Аркадия

13.

Излизането с Ханслип и отправянето към тънката ивица пясък, която отделяше остров Мъл от морето, не беше знак за близост или услуга. Реалността беше много различна от блудкавата сцена, която се проектираше вътре в сградата. На първо място беше мразовито и точно по тази причина Джак Мур обикновено спортуваше, само когато е по-топло и вятърът е разнесъл смога, обикновено обгръщащ земното кълбо. Усещаше студа дори само докато се разхождаха; Ханслип, който беше започнал да трепери още в първите минути, при все че беше облечен със защитно облекло, очевидно също не беше там за удоволствие. Поне не беше мокро; беше видял в репортаж на новините, че е валяло без прекъсване през последните три седмици и земята — в участъците, които не бяха покрити със защитен бетон, — беше подгизнала и кална и изпускаше миризма на загнила растителност.

— Това е едно от малкото места, на които съм сигурен, че няма да ни подслушват — поясни Ханслип щом минаха през двойната врата и се озоваха на открито. — Най-вече вятърът, но също и химикалите, които идват откъм морето, нарушават веригата. Трябва да се примирим с неприятните условия.

— Постоянното стоене вътре ме кара да се чувствам болен.

— Разбирам. Вероятно е резултат от енергичното ви минало.

— Предполагам… подозирам, че рано или късно ще си тръгна от тук и ще се върна към нормалния живот. Поне този, който смятам за нормален. Не искам да бъде поправян.

Забележките изчерпаха интереса на Ханслип към темата. Вървяха мълчаливо известно време. Джак гледаше към морето, а Ханслип старателно го игнорираше, докато по-възрастният мъж реши, че са стигнали достатъчно далеч.

— Какво знаете за нас?

Джак се опита да формулира смислен отговор.

— Знам, че този институт има посредствен статут, относителна финансова сигурност и наема непропорционален брой хора със съмнителни качества.

— Съмнителни качества? Какво искате да кажете с това?

— Някои са определени като неотзивчиви, а други са почти ренегати. Не са хора за операция от висока класа, нито могат да се ангажират с проучване, извършено с чувство.

— Искате да кажете, че не бива да сме придирчиви, след като събираме остатъците, които никой друг не иска, така ли?

— Ами…

— Разбира се, че е така. Съвсем прав сте. Наистина сме второразредна организация — Ханслип се усмихна. — Забити сме на този отвратителен остров в покрайнините на нищото. Никой не ни приема ни най-малко за важни и никой не обръща особено внимание на това, което вършим. Ето защо е толкова тревожно онова, което се случи.

— Какво правите в такъв случай?

— Отключваме най-дълбоките тайни на вселената. Печелим достъп до невъобразими светове, дори отвъд мощта на самата наука. Покоряваме това, което не съществува.

Джак се замисли върху тази злокобна забележка.

— Ще споделите ли какво точно имате предвид?

— Да, макар че се налага да ви напомня колко много е нужна дискретност. Щом ще търсите Анджела Миърсън, трябва да сте наясно, дори само за да добиете представа колко важно е това и колко е спешно да я откриете.

Ханслип заобиколи самотна купчина водорасли, поглеждайки я с отвращение.

— Знаете не по-зле от мен, че договорът ми тук изисква най-високо ниво на дискретност и лоялност. Затова ми плащате.

— Точно така. Открихме средства за достъп до паралелни вселени. Само една за момента, но щом разберем процеса добре, ни очакват потенциално безкрайно много на брой. Пространството и ресурсите, които могат да станат достъпни за човечеството, ще бъдат изумителни. То се знае, научното откритие също е от изключителна важност.

В действителност нямаше особено какво да се каже, затова Джак се задоволи да подхвърли:

— Сериозно?

— Това ли е най-доброто, на което сте способен?

— Поздравления, тогава.

— Официално, както сам казахте, ние сме нищожно малка организация, която се опитва да повиши качеството на излъчваните мощности. През последните няколко години негласно се бяхме посветили на този страничен проект. Анджела забеляза странна аномалия, докато провеждахме експеримента. Получавахме повече енергия, отколкото влагахме. Само по себе си това е невероятно откритие: с необходимото оборудване само един ват електричество би могъл на теория да захрани цял град с милиони жители. След това подобрихме технологията и открихме, че ако направим това в строго контролирана среда, на практика сме в състояние да местим физически обекти.

— И как стигнахте до предположението за съществуване на паралелни вселени?

— Това вероятно надхвърля вашите способности за асимилиране — отговори Ханслип леко надменно. — Прехвърляме материята — започваме с електрони и ги надграждаме за по-сложните обекти, а след това ги възстановяваме. Анализите доказват, че материята е отсъствала по-продължително, отколкото я е нямало, ако разбирате мисълта ми. Единственото смислено научно обяснение е, че материята съществува в различно състояние или реалност. Следователно, в друга вселена.

— Можете ли да го направите? Електроните са едно, но…

— Можем. Правили сме го. Вече имаме три апарата. Първият беше оперативен в продължение на четири години и е в състояние да се справя с молекули. Вторият беше готов преди около шест месеца и може да поеме до двеста килограма; това ни даде всички необходими потвърждения.

— А третият?

— Все още се работи по него. Той ще има капацитет петнайсет тона. Създаден е така, че да може да мести метал. Потреблението на енергия ще бъде колосално; много по-голямо от това, което можем да си позволим в момента, и дори повече от това, което употреби Анджела.

Джак разбираше какво има предвид мъжът, като каза, че ще му разкрие нещо необичайно и важно. Въпреки това остана скептичен. Какви са шансовете на малка, незначителна организация да направи такъв невероятен скок, до какъвто останалите още дори не са близо?

— Надявам се, не предполагате, че тази ваша математичка е избрала сигурен начин за бягство и се е скрила в друга вселена? Това би било самоубийствена лудост, не мислите ли?

— До голяма степен. И макар Анджела да е луда, не е самоубийца. Затова съм сигурен, че не е направила нищо подобно.

— Тогава…?

— Анджела е физикоматематик — каза Ханслип. — Тя работи, като възпира емоциите си, за да има сили за изчисленията си и допълнително ги засилва чрез употреба на мощни стимуланти. Това е високоспециализирана техника, но хората са установили още преди векове, че много хора могат да правят математически изчисления чрез форми и цветове. Нещо като контролирана лудост, която в правилните ръце може да победи всеки компютър въз основа на интуиция. Интуицията на Анджела би трябвало да се конвертира в традиционни изчисления, разбира се, но тя е свършила невероятна работа. За беда този процес я прави емоционално нестабилна. През последните няколко месеца беше обсебена от идеята да представи теория, която беше толкова нечувана, че нямаше вероятност да бъде истина и до такава степен се влюби в нея, та разви склонност към ирационални действия, за да я защити.

— Значи е побъркана?

— Понякога. Реакцията ѝ към нейните изчисления буквално може да се сравни с тази на майка, която брани детето си. Когато е в някое от тези състояния, е способна да умре или да убие, но да защити това, върху което работи. Беше ѝ хрумнала нова идея и искаше да спре цялата програма, за да я проучи. Не приемаше не за отговор и не беше в състояние да се вслуша в разума.

— Защо работи по този начин?

Ханслип се замисли как да отговори, прокашляше се периодично заради замърсения въздух.

— Тя винаги е била изключително талантлива, но в допълнение към това преди осемнайсет години беше подложена на процедура. Беше поставена в изкуствена кома и беше предизвикана бременност. Бяха дефинирани и овладени сложните емоционални реакции.

— Отвратително. Доброволно ли беше?

— Не — отвърна равно Ханслип. — И нямаше нищо общо с мен. Това беше години, преди да дойде да работи тук. Процедурата сериозно засили способностите ѝ, но също така я направи толкова своенравна, че беше почти невъзможно да бъде наета на работа.

— Защо ми казвате това?

— Трябва да я откриете, а е добре да вземете предвид нейната непредсказуемост. Освен това хората, включени в този експеримент, пристигнаха тук вчера. Възможно е това да е предизвикало реакция у нея и да е изпаднала в паника.

— И не е възможно просто да е склонна към самоубийство?

— Съмнявам се. Не би поела риск да лиши човечеството от нещо толкова важно като себе си.

— Толкова ли е суетна?

Ханслип кимна.

— О, да. Лично аз винаги съм смятал, че това е най-сериозното доказателство за съществуването на множество вселени. Една не е достатъчна за нейната суета.

— Нещо друго?

— Може би. Отказах да променя конфигурацията на експеримента по начина, по който искаше, затова тя избърза и го направи сама. Започна да отделя време и ресурси от официалната програма за свои цели.

— Затова ли я отстранихте?

— Нямах избор, но за Анджела това може да е било равносилно на изтръгване на новородено от ръцете ѝ. Длъжен бях да се уверя, че няма да навреди на експеримента или на себе си. Трябва да сте наясно, че тази програма сериозно надхвърля ресурсите ни. Съществува потенциална възможност това да е най-големият изследователски проект, предприеман някога. Сега навлизаме в етап, в който имаме нужда от по-официални уговорки и по-добре подсигурен откъм ресурси партньор.

— Кой е той?

— Олдмантър.

Джак подсвирна.

— Зофани Олдмантър контролира най-важните и мощни институции на планетата. Той притежава ресурс да развие делото ни по най-подходящия начин, така, както ние не бихме могли. Това е разумен и необходим ход. Преговорите вървяха много добре, докато не открих, че Анджела пренасочва ресурси. Знаех, че има вероятност да разпространи неверни слухове за проекта, за да унищожи вероятността за сътрудничество.

— Разбирам. Тя знаеше ли за това?

— Може да е обяснение за действията ѝ. Въпросът е, че трябва да я открием. Въпреки всичките трудности около нея тя е невероятно способна и е единственият човек, който наистина разбира дълбоката наука в основата на всичко това. Не искам тя да се превръща в мой съперник, но не искам също да плаши хората с недоизяснени теории. Освен това… — той направи пауза, очевидно не му се искаше да признае степента на бедствието, което тази жена беше предизвикала. — Освен това изглежда е изтрила цялата информация преди заминаването си.

— Каква информация?

— Всичко, свързано с проекта за шест години назад. Цялата първоначална документация, всички копия, резервни файлове. Ако не успеем да ги възстановим, това ще ни върне цяло десетилетие назад, а нищо чудно дори да унищожи целия проект. Апаратът може да бъде използван още два пъти. Тогава ще трябва да се калибрира отново, а ние не сме в състояние да го направим.

— Защо?

— Много е деликатен. Прототип, който изисква постоянни настройки, тъй като в противен случай ще стане твърде ненадежден. Анджела работеше по стабилизирането му, но тази информация е изчезнала заедно с нея. Ето защо ако не си върнем данните или Анджела, всичко е опропастено.

— Къде може да е отишла?

— Възлагаме деветдесет и седем процента на вероятността тя да се крие сред ренегати. Доколкото съм наясно, това е била ваша експертна зона преди идването ви тук.

Джак кимна.

— Бях в Социалната служба за защита. Наблюдавах активността на Отстъплението.

— Съществува вероятност 2,94 процента да е изгубила ума си и да е използвала апарата и в този случай не е по силите ни да стигнем до нея. Мисълта, че е възможно да се е трансформирала в хиляди трилиони частици, пръснати в многобройни вселени, е очарователна, но не е задължително да е вярна само защото би ме удовлетворила.

Джак направи бързи сметки.

— Ами останалите 0,06 процента? На какво отговарят те?

— На голямо преувеличаване. Това е шансът да е била права.

— За какво?

Ханслип махна пренебрежително с ръка.

— Не е възможно да е била права. Затова вървете и я намерете.

Основната задача на Ханслип беше да проследи евентуална възможност за изтичане на информация, а съществуваше една огромна дупка в отбраната на института, която бродеше наоколо с безизразна физиономия. Това беше Лушън Грейндж, изпратен от великия Зофани Олдмантър, за да преговаря за партньорство в използването на откритието на Анджела. Ханслип с безпокойство съзнаваше, че неочакваното му пристигане може да е бил поводът, тласнал Анджела към ръба. Това силно беше навредило на позицията му в преговорите; заради Анджела той беше изпуснал от хватката си технологията, която му беше нужна. Е, да, разполагаше с машината. Но само Анджела в действителност беше наясно с нея.

Първата му задача беше да се увери, че Грейндж не осъзнава това и да не допусне да бъде направена връзка между института и катаклизма, настъпил в Северна Европа. Новините ставаха все по-лоши; Ханслип спря да ги гледа, когато броят на жертвите достигна девет хиляди, а призивите на хората за откриване на виновниците прераснаха в истерични писъци. За щастие инстинктът на всички първоначално ги тласкаше към предположението, че това е работа на терористи, ренегати, посветени на саботажи в добре действащото общество. Беше дадено обещание за наказание, ревностно подкрепено от съобщение от страна на Ханслип, в което се отбелязваше, че токовият удар е причинил сериозни повреди на финия инструментариум в института му и той настоява за компенсации. Щеше да проработи за известно време, но не и задълго.

Беше бесен, че Грейндж се беше появил тъкмо сега. Предвиждаше, че Анджела ще създава трудности, но бе сигурен, че в крайна сметка ще успее да я убеди за сътрудничество с Олдмантър. Пристигането на Грейндж беше дискретно според разбиранията на Олдмантър — без обичайните хеликоптери, въоръжена охрана или колони от автомобили, които да оповестят пристигането на важен учен — дори строго секретно. Познавайки Анджела, тя едва ли изобщо го беше забелязала.

Проблемът се коренеше в крайната ѝ непрактичност. Интересуваше я чистотата, елегантността на проучването. Не я беше грижа, че парите свършват и осигуряването на редовни доставки става все по-трудно. Не я интересуваше, че само след шест месеца щяха да останат без никакви средства. Когато това се случеше, тя нямаше да има друг избор и трябваше да се съгласи да приеме условията, които е могъл да уговори. Затова той деликатно ухажваше Олдмантър, изкушаваше го с намеци и предположения, позволяваше му да види част от работата, да усети възможностите. Той знаеше всичко за откритието — с изключение на това как работи. Най-лошото беше, че Олдмантър беше заинтригуван и ентусиазиран и колкото повече растеше интересът му, толкова по-сдържан ставаше Ханслип. Беше споменал, че може би няма да му е нужен партньор. Че води разговори и с други. Беше изиграл (по свое собствено мнение) лошите си карти брилянтно.

Козът му беше Анджела. Само тя разбираше науката истински и докато контролираше достъпа до нея, той беше недосегаем. Беше я държал в неизвестност и настрани, докато сделката станеше факт и имаше време да я придума да приеме ситуацията. Сега тя не само беше съсипала внимателно съставения му план, но заплашваше да обърне целия институт с главата надолу.

Ако Грейндж откриеше на какво се дължи токовият удар, силите за сигурност щяха да пристигнат до двайсет и четири часа. Затова за начало щеше да се заеме с първостепенната задача. Първо Грейндж, после Анджела. Щеше да има място за маневри.

Два часа по-късно Грейндж беше доведен в кабинета на Ханслип под конвой. Докато сядаше, се оплака, че пред вратата му имало охрана. Не му било позволено да излиза навън, било му забранено да комуникира с външния свят. Беше извън кожата си. Това ли беше начинът за изграждане на доверието, нужно за работно сътрудничество?

Ханслип го гледаше внимателно и чакаше възмущението му да се уталожи малко. Не беше впечатлен повече, отколкото по време на някоя от другите им срещи предишните дни. Гневът изглеждаше изкуствен и неестествен — поведение, което целеше да го сплаши.

— Ужасна грешка — каза той. — Не мога да си представя какво си е въобразила охраната, че прави. Разбира се, поднасям извиненията си.

— Съзнавате ли как би могло да се тълкува подобно нещо?

Ханслип кимна.

— Разбира се. Намираме се в криза, както вероятно сте забелязали, и е настъпил проблем в системата за сигурност. Стигнали са до извода, че има съвпадение между пристигането ви и изчезването на Анджела Миърсън…

— Чух за това.

— Знам. Разследваме възможността да сте отговорен за нейното отпътуване. Срещали ли сте се с нея?

— За кратко. Тя ме потърси.

— Значи си е спомнила за вас?

— Вероятно.

— Разбирате ли защо питам? Тя има твърде високо мнение за собствената си важност. Смята, че тази технология ѝ принадлежи; няма да позволи на никого да я вземе и никога няма да се откаже от нея. Майчинско закрилничество. Би трябвало да сте наясно; вие я пратихте тук. Обгрижвах я години наред, а после вие се появявате и само след дванайсет часа тя губи своята уравновесеност и изчезва. Естествено, основното ни притеснение е, че може да потърси защита от някого от съперниците ни.

— В такъв случай може би трябва да се задействаме малко по-бързо? Ако успеем да финализираме бързо договорката, ще можем да придобием законно притежание преди който и да е друг. Друга организация може да си въобрази, че може да пренебрегне вашите претенции, но се съмнявам, че някой ще бъде толкова глупав да се опита да ограби нас.

— Законно притежание?

— Дошъл съм с първоначално предложение. Смятаме, че ще са необходими много повече инвестиции, отколкото предполагате. А след като финансирането за това идва от нас, разбира се, ще настояваме за по-висок залог.

— Колко по-висок?

— Осемдесет и пет процента.

— Бяхме се разбрали за делба петдесет на петдесет — възрази Ханслип.

— Това беше миналата седмица — отвърна с усмивка Грейндж. — Преди да настъпи пробив в сигурността ви, преди да изгубите основния си изследовател, преди да убиете близо десет хиляди души и да причините щети за почти седемдесет милиарда долара, както и преди да бъдете въвлечени в криминална конспирация, за да прикриете намесата си.

— Изобщо не разбирам за какво говорите.

— А аз съм сигурен, че е точно обратното. Ще подпишете споразумението, което ви поднеса, и това ще се случи още тази вечер, преди да си тръгна — той се усмихна и се изправи. — Ще продължим със или без вашата математичка.

— Това ще е доста трудно.

— Ще се справим. Това е краят на дискусиите. Боя се, че ще трябва да го приемете или да понесете последствията от отказа. Този свят е твърде жесток, за да останеш без приятели, но пък с могъщи врагове. А сега — продължи ведро той, — след като онази жена Миърсън вече я няма, предполагам, че не сте толкова отчаян, та да ме държите далеч от лабораторията, в която е работила. Бих искал да видя тази ваша машина. Ако ми я покажете, ще бъде възможно да подпишем документите и аз ще си тръгна по пътя.

Когато Ханслип беше ядосан, за разлика от Анджела, не крещеше, нито почервеняваше и хвърляше предмети. В течение на много години се беше научил да фокусира гнева. Навлезе в състояние на хладнокръвие. Докато вървеше с Лушън Грейндж към лабораториите, всъщност кипеше от гняв.

Бруталното излагане на фактите от страна на Грейндж го докара до граница, от която можеше да направи само два рационални избора: да се подчини или да възрази. Знаеше също, че мисленето му далеч не е рационално. Беше уморен, а и буквално разтърсен. Беше подкрепял и понасял Анджела с години. Наградата му беше абсолютно и пълно предателство, а Грейндж се готвеше да нанесе финалния удар. Дали бяха действали заедно? Да не би Анджела да беше купена от Олдмантър? Дали вече не организираше новата си лаборатория в някой от изследователските му центрове? Малко вероятно, но Ханслип вече беше готов да обмисля всякакви варианти, колкото и да бяха неприятни.

Можеше да подпише или да откаже да подпише. Или пък можеше да се държи, както би се държала Анджела на негово място. Не разумните сметки го накараха да реши, щом отвори вратите на лабораторията и се изправи пред трети вариант. Просто се бунтуваше пред идеята да бъде ограбен.

Машината беше в пълна мощност, готова да опита да повтори симулацията, която вероятно беше избрала Анджела. Ханслип разведе Грейндж наоколо, показа му контролната зала и се съсредоточи върху полупрозрачната сфера в центъра на внимателно оградената с щитове стая. Опитваше се да бъде интересен, да запази малкото достойнство, което поражението му беше оставило.

— Това е самият трансмитер. Малък е, знам, но е достатъчен в него да се побере човек. Направихме и един доста по-голям, но все още не е готов за употреба. Този всъщност не е предвиден за хора. Основно за предмети. Новият ще има доста по-голям капацитет.

— От какво е направен?

— Просто форма, създадена от магнитни полета. Ако влезете вътре и легнете по гръб, ще ви вдигне на няколко сантиметра от пода. Усещането е много странно, почти като в безтегловност. В един момент си мислехме, че можем да го предлагаме на пазара като средство за развлечение или може би като легло. Опитайте, ако искате. Невероятно удобно е и напълно безопасно.

Лушън се наведе и се изтегна.

— Да — каза приглушено той, — много приятно.

— Някои от доброволците го намират за толкова успокоително, че се отбиват да подремнат.

— Как да изляза?

— Трябва да се освободи заобикалящото ви поле. Това може да се направи единствено отвън или ако токът автоматично се спре.

— Много интересно и, както казахте, извънредно успокояващо — извика той. — Въпреки това ми беше достатъчно, затова бихте ли ме пуснали да изляза?

— Боя се, че не.

Ханслип, както Грейндж забеляза, щом извъртя тялото си, за да го види по-ясно, беше сам с него в залата. Двамата техници се бяха изпарили. Директорът се наведе, така че лицата им да бъдат на едно и също ниво.

— Не ми е приятно да бъда мамен или заплашван.

— Не ставайте смешен — отвърна Грейндж. — Бизнесът си е бизнес, а вие имате нужда от закрилата ни. Сега ме пуснете да изляза.

Ханслип се усмихна.

— Много добре. Само момент.

Той остави Лушън Грейндж да се рее странно във въздуха в полутъмното помещение и премина през следващата врата в контролната зала. Всичко работеше; настройките изискваха много хора, но щом системите се включеха на автоматичен режим, това вече не беше необходимо. Той постави дланта си върху матова черна повърхност и почувства как информацията, която му беше нужна, преминава през нервите към мозъка му. След двайсет секунди той смени първоначалната програма; след това включи допълнителните мощности, които му трябваха, и завъртя брояча, за да увеличи докрай скалата на трансмисията. После контролният панел замръзна, тъй като автоматичната трансмисия се задейства.

След част от секундата всичко приключи. Този момент винаги носеше разочарование. Нищо не се промени, нищо не се случи. Според Анджела беше така, защото нищо не се променяше. Материята в известен смисъл все още беше в камерата. Чак когато полето се разградеше, реалностите се сливаха. Дотогава нейното съдържание беше едновременно тук и още не беше там. Оставаше в състояние на латентно несъществуване завинаги.

Ханслип за кратко обмисли този вариант, но реши, че е лоша идея. Беше твърде крайно. Освен това машината му трябваше.

Направи си труда да изтрие записите и да подмени данните, за да демонстрира, че само са тествали оборудването. Увери се, че няма начин да се разкрие какво се е случило, а после извика техниците да изключат системата.

— Благодаря ви, господа — каза той. — Нашият посетител остана крайно въодушевен. Трябваше да видите изражението му.