Аркадия

37.

Късно на следващата сутрин случайно минаваща лисица спря, подуши въздуха внимателно, а след това тихо смени посоката си, за да избегне малка група дървета дълбоко в гората на Уилдън. Трябва да беше различила съвсем бегло миризмата на нещо необичайно там. Любознателният звяр прилегна свит върху безупречното одеяло от сухи листа: две фигури легнали на една страна бяха прегърнати в поза на абсолютно приятелство. Едната, по-ниската, похъркваше тихо. Другата, по-високата, мърмореше в съня си, изживявайки впечатляващите събития от последните двайсет и четири часа.

Щом слънцето се издигна в небето, една муха кацна на носа на по-високата и бавно, след миг на внимателен размисъл, реши да изследва възможността за откриване на храна горе към лявата ноздра. Натрапването предизвика реакция. Момичето седна и плесна собствения си нос, а това я накара да викне от болка и изненада. Стресната от неочаквания звук, приятелката ѝ се изтърколи, простена, а после отвори око.

— Спя — каза тя.

Розалинд не отговори; беше твърде заета да провери, че нещото, пропълзяло в носа ѝ, си е отишло. Увери се, че е така, но вече се беше разсънила напълно и се изправи. Чак тогава осъзна, че е сънувала, а след това сънят, в пълно противоречие с нормалното, беше продължил. Само че беше облечена като мъж и очевидно беше прекарала нощта в гората с певицата, която беше срещнала предишната вечер в напълно невероятна страна, също толкова истинска като мухата в носа ѝ. Шокът беше толкова голям, че алтернативата — би трябвало да има двоен час по френски — изобщо не мина през ума ѝ.

Вместо това седна на земята и избухна в сълзи.

Придружителката ѝ беше по-скоро объркана, отколкото изпълнена със съчувствие, макар и тя да започваше да осъзнава гигантските последици от присъствието си там. Беше избягала от учителя си, след като се беше опитала да го убие. Караниците и физическото насилие бяха едно; но да го изостави беше съвсем друго. Този път беше стигнала твърде далеч. Интересно, но ни най-малко не съжаляваше. Какво толкова можеше да се случи с някой така красив и даровит като нея? Беше изгубила учителя си. Щеше да намери друг. Нямаше да умре от глад, а и сега можеше да пее както иска, а не както Рамбърт твърдеше, че е редно. Беше свободна.

Също така беше и гладна. Както всъщност и Розалинд, установи го след петминутен непрестанен рев, а придружителката ѝ не беше направила абсолютно нищо, за да я успокои.

— Приключи ли? — попита Алиена, щом хлипането утихна напълно.

Тя кимна.

— Добре. Ужасен шум.

— Разстроена съм. Не виждаш ли?

— Разбира се, че виждам. Но какво очакваш от мен?

— Редно е да ме развеселиш.

— Много добре. Развесели се.

Алиена изтърси листата от дрехите си, изправи се и се протегна.

— Искам си закуската.

— Аз също.

Точно в този момент един овчар — тръгнал да търси изгубена овца, заинтригуван от звуците, идващи от близката група дървета — ги откри.

Изглеждаше добре по негов си начин, с открито лице, заякнал и почернял от живота на открито, с мускулести ръце и гърди. Приближи се, видя двойката и след кратък съзерцателен размисъл се усмихна широко.

— А, млади влюбени! Добро утро и на двама ви, добри ми господине и госпожо. Прекрасен ден да се събудиш по този начин.

— Какво? — викна Розалинд в пълно изумление, най-малкото защото за пръв път разбра голяма част от казаното.

Овчарят намигна.

— Трябва да сте били на празненството на господарката — каза той. — „Където любовта разцъфтява, а чистото привличане избуява“, както се казва.

Розалинд го гледаше със зяпнала уста. Ясно ѝ беше какво означава намигането. Тя остави Алиена да отговори.

— Точно така, но казват също: „Любовта невинаги посреща с радост светлината, нито погледите на непознати.“

— Определено е така, млада госпожице. Но онова, което остава скрито, често е най-ценно.

Алиена кимна одобрително.

— Вие сте много образован овчар.

— А вие сте изискана дама, но какво му има на безмълвния ви придружител? Да не би да е толкова изтощен от нощен труд, че не може и да говори?

Той намигна още веднъж, което Розалинд намери за обидно. Алиена от своя страна като че ли се забавляваше.

— Ах, добри овчарю, „добродетелите му не се крият в думите“ — заяви, при което овчарят се засмя от сърце.

— „Който се труди, огладнява“ — отвърна той. — В такъв случай трябва да ми позволите да ви предложа нужната ви подкрепа, на вас и вашия младеж. Къщичката ми е малка и порутена, но е удобна и гостоприемна за всеки с добро сърце. Има овесена каша и прясно издоено мляко; хляб и масло, мед от кошера. Всичко, за което кой да е мъж или жена може да копнее. Или почти всичко — добави той и отново намигна.

— Води ни тогава, добри ми човече — отвърна Алиена с реверанс. — Ще имаме честта да приемем гостоприемството ти.

— Както за дома ми ще е чест присъствието ви в него — отговори той.

Подсвирна на кучето, което скачаше и душеше новодошлите, а после тръгна. Алиена сръчка Розалинд в ребрата.

— Не беше ли това истински късмет?

Розалинд не се беше отърсила от възмущението.

— Но той помисли… той помисли… Намигна ми.

— Облечена си като мъж все пак. Косата ти е къса, а тези дрехи идеално прикриват формите ти. Разбира се, че ще намигне. Не ти ли се струва забавно?

— Не.

— О, скъпа Розалинд, не бъди такава! Прекрасна сутрин е, в гората сме, ще се нахраним. Какво повече може да иска една жена (или мъж в твоя случай)?

— Нямаш и най-малка представа — отвърна Розалинд.

— Можем да поговорим за това по-късно. Междувременно трябва да хапнем и да платим за храната си.

— И как ще го направим? Аз нямам пари.

— Нито пък аз. Ще трябва да платим със забавления. Ще трябва да ти измислим име, което да подхожда на мъжествеността ти.

— Защо?

— Как ще прекрачиш прага на къщата, без да бъдеш представена на домашните духове?

— О, колко съм глупава — промърмори Розалинд.

Храната в горската колиба ѝ се стори дори още по-възхитителна от тази в голямата къща. За разлика от мизерната барака на учителя на Алиена, тук беше свежо, чисто и просторно, приличаше по-скоро на заслон, отколкото на къща, беше открито, имаше маса, поставена под навес от пълзящи растения, от които деликатно се спускаха лилави цветове с лек, но ясно доловим аромат. Бяха представени в къщата като госпожица Алиена и господин Ганимед — това беше името, на което Алиена импулсивно се спря — и закуската беше сервирана, макар настроението на Розалинд да беше помрачено от постоянните тостове на овчаря с пожелания плодът на слабините ѝ да бъде як. Но храната беше проста и много вкусна.

— Как правите всичко това? — попита тя щом приключиха с яденето. — Всичката тази храна? Откъде идва?

— Моите приятели ми я дават в отплата, че се грижа за стадото, разбира се. Имам дълбока хладна дупка, в която пазя продуктите свежи; сам си доя млякото, сам бера плодовете. Водата в потока е студена. Какво повече мога да искам от това, което ми дава природата?

За миг Розалинд се съгласи, но след това се замисли за новата пералня на майка си, за удобното ново канапе, за ютията и радиото… дори нямаше смисъл да споменава за тези неща. Най-малкото щеше да ѝ се наложи да обяснява как функционират.

— Не е ли студено през зимата?

— О, аз не оставам тук през зимата, млади господине. Връщам стадата на техните собственици, а самият аз си почивам при тях подред, докато отново не настъпи пролетта. Единствено през снежните месеци е наистина трудно да стоиш на открито.

— Ами ако се разболеете или нещо подобно?

— Ще се оправя, а ако не, ще умра — отговори простичко той. — Как другояче може да бъде?

Розалинд нямаше отговор на този въпрос, макар инстинктивно да чувстваше, че може да се поговори още по темата, затова потъна в мълчание и остави Алиена да води разговора. Започваше да свиква с начина, по който говореха обикновените хора, но все още полагаше усилие да разбира, а още по-голямо да може да казва нещо. Усети как мислите ѝ се отнасят и се загледа в сенките, танцуващи по земята, почувства топлия въздух. Щеше да е горещо днес. Би трябвало да е уморена, но усещанията ѝ бяха толкова живи, не се чувстваше изтощена, само леко унесена, беше в състояние, в което съзнаваше всичко, но само като страничен наблюдател. Дори престана да се чуди в коя част на земята се намира. Ако изобщо беше на земята.

В един момент чу Алиена да казва, че е време да тръгват, че достатъчно са злоупотребили с гостоприемството. Овчарят сякаш не бързаше; Розалинд имаше чувството, че не се радва на много компания в гората и беше доволен да се разнообрази.

— Къде отивате?

— Всъщност не знаем — каза Алиена. — В гората. Трябва ни… време. И усамотение.

Тук тя го погледна лукаво.

Той кимна с разбиране.

— Ясно. И аз някога бях млад. Естествено е да искате първо да се опознаете. Но не може да ходите в гората. Опасно е и вие го знаете. Добър приятел е на тези, които приема, но не е безопасна за никого друг.

— Нямаме голям избор.

— Предлагам ви колибата си.

— Не можем — заяви Розалинд и съжали на мига.

Физиономията на човека посърна, разочарованието ясно пролича.

— Трябва да го извините — бързо се намеси Алиена. — Той е чужденец и не е запознат с нравите ни. Мисли само за неудобството, което ще ви причиним и колко недостойни сме за такава любезност. Не че къщичката ви не е приемлива за нас.

Тя изгледа настойчиво Розалинд.

Лицето на човека светна.

— Няма никакво неудобство. Днес ще поведа стадата нагоре по хълма, за да ги настаня за лятото и няма да се върна няколко седмици. Що се отнася до това, че сте недостойни, отнася се за мен в много по-голяма степен.

— Няма да спорим за подобни неща — отвърна Алиена. — И двамата приемаме любезността ви с огромно удоволствие и чест. Не е ли така, Ганимед?

— О… да. Разбира се, поласкани сме. Много — избърбори Розалинд.

Два дни и две нощи Розалинд и Алиена живяха в пълно щастие в колибата, готвеха, спяха и си говореха. Розалинд беше доволна; никога преди не беше имала истинска приятелка, с която да си бъбри без задръжки, да клюкарства и размишлява. Алиена приличаше на нея в едно нещо: все още беше във възрастта, в която можеш да повярваш на всичко, стига да е казано от приятел.

Затова Розалинд ѝ разказа за дома и живота си. За перголата в мазето на Литън. За учудването си и леко шеметното усещане от това да е в свят, който Алиена приема за даденост.

— Въпросът е там — каза тя, — че го наричате Антеруолд.

— Така се казва?

— Да, но много прилича на нещо, за което един човек ми разказа преди време. Всъщност, може всичко това да е просто неговата история…

— … какво е училище? — прекъсна я Алиена.

— Колежа ли имаш предвид?

— … хокей?

— … газов котлон?

Алиена слушаше, питаше и не се съмняваше в нищо.

— Ще ми се да бях донесла грамофон — каза замечтано Розалинд. — Има един от баба ми на тавана. С фуния е, така че би трябвало да работи. Можехме да направим парти и да поканим всички.

Тя започна да пее „Бих танцувала цяла нощ“33, Алиена я слушаше внимателно, а след няколко строфи се присъедини. Двете момичета седяха на верандата на овчарската колиба и изпълняваха бродуейска класика.

— О, Рамбърт така ще се изненада, щом ме чуе — заяви щастливо Алиена. — Ще се откаже от мен. Ще ме отлъчи. Ще умре от разрив на сърцето, от шок и отчаяние. Нека отново изпеем последното.

И те го направиха.

— Разкажи ми за онова момче Джей. Женен ли е?

— Надявам се, че не. Би било много подло от негова страна. Защо?

— О, просто се чудех.

— Хареса ли го?

— Не, разбира се.

Малко по малко осъзнаха, че този благословен момент беше точно това — момент. Бяха избягали в гората, без да се замислят особено. Сега трябваше да решат какво ще правят там. На втората сутрин Алиена стана.

— Трябва да идем за малко съчки и прясна вода. Ако искаш да ядеш днес, това е положението. Затова ела, моя странна приятелко от друг свят, ако наистина си такава, нека се поразходим. Аз ще се погрижа за водата, а ти за съчките. После трябва да обсъдим какво ще правим.

На няколкостотин метра навътре в гората двете момичета се разделиха, Алиена тръгна надясно към потока с два големи кожени мяха, а Розалинд — наляво с платнена торба, отворена от двата края, така че да побира пръчки с различна дължина. Трябваха ѝ сухи и къси съчки, но нямаше много такива; започваше да научава, че горите не са просто пораснали наблизо дървета.

Продължи напред, като оглеждаше внимателно, докато не съзря пред себе си голяма красива група високи и клонести дъбове, подредени почти в идеален кръг насред храстите. Изглеждаше почти непристъпна заради гъсталака наоколо, но следващата група дървета беше малко по-отдалечена, а на нея не ѝ се искаше да мъкне ненужно дълго дървата. Пообиколи с надеждата да открие пролука и да се промъкне през нея.

От другата страна намери една и се спря. Съвсем очевидно беше умишлено оформена. В зеленината зееше дупка, а от двете страни се издигаха две каменни колони. Между тях минаваше пътека, а покрай нея се трупаха купчини мухлясала храна, разпръсната от птиците и зверовете. Макар колоните да внушаваха грандиозност, остатъците и бъркотията караха мястото да прилича на бунище. Кокали стърчаха от разложени меса и изядени до половина пилета и дребни животни. Зеленчуци и плодове се въргаляха на лепкави купчини, покрити с мухи и мравки.

Розалинд се наведе и надникна в тъмната дупка, която водеше навътре, но не можа да види нищо. Почувства се объркана. Искаше дърва, а това беше най-подходящото място, където да ги намери. Беше любопитна защо остатъците са разпръснати наоколо, но я изпълваха най-различни опасения.

Нямаше предупредителен знак „Не преминавай“, нито бариера или ограда, но въпреки това идеята не ѝ се виждаше добра. От друга страна беше просто група дървета и несъмнено щеше да си достави нужните съчки. Освен това чудовища не съществуват.

Розалинд пристъпи напред, мина между двете колони и се ослуша. Не чу нищо освен обичайните горски звуци. Направи още няколко стъпки и отново спря. Нямаше издайническо пукане на клони, причинено от някой, който я следи. Нито пълзящи змии. Никакво ръмжене на хищници. Малко се отпусна и направи още няколко крачки.

Наведе се и вдигна първата съчка, сложи я в торбата на овчаря, а после зърна друга няколко крачки напред и отиде да вземе и нея. Щеше да ѝ отнеме само няколко минутки да събере колкото може да носи. Вперила поглед в земята, тя продължаваше напред, все по-навътре, съвсем забравила предишната си тревожност.

Стигна до тъмна поляна в самия център и продължи, за да вземе последното клонче, идеално за подпалка. Щом приключи, се изправи.

И изпищя. И пищя, и пищя, изпусна торбата с внимателно събраните дърва и побягна, препъваше се в дървета и шипки, преди отново да излезе, хлипаща, във външния свят.