и пак нямаше да имаш право да влизаш в територията на господарката без нейно разрешение. Ще се предадеш — дали с мир, или не, нас не ни е грижа.

— До каква степен?

— До каква степен? — чу се подигравателен отговор. — До степен, млади ученико, в която ще бъдеш изправен пред трибунал. Ти нахлу в кръга, най-скъпоценната част от територията ѝ. Влезе в земите ѝ без нейното позволение. Ще бъдеш наказан за това.

Джей вече го знаеше; Хенари си беше направил труда да му обясни. Величината на глупостта му сега се стоварваше върху него. Нищо не можеше да го спаси от… какво? Хенари щеше да бъде унижен; да има ученик, който се беше изложил така, щеше да остави петно върху репутацията му, което никога нямаше да бъде забравено. Името на самия Джей щеше да бъде изтрито от училищния свитък, историята му щеше да бъде заличена от паметта. Как беше могъл да извърши подобна глупост?

Докато си мислеше всичко това, един от войниците се беше приближил към него, преметна въже около шията му и го стегна — не много, но достатъчно, че да не може да се изхлузи бързо. Сега нямаше шанс да избяга и да бъде свободен.

— Добре. Има два начина да направим това. Мирно и кротко или с ритници и викове. Кой от двата предпочиташ?

— Ще бъда мирен — отговори Джей. — Не ме е страх. Когато учителят ми научи за това…

— Ще получиш най-големия пердах в живота си — довърши войникът вместо него.

— А след това ще се изправиш пред трибунала — добави друг.

— Стига приказки — прекъсна ги един, който според Джей беше нещо като старши сержант на малкия взвод. — Трябва да хванем и другия натрапник.

— Какъв друг натрапник? — попита Джей. — Няма никой друг. Съвсем сам съм. Оставих прислужника в лагера ни, извън владението. Не го закачайте.

— Тишина. Вие двамата — той посочи към двамата войници, които се бяха появили зад Джей, — обратно по местата. Свирнете, щом чуете нещо.

Десет минути по-късно сред дърветата се разнесе подсвирване.