Аркадия

52.

— Бързо, донеси ми нещо за писане!

Джей изскочи от колибата, в която лежеше лесничеят, а на лицето му бяха изписани паника и объркване. Беше прекарал голяма част от времето там, правеше компания на приятеля си. В това време Катрин влезе, седна до него и видя, че е преоблечен, а главата му е измита. Възрастният човек губеше сили въпреки грижите им, а треската, от която така се бяха страхували, го беше нападнала.

— Толкова ли е зле? — беше първото, което Катрин успя да разбере от казаното.

— Помоли ме да запиша историята му.

— Върни се вътре и остани с него. Ще се постарая да получиш всичко необходимо. Знаеш ли как се прави?

— Не. Всъщност не. Искам да кажа, знам че трябва да запиша думите му, а после да ги препиша както трябва. Само че…

— Остави го той да реши. Налагало ми се е да го виждам много пъти. Ти слушай. Недей да го прекъсваш или да настояваш за отговори. Не бива да се шокираш или разстройваш от нищо, което казва.

— Ами ако думите му са неясни?

— Можеш да задаваш въпроси, но не и да го притискаш. Това ще е начинът, по който би искал да бъде запомнен. Ти си само изпълнител на желанията му.

— Нещо друго?

— Ако той спре, спираш и ти. Ако продължава, продължаваш и ти, докато говори. Ти преценяваш как ще изглежда окончателната версия.

— Нещо друго?

— Пийни малко вода. Не е позволено да ядеш и да пиеш, докато записваш история. Може да отнеме доста време, а ти трябва да останеш докрай. Щом си сигурен, че е приключил, извикай ме. Ще поседя с него, ако краят му е близо.

— Бих искал аз да го направя.

— Не. Не е твоя работа. Онова, което трябва да свършиш, е далеч по-важно. О… още нещо, Джей…

— Да?

— Може да ти е трудно, но не го показвай. Ако има шанс, моля те, помоли го да ми прости.

— За какво?

— Той знае.

Джей кимна и отново се насочи към колибата. Вършеше твърде много нови неща. Беше прекалено бързо. Надяваше се да се справи добре.

След няколко минути му бяха доставени масичка за писане, хартия, писалка и мастило. Подреди ги внимателно, а после пое дълбоко дъх.

— Калан, син на Перел. Ти вярваш, че краят на живота ти наближава и ме помоли да разкажа историята ти, за да остане, и паметта за живота ти да бъде запазена. Приет ли съм за писар на твоята история, която другите ще четат?

— Приет си, млади Джей — гласът на Калан беше тънък и дрезгав. На Джей му се наложи да се наведе, за да чува какво казва. — Не бих могъл да желая някой по-достоен.

— Тогава аз съм готов, можеш да започваш да говориш.

Горският протегна ръка и го хвана.

— Не се тревожи. Знам как се прави — каза той със слаба усмивка. — Може да е по-страшно за мен, отколкото за теб.

След почти пет часа Джей се появи. Калан беше говорил толкова дълго, че се беше изтощил и рухна в безсъзнание. На Джей му се искаше само да може да го сполети същото. Откри, че Катрин е стояла наблизо през цялото време. Сега се изправи, скована от дългото седене. И двамата бяха в същото положение.

— Той спи. Няма нужда от теб.

— Добре ли си?

— Разбира се. Беше чест да го направя. Той се отнесе добре с мен.

— Значи тази добрина ще остане жива завинаги — отговори Катрин. — Не е утеха, нали?

Той поклати глава.

— Калан е изиграл своята роля в историята, а ти ще играеш своята още дълго занапред. Не се тревожи за него. Скоро ще бъде облекчен от грижи, макар да е невероятно силен. Може да поживее още малко. Ти ще трябва да понасяш теглото на живота доста по-дълго.

— Знам всички думи. Просто не вярвам на нито една от тях в момента.

— Справи се добре, Джей. Хенари би се гордял с теб. Ще се гордее с теб, мога да кажа. Запази тайната ми от Памархон, докато Розалинд не реши да се намеси — макар да не мога да кажа как така ни се размина. Ще бъдеш чудесен Разказвач. Ти изигра своята роля за Калан и твоя беше идеята да се обърнем към Изгнаника, за да предотвратим кръвопролития. Направи повече от достатъчно.

Той я погледна.

— Боя се, че още не мога да приключа.

— Защо не?

— Трябва да бъда твой адвокат при олтара.

— Не си обучен — отвърна пламенно тя. — Не си запознат с фактите, а може да ти се наложи да се изправиш пред някой, който ги познава добре. Изслушването е специално. Не можеш просто да се изправиш и да говориш, знаеш го. За селска кражба, може би. Не и когато е заложен живота на много хора, а и съдбата на Уилдън.

— Виж, Калан ми каза, че…

— Не! Не бива да казваш. Знаеш, че не бива, не и докато е жив. Би било ужасно нарушение на поверителността.

— Тогава просто трябва да го кажа отново. Назначи ме за свой адвокат. Кажи ми всичко поверително — каза накрая Джей. — Ще мога да се освободя от дълга, който имам пред Калан, без да разкривам нещо, което ще те покаже в лоша светлина. Разбираш ли какво казвам?

Тя дълго се колеба, преди да заговори отново.

— Премислял си го?

— Да.

— Значи трябва да ти се доверя и да се оставя в ръцете ти. Готов ли си да чуеш историята ми?

— Да.

— Ще те помоля да не ме съдиш, докато не стигна до края.

— Както ти е известно, аз съм Катрин от Уилдън, вдовица на Теналд, с когото си подхождахме по произход и достойнство — започна тя. — Спечелих Уилдън след смъртта му благодарение на положението си. На човек с моето минало можеше да се има доверие да представлява владението и да се грижи за него, докато не бъде върнато на някой кръвен родственик, както би станало след смъртта ми. Не възразих. Властването ми беше потвърдено след първото Унижение. Заминах, върнах се и отново поех властта според всеобщо одобрение така категорично, че Гонтал дори не си направи труда да се появи. Във всичко и всякога съм печелила почитта на хората с поведението си.

Тя направи пауза и го погледна, а той кимна.

— За беда — продължи тя, — всичко е пълна лъжа. Не бях равна на мъжа си по произход и семейно положение. Получих съпруга си и Уилдън посредством измама.

Настъпи дълго мълчание, докато Джей осмисли чутото.

— Известна си из цялата страна като най-изисканата жена в Антеруолд — каза той. — Нищо от видяното от мен през последните няколко дни не противоречи на това.

— Трогната съм от комплимента, но все пак е истина. Няма да се впускам в подробности за произхода и детството си, но идвам от бедно място, много далеч оттук. В продължение на много години живях труден живот с трудни хора. Живеех също като тях, имахме само най-необходимото, а трудът беше безкраен. В земите настъпи мор. Управляваха ни жестоки хора, а малцина имаха нужния дух, за да протестират. Случва се по-често, отколкото предполагаш.

— Заминах веднага, щом можах, тръгнах си без дори да се сбогувам. Пристигнах в по-богати и благодатни земи и правех неизбежното: крадях, спях на твърдия под, работех за подслон и дрехи, срещнах други скитници, за пръв път си намерих приятели. Слушах историите им и останах пленена. Гледах останалите, момчета и момичета от много по-добри семейства. Мълчах си и попивах всичко. Учех какви са хората, как да изкушавам и да примамвам, как да решавам спорове и да запазвам спокойствие. Преди всичко се научих да изслушвам, да разбирам какво искат да кажат хората. Сега това е най-големият ми талант. На едно от момчетата, които срещнах, му предстоеше да стане ученик, беше погълнат от Осенфуд и учените. Затова и аз го последвах там. Вече оформях новия си вид, превръщах се в мистериозната красива Катрин.

— Хенари ме откри. Беше заинтригуван от младата жена, която седеше прехласната, докато той говореше, която сякаш не живееше никъде и не познаваше никого. Тогава вече бях навършила двайсет; закоравяла и натрупала опит от живота, но никога не го показах. Той ме разпитваше, сприятели се с мен и с радост ме напътстваше. Впечатлих го; бях се научила на много неща, а никак не го намирах за трудно. Той искаше да стана ученичка, но не можех; семейството трябва да изиграе ролята си; трябва да бъде уведомено за голямата чест, която му е оказана. Затова отказах, а една вечер му споделих това, което казвам сега на теб.

— Причината да обичам Хенари е, че за него това не беше важно. „Мислех, че си интелигентна, внимателна и красива жена, която се е възползвала от многото предимства, които ѝ е дало доброто семейство — каза ми той. — Сега мисля, че си още по-забележителна, тъй като сама си спечелила преимуществата си.“ Това го накара да ме цени още повече, но се съгласи, че малцина биха го приели. Обмисляхме въпроса, когато реших да ида на поклонение на гроба на Изгнаника. Там срещнах Теналд и той се влюби в мен.

— Не казваш, че ти си се влюбила в него.

— Защото не беше така. За мен той беше спасение. Отнасяше се добре, защото беше завладян от мен, но постепенно започнах да забелязвам, че с всички останали не е толкова добър. Силно вярваше в своите права и в задълженията на другите. Всичко трябваше да бъде каквото е било винаги и каквото ще бъде. Всяка промяна му се виждаше опасна и реагираше с насилие. Често се отнасяше безсърдечно към проблеми, които биха се разрешили с малко доброта. Подреждаше хората само според това дали са под или над него в семейството, а тези над него не бяха много, затова даваше вид на невероятно горд. Всъщност не беше такъв. Беше уплашен.

— А и беше мързелив, това беше най-изявеното му качество. Лесно поех управлението на домакинството, овладявах настроенията му и започвах да се уча как да управлявам владението. Накрая щях да успея да го опитомя, но той откри коя съм в действителност.

— Така ли?

Тя кимна.

— Искаше да се свърже със семейството ми, разбира се. А аз дълго отлагах. Преди да се оженим, той беше изпратил Калан, без да ми каже, но Калан излъгал, казал, че семейството ми е заминало на поклонение и по никакъв начин никой не може да се свърже с него. Все пак Теналд се беше добрал до истината. Беше разбрал, че е излъган; вече не означавах нищо. Заяви, че ще се разведе с мен и ще се постарае да бъда прокудена по най-позорния възможен начин.

— Вместо това беше убит на следващия ден. Вместо да бъда прокудена, бях избрана да управлявам Уилдън.

— Хенари знае ли за това?

— Да. Той никога не ме е разпитвал, нито се е съмнявал в мен.

— А някой друг?

— Калан. Нима не спомена нищо за това, докато записваше историята му?

— Не мога да кажа. Наясно си. Все пак ми кажи; искам да чуя от твоята уста. Ти ли уби Теналд?

— Не — отговори категорично тя без никакво колебание. — Не съм.

— Прости ми че задавам толкова циничен въпрос, но защо не?

Тя избухна в смях.

— О, Джей! Защо не? Добър въпрос, но никога не съм мислила върху него. Защото вярвам в… как би го нарекъл? Съдбата, ако щеш. Докъде би очаквал да стигна, за да се защитя? Да убия Теналд и после да преобърна целия Антеруолд? Можех да нахлуя в Олтара на Изгнаника, да отмъкна Памархон далеч и просто да го убия. Бих могла да накарам Хенари, теб и Калан да замълчите завинаги. Моите хора щяха да ме последват. После да завладея Осенфуд и да го подчиня, ако е нужно; със сигурност не е добре защитен. Но не искам; щом нещо подобно започне, никога не свършва.

— В такъв случай мислиш ли, че Памархон го е убил?

— Преди — да. Бях убедена, искрено вярвах, че той е отговорен. Никога не съм се съмнявала. Сега, след като го наблюдавам от три дни? След като го видях с Розалинд? Вече не съм толкова сигурна.