Аркадия

50.

Хенари се взираше в групите за издирване, когато тръгнаха; всички, отбеляза той, бяха от хората, които Гонтал беше довел със себе си. Малцина от тях изобщо имаха представа как изглежда Катрин, а никой не знаеше нищо за гората. Нито Гонтал, нито камерхерът планираха сериозно издирване. Нямаше да се опитат да я намерят. По-скоро щяха да се постараят за обратното.

Но къде беше тя? Беше абсолютно наясно колко е важно да се върне навреме. Трябва да се беше случило нещо ужасно, а щом се е случило с нея, Джей също трябва да беше някъде в огромната гора, мъртъв или ранен. Ако у него беше останала дори капка живот, той знаеше — момчето щеше да се върне при него.

Нямаше какво друго да направи. Беше откупил време за нея, но сам беше платил висока цена. Сега трябваше да чака и добре да построи аргументите си. Без значение дали ще спечели или изгуби, Гонтал щеше да повдигне обвинения срещу него. Трябваше да бъде готов да се защити. Можеше да започне, като отново прегледа случая на Памархон и убития господар на Уилдън, за да се увери, че криминалното обвинение е коректно.

Той се труди усърдно до късна утрин, когато прислужник — онзи, когото той смяташе за напълно предан и доверен на Катрин, — приближи към него.

— Онази лейди Розалинд. Върна се в компанията на човек извън закона. Настоява да говори с вас. Не сме споменавали пред учителя Гонтал за появата ѝ, но несъмнено скоро ще разбере.

Хенари бързо се изправи.

— Браво на теб. Благодаря ти. Как е тя?

— Мръсна, раздърпана, а видът ѝ — не знам как точно да го опиша.

— Опитай.

— Сияеща.

Хенари погледна мъжа изненадан, зачуди се за странния избор на дума.

— В такъв случай незабавно ме заведи при нея.

Прислужникът го поведе бързо из къщата през малки стаички, които Хенари не беше посещавал до този момент. Маршрутът, обясни той, намалявал вероятността някой да ги забележи.

— Тя е тук — каза той, когато стигнаха до врата към стая, в която преди време Хенари се беше карал на Джей.

Той си го спомни — почувства се леко виновен и влезе.

До прозореца видя ниската фигура на момиче, загледано в градините навън. Наистина изглеждаше странно. Косата ѝ беше разрошена; беше облечена в мъжки дрехи и обувки, но щом го разпозна, се усмихна. Хенари разбра че описанието на прислужника е било точно. Сияеща беше добра дума. Дори недостатъчна да я опише. За няколкото дни, през които не я беше виждал, тя се беше променила напълно. Самата стойка на тялото ѝ, лекотата, с която се движеше. Беше по-уверена, по-… каква? Властна може би. Нещо у нея му напомни за Катрин.

Тази мисъл го върна в реалността.

— Къде е тя? Къде е Джей? Те добре ли са? В безопасност ли са? — попита той в мига, в който вратата се беше затворила.

— Аз съм добре. В безопасност съм. Благодаря, че попитахте. Е, как трябва да ви наричам, господин Хенари? Професор Хенари? Учителю Хенари?

— Просто Хенари — отвърна той. — Приемам забележката, но виждам, че си жива и в добро здраве. От друга страна Катрин и Джей…

— И двамата са добре, макар лейди Катрин да беше малко намусена при последната ни среща.

— О, слава богу! — въздъхна той и се строполи на един стол. После хвана главата си с ръце и пое дълбоко въздух, опита се да преглътне риданието си, за да не го забележи тя. — Освободи ме от бремето на живота — каза накрая той. — Благодаря ти, мила госпожице. Хиляди пъти ти благодаря.

— Няма защо — отговори тя. — Бяха в известна опасност, но в момента вече не са. Гарантирах тяхната сигурност, така че никой няма да им навреди.

— Защо тогава не са с теб?

— И така — започна тя. — Историята си я бива. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Дългата версия или по-кратката?

— Дългата, разбира се, но първо ми кажи къде са те и защо не дойдоха.

— И двамата са навътре в гората и са пленници на Памархон, водач на горските обитатели.

— О, небеса! И ти не мислиш, че се намират в опасност? Изненадан съм, че все още не ѝ е прерязал гърлото.

— Твърде осъдително от ваша страна. По-добре престанете да го приемате за толкова зъл и помислете.

— За какво да помисля?

— Както казах, историята е дълга. Тя ще се върне утре сутринта, така че не се бойте.

Хенари направи пауза.

— Боя се. Проблемът е голям. Ситуацията вече е опасна.

— Знам. Чуйте какво измислихме. Но първо вие ми разкажете новините.

И така, Хенари започна да обяснява как мястото на владетел на Уилдън е било обявено за вакантно, а Гонтал бързо се е появил и мигновено е предявил претенции.

— Всичко това ни беше известно с изключение на последната част. Този Гонтал, той вече е тук?

— Да. В първия момент проявих подозрение. Уви, твърденията му се оказаха верни. Наистина е пътувал за другаде. Твърде лош късмет все пак. Трябваше веднага да поеме властта, но аз успях да го отложа — допълни мрачно Хенари, — като отбелязах, че истинският наследник е Памархон, докато не изтърпи присъдата си. Гонтал е свикал събрание, за да оспори идеята ми. Има шанс да успее, ако Катрин не се върне и не предложи себе си за кандидат. Имаме време до утре по здрач.

Розалинд слушаше внимателно, задаваше въпроси относно подробности и събития.

— Колко сложно — въздъхна тя, щом Хенари най-сетне приключи.

— Точно така. Аргументът ми беше необичаен и извадих късмет, че ми се размина. Не мога да открия в книгите друг прецедент, който да е от полза. А ти, как така си толкова спокойна, щом Катрин е в подобна опасност?

— Тя е под защита на добър човек. Той е също и мой бъдещ съпруг.

— Кой?

— Памархон. Затова се намира в безопасност.

— Този човек е убиец! — заяви Хенари. — Как можа да си толкова глупава?

— Не знам как е на това място, но там, откъдето идвам, е нормално да се изкажат поздравления, когато някой обяви годежа си — изрече надменно Розалинд. — Кога е щастливото събитие? Какъв подарък искате? Неща от този род.

Хенари се опита да измисли нещо подходящо, но не успя. На Розалинд ѝ домъчня за него.

— Доколкото разбирам — заговори тя, — всички се притесняват, че Гонтал ще поеме властта над Уилдън и ще я обедини с тази на учените. Нали така?

— Всички с изключение на Гонтал са ужасени от тази перспектива — каза Хенари. — Колкото и да е добродетелен един човек…

— Да, да. Ясно е, че не бива да му се позволява. Дори Катрин и Памархон са единодушни по този въпрос. Проблемът е, че Памархон не може да получи поста заради малките си трудности със закона, а Катрин не може, защото Памархон няма да ѝ го позволи, докато името му не бъде изчистено. Ако не спрат с караницата си, длъжността ще бъде заета от Гонтал поради стечение на обстоятелствата. Ето защо трябваше да се споразумеят за провеждане на нов процес, преразглеждане или нещо подобно. Двамата ще отидат при Олтара на Изгнаника утре и изглежда са убедени, че по някакъв начин това ще реши проблема.

— Чия беше идеята?

— На Джей. Всички сметнаха, че е много умно от негова страна.

Хенари се справяше доста добре до този момент, слушаше внимателно и кимаше уважително. Но последната новина го зашемети напълно.

— Мили боже! — възкликна той. — Това е необичайно!

Розалинд беше изненадана и искаше да попита защо толкова се е развълнувал, но той изведнъж вдигна ръка, за да я накара да замълчи, отиде до вратата и надникна в коридора.

— Ще бъдем прекъснати — заяви той. — Гонтал пристига с антуража си. Вече е влязъл в ролята на господар. Трябва да е чул, че си тук и идва да те прецени. Щом го видиш, ще разбереш защо съм толкова разтревожен, че Уилдън ще попадне в ръцете му. Мислиш ли, че можеш да му разиграеш представление?

— Какво?

— Дръж се надуто. Говори за неща, за които не е чувал. Притесни го с обхвата на познанията си, както направи с мен.

— Притеснила съм ви?

— Определено.

Розалинд поклати глава.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна, разбира се. Но едва ли съм облечена подходящо, за да впечатля когото и да било.

Както предвиди Хенари, Гонтал влезе; не беше достатъчно просто да отвори вратата и да мине през нея; вместо това първо се появиха двама прислужници, отвориха двете крила на вратата, застанаха неподвижно и той пристъпи мълчаливо навътре. След това те излязоха заднешком, затвориха вратите и го оставиха насаме с Хенари и Розалинд. Той я изгледа с любопитство и известно подозрение. Реакцията ѝ, както се надяваше самата тя, показваше безразличие.

Гонтал беше нисък и дебел; малкото коса, която му беше останала, беше тънка и мазна, а лицето му — червено и лъщящо. Той правеше ситни стъпки и опитите му за величественост изглеждаха абсурдни.

— Чух доста за вас през последния ден, млада госпожице — заяви той с приятелска усмивка и се настани на един стол, — и за мен е удоволствие…

— Аз не съм чувала нищо за вас. Моля, представете се подобаващо — прекъсна го Розалинд и пренебрежително повдигна вежди — и не си спомням да съм ви давала разрешение да сядате.

Със сериозна смесица от изненада и раздразнение Гонтал се поколеба, а след това неохотно се надигна и посвети следващите няколко минути на представянето си.

Розалинд наклони глава настрани.

— Радвам се да видя, че сте дебел — каза разсеяно тя, загледана в огледалото на стената. — Както казва Цезар: „Нека имам край мен хранени хора; гладните мислят много: такива хора са опасни“. Познавате Шекспир, разбира се? Първо действие, втора сцена?

— Разбира се — отвърна бързо той. — Естествено.

— Добре — каза тя. — Мнозина не оценяват красотата на поезията му, нито пък силата на морала му. С нетърпение чакам да си поговорим за това в определен момент. Вероятно за Хамлет или за Елвис.

— Ще бъде удоволствие да поговоря с дама с такива познания — отговори нервно той. — Но аз дойдох само да ви приветствам в Уилдън и уви, нямам време за подобни дискусии в момента. Надявам се да мога да се извиня, тъй като имам уговорена среща.

— Ах — отвърна тя и неодобрително размаха пръст срещу него. — Никога не бива да започвате изречение с „Но“. Това е съюз, нима не знаете? Като такъв трябва да съюзява две части на изречението. Не може да стане, ако е в началото му и не изпълнява предназначението си. Не бива да казвате също „Надявам се да мога да се извиня“. Вие молите мен за разрешение, а не заявявате способностите си. Трябва да е „Надявам се да бъда извинен“, „бъда“ се използва като спомагателен глагол. И на последно място, не бива да завършвате изречение с причастие. Отвратително е. Трябва да кажете „имам уговорена среща, на която трябва да присъствам“. Както казва пралеля Джеси: Има място за всичко и всичко си е на мястото. Отнася се и за граматиката, и за живота. След като имате крака, предполагам, че можете да вървите, и доколкото ми е известно, сте в състояние да го направите.

Щом се окопити, Гонтал се изниза през вратата, двамата останаха насаме и настъпи дълго мълчание, преди Хенари да каже:

— Като казах да го притесниш, нямах предвид да уплашиш до смърт бедния човек.

— Не ставайте глупав. Говорех безсмислици. Сигурна съм, че и аз не съм разбрала цитата съвсем добре.

— Какво си ти, Розалинд? Откъде идваш?

Розалинд го погледна сериозно.

— Повече се интересувам какво сте вие — каза тя. — Нека се опитам да обясня. Джей казва, че вие сте най-мъдрият човек, когото познава, най-внимателен, разумен и мил. Катрин твърди същото.

— Много благородно от тяхна страна, макар и да се очаква да чуеш подобно нещо от ученик за учителя му.

— Не, той наистина вярва в това и мисля, че има право. Затова ще ви разкажа една история, която буквално ще ви разбие.

— Моля?

— Имам предвид, че ще ви се стори невероятна. Все пак искам да знаете, че ще ви кажа истината. Абсолютната, категорична и пълна истина. Ще можете ли да ми повярвате? Отговорете ми искрено, защото е наистина важно.

— Ще се постарая.

— Хубаво. Добре — започна тя, като си пое дълбоко дъх. — И така. Не идвам от този свят.

— Известно ми е — отговори Хенари. — Трябва да си пътувала много…

— Не. Нямам предвид това. Не знам дали изобщо съм пътувала. Говоря сериозно. Живея в град, населяван от петдесет хиляди души. В Лондон живеят осем милиона. Пътуваме с кола или влак. Някои хора пътуват по въздуха със самолети, летящи със стотици километри в час. Войниците имат огнестрелни оръжия, а не мечове. Купуваме храната си от магазини, всичко е запечатано в консервни кутии. Начело са кралица и министър-председател. Гледаме телевизия и слушаме радио. Имаме Коледа, рождени дни, Северен полюс. Времето е гадно. Караме велосипеди. Учим френски, а текстилната индустрия е съсредоточена в Манчестър. Нямаме История. Не разбирате ли? Съвсем различен свят е и стигнах до тук, като направих една крачка през стара желязна конструкция в мазето на един човек. Ако ви се струва зле, мога да ви кажа, че дори още не съм започнала.

— Продължавай тогава.

— Цялото това място, което наричате Антеруолд, сякаш е сътворено в нечия глава. Тази на професор Литън. Той ми е приятел. Мисля, че той е измислил всичко. Съчетал е книгите, които е чел и готово. Има малко от „Робин Худ“, малко от „Одисей“ и бог знае какво още. Знаете ли, че при появата ми пред Джей, когато беше на единайсет, той ме помисли за фея?

— Да.

— Професор Литън го написа. Той го включи в историята си и ето, че се случи. Може и да е било обратното. Създал го е във фантазията си. Що се отнася до вас, знам, че Джей е прав. Знаете ли откъде знам? Защото и професор Литън е много мъдър. Знае много повече от останалите. Затова той написа в книгата си: „Хенари. Най-великият учен на своето поколение“. Той ви е създал, вероятно след няколко часа, прекарани в кръчмата с приятелите му. Дори приличате на него. Нека го кажа директно. Всички вие сте герои в книга.

Розалинд спря, почти останала без дъх, за да види какъв ефект е постигнала. Докато говореше, беше я споходило зловещото усещане, че това не е добър начин за печелене на приятели. Какво би изпитала тя, ако някой ѝ кажеше подобно нещо?

За нейно изумление Хенари падна на колене, покри лицето си с големите си ръце и захлипа така, че тялото му се разтресе.

— Ужасно съжалявам! — каза тя. — Беше много грубо от моя страна.

Хенари избърса очите си и бавно си върна самообладанието. Щом събра сили да заговори, той преглътна трудно и започна с цитат:

— „Щом Вестителят разкрие Историята, Историята почти е достигнала края си.“

— А?

— Написано е в Небивалиците, част от история, която никой не е успял да разгадае, затова е изключена от Канона на истината. Мистично пророчество или чиста лудост, никой не знае, макар да има различни мнения.

Хенари говореше като човек, който току-що бе преживял най-тежкия шок в живота си.

— Бедата е, че никога не съм вярвал на това; цял живот съм бил настроен срещу пророчествата. Но после открих ръкопис, в който се разказва за момче, срещнало фея. Същият, който те накарах да погледнеш. Не ми се стори повече от любопитно, докато не се натъкнах на Джей и не осъзнах, че описанието му пасва идеално. После се казваше, че ще се появиш отново и точно така стана. Бях развълнуван. Разбира се, че бях. Реших, че ще ми помогнеш да отключа най-древните тайни. Сега се боя, че може да съм предизвикал края на света. Пророчествата се оказват истина.

— Ооо… — взе да го успокоява Розалинд. — Съмнявам се. Защо ще си мислите нещо подобно?

— Заради глупости и безсмислици, които никой образован човек не би взел под внимание — той замълча. — По-правилно ли е: „които не би взел под внимание никой човек“?

— Като че ли да. Но е малко встрани от темата.

— „Краят е предвещан от пристигането на Вестителя“. Една от историите в колекцията на Итъран.

— Вестителя на какво?

— На бог, който ни е създал, а след това ни е изоставил. Той се връща и съди творенията си. Ако бъдем оценени като недостойни, настъпил е краят на света. Всички истории си имат край. Той се връща и затваря книгата. Точно затова Уилдън е толкова важен. Това е мястото, където ще започне краят.

— Всичко това ми се струва малко вероятно. Искам да кажа, че професорът се опитва да прибави малко мистерия към нещата. Не е реално.

— Вестителят вече е разкрил Историята — продължи Хенари.

— Кой?

— Ти, мила госпожице.

— Дрън-дрън.

— Има и още нещо. Пророчеството на един отшелник. Светът свършва на петия ден от петата година. Катрин управлява от пет години. Петият ден е утре. Денят, в който трябва да сме при Олтара на Изгнаника и да призовем духа му, за да отсъди…

— Е, в такъв случай — заговори делово Розалинд — трябва да кажа, че не вярвам особено в пророци и феи. А и предвид факта, че аз самата съм такава, знам за какво говоря. Не че има някакво значение. Que sera, sera.36 Обзалагам се, че не я знаете.

— Не.

Тя запя мъничко.

— Означава, че ако има нещо да се случва, то се случва. Няма значение. Трябва да продължите, сякаш слънцето отново ще изгрее, а светът няма да свърши. Доколкото виждам, имате ден да оправите всичко.

— Аз?

— Да. Вие сте най-мъдрият, не забравяйте. Сега забравете цялата тази бъркотия за малко. И без друго нищо не можете да направите. А има много работа. Трябва да си подготвите и реч. Памархон се съгласи единствено при условие, че ще получи най-добрия адвокат. Очевидно това сте вие.

Хенари поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Просто ще ви се наложи. Вече е твърде късно. Иначе споразумението ще бъде нарушено, той няма да дойде и те ще започнат да се избиват помежду си.

— Но кой ще защитава Катрин?

— Тя каза, че ще се погрижи за това. Ще трябва да се примирите с решението ѝ. Също както Юлий Цезар заявява така красноречиво в последния ми урок по латински, alea iacta est.

— Моля?

— Вече е твърде късно. Да се захващаме.