Гробна тишина

9

Роберт Сигурдсон все още беше жив, но това бе „живот назаем“, помисли си Сигурдур Оли. Седеше срещу стария човек в стаята му заедно с Елинборг и си мислеше, докато се взираше в безцветното лице на Роберт, че не иска да доживява до деветдесет. Ужаси се. Старецът беше без зъби, устните му бяха безкръвни, бузите му изпити и хлътнали. Косите му, изгубили цвят, стърчаха във всички посоки върху мъртвешки бледата му глава. Беше свързан с кислородна бутилка, която стоеше на подвижна поставка до него. Всеки път когато искаше да каже нещо, човекът сваляше с трепереща ръка кислородната маска и изричаше две или три думи, преди отново да си я сложи на устата.

Роберт отдавна беше продал мястото си, след което то било препродадено два пъти, докато накрая къщата била съборена и на мястото ѝ изградили нова. Сигурдур Оли и Елинборг бяха разбудили собствениците на новата вила и чуха същата история, макар и малко неясна и несвързана.

Докато слизаха от хълма към града, се обадиха в управлението с молба да издирят стареца. Установи се, че той лежи в Националната болница във Фосвогур и че току-що е навършил деветдесет.

Елинборг, която говори от името и на двамата с персонала от болницата, разясни и на Роберт докъде са стигнали нещата, докато той седеше почти парализиран в инвалиден стол и на големи глътки вдишваше кислород от бутилката. Заклет пушач. Изглеждаше, че е с всичкия си, въпреки окаяното си физическо състояние, и кимаше с глава в знак на това, че разбира всяка дума и се ориентира в задачата на полицаите. Медицинската сестра, която ги заведе при стареца и сега стоеше зад инвалидния стол, им даде знак, че не трябва дълго да се застояват при него и да го уморяват. Възрастният човек свали кислородната си маска с трепереща ръка.

— Спомням си… — каза той с нисък хриплив глас, отново си сложи маската и вдиша кислород, после я свали от устата си —…къщата, но…

Маската пак се лепна на устата му.

Сигурдур Оли погледна Елинборг, след това часовника на ръката си, като въобще не направи опит да прикрие нетърпението си.

— Не искаш ли… — започна тя, но кислородната маска отново беше свалена.

— …не помня нищо, освен… — вметна Роберт, измъчен от усилието да диша.

Маската отново се качи на лицето му.

— Не искаш ли да отидеш до столовата да си вземеш нещо за ядене? — каза Елинборг на Сигурдур Оли, който погледна още веднъж часовника си, стария човек и накрая Елинборг.

Изпъшка, стана и излезе от стаята.

Маската се смъкна надолу.

— …едно семейство, което живееше там.

Маската се качи нагоре. Елинборг почака малко, за да види дали старецът ще продължи, но Роберт мълчеше. Тя се зачуди как да формулира въпросите си, та той да ѝ отговаря само с „да“ или „не“ и да кима с глава, за да не му се налага да говори. Обясни му, че иска да опита този начин на разговор, и той кимна. „Съвсем си е наред с главата“, помисли си тя.

— Имал си къща там по време на войната?

Роберт кимна.

— Това семейство по същото време ли е живяло в къщата?

Роберт кимна.

— Спомняш ли си имената на онези, които са живели в къщата по това време?

Роберт поклати отрицателно глава.

— Голямо семейство ли са били?

Роберт поклати глава.

— Семейство с две, три деца или повече?

Роберт вдигна три мъртвешки бели пръста.

— Семейство с три деца. Срещахте ли се с тези хора? Общували ли сте, познавал ли си ги?

Елинборг забрави правилото за „да“ и „не“ и Роберт свали маската.

— Не ги познавах.

Маската отново закри лицето му. Медицинската сестра взе да става неспокойна зад инвалидния стол и се вторачи в Елинборг, сякаш за да ѝ даде да разбере, че трябва начаса да прекрати всичко това и че самата тя е напълно готова да се намеси. Роберт свали маската.

— …умря.

— Кой? Кой умря?

Елинборг се приведе към него и го зачака да си свали маската. Което той направи с трепереща ръка.

— Нещастното…

Елинборг виждаше колко му е трудно да говори, но се насили да го накара да продължи. Втренчи се в него и го зачака да проговори.

Маската се свлече надолу.

— …хранениче.

Роберт изпусна маската от ръката си, очите му се затвориха и главата му падна върху гърдите.

— Толкоз! — грубо каза медицинската сестра. — Ето че му видя сметката!

Тя грабна кислородната маска и с ненужна рязкост я постави на лицето на Роберт, който седеше с отпусната глава. Старите му очи бяха затворени, сякаш бе заспал. „А може би е умрял“, помисли си Елинборг. Изправи се и последва сестрата, която буташе стола на Роберт към леглото му. Сестрата вдигна стареца от стола като наръч сено и го положи в леглото.

— Да не искаш да умориш бедничкия старец с тия глупости? — каза сестрата, яко женище около петдесетте, с кок на главата.

Носеше бял халат, бял панталон и бяло сабо. Гледаше свирепо Елинборг.

— Изобщо не трябваше да позволявам това! — промърмори сама на себе си укорително. — Едва ли ще преживее деня! — каза тя високо, адресирайки думите си към Елинборг, без изобщо да прикрива обвинителния си тон.

— Извинявай! — рече Елинборг, без да ѝ е ясно защо точно се извинява. — Мислим, че той може да ни помогне по случая със старите кости. Надявам се, че не му е много зле!

Роберт внезапно отвори очи. Огледа се, сякаш искаше да се ориентира къде се намира, и свали кислородната маска от устата си въпреки протестите на медицинската сестра.

— Идваше често — каза той задъхано, — …после. Зелена… жена… при храстите…

— При храстите ли? — попита Елинборг. Замисли се за момент. — Да нямаш предвид касиса?

Сестрата беше сложила отново маската на устата на Роберт, но на Елинборг ѝ се стори, че той кимна.

— Кой ходеше там? Ти ли? Спомняш ли си касисовите храсти? Ходил ли си там? Ти ли си ходил при храстите?

Роберт поклати бавно глава.

— Излез и го остави на мира! — заповяда женището на Елинборг, която се бе надвесила над Роберт, макар и не толкова много, че да разсърди още повече сестрата.

— Можеш ли да ми разкажеш за това? — попита Елинборг. — Познаваш ли този, дето е идвал? Кой е ходил при касисовите храсти?

Роберт отново беше затворил очи.

— После? — продължи Елинборг. — Какво искаш да кажеш с това „после“?

Роберт отвори очи и вдигна старите си мършави ръце в знак, че иска да получи лист хартия и молив. Медицинската сестра тръсна глава и му каза да си почива, всичко това му било повече от достатъчно. Той сграбчи ръката ѝ и я погледна умоляващо.

— И дума да не става! — отсече сестрата. Обърна се към Елинборг. — А ти, айде, ако обичаш, да си ходиш!

— Не трябва ли да го оставим той сам да реши? Ами ако умре през нощта…

— Да го оставим? Ние? Кои ние? Да не би ти да си работила тук трийсет години, да си се грижила за болните? — разфуча се сестрата. — Я се разкарай, преди да съм извикала някого да те изхвърли!

Елинборг сведе поглед към Роберт, който пак беше затворил очи и изглеждаше заспал. Погледна сестрата и тръгна към вратата с голяма неохота. Медицинската сестра я последва и затвори вратата в мига когато Елинборг се озова в коридора, обмисляйки възможността да извика Сигурдур Оли и двамата да поспорят с женището, да ѝ обяснят колко важно е Роберт да им каже онова, което има да им казва. Отказа се от идеята. Сигурдур Оли несъмнено би разярил жената още повече.

Елинборг тръгна по коридора и видя в столовата Сигурдур Оли да си подслажда живота с един банан с по-скоро намусено изражение на лицето. Понечи да влезе при него, но се отказа. Огледа се и забеляза в края на коридора малка ниша, може би ъгъл за телевизор, пред която стърчеше голямо дърво, засадено в огромна саксия и стигащо до тавана. Промъкна се в нишата зад дървото и зачака, наблюдавайки вратата на стаята на Роберт, подобно на лъвица, скрита във висока тръстика.

Не се наложи да чака дълго сестрата да излезе от стаята на Роберт и да се понесе по коридора, после през столовата към другото крило на сградата. Сигурдур Оли си дъвчеше банана и не обърна никакво внимание на жената, нито пък тя на него.

Елинборг тихо се измъкна от скривалището си зад дървото и се насочи към стаята на Роберт. Той спеше в леглото си с маската на устата точно както го бе оставила, когато я бяха изгонили от помещението. Завесите на прозореца бяха спуснати, но бледа светлина от малка лампа до леглото разпръскваше мрака. Елинборг се приближи до стареца, за миг се поколеба и се огледа, преди да събере достатъчно кураж, за да го побутне.

Роберт не помръдна. Тя опита отново, но старецът лежеше като умрял. Елинборг си помисли, че може и да е изпаднал в дълбок сън, не непременно в кома, и загриза ноктите на ръцете си, докато обмисляше дали да го разтърси по-силно, или просто да изчезне от тук и да забрави всичко това. Той не ѝ бе казал много. Единствено че някой се беше размотавал около храстите в каменистото поле. Зелена жена.

Готвеше се да си тръгне, когато Роберт отвори внезапно очи и се втренчи в нея. Елинборг не бе сигурна, че я е разпознал, но той кимна с глава и тя видя, че се усмихва под кислородната маска. Направи отново жест, че иска да получи лист хартия и молив. Тя потърси по джобовете на палтото си за тефтерче и химикалка. Сложи му ги в ръцете и той започна да изписва с трепереща ръка големи печатни букви. Отне му доста дълго време. Елинборг постоянно се ослушваше и със страх поглеждаше към вратата, очаквайки медицинската сестра да се появи и да я засипе с проклятия. Искаше ѝ се да каже на Роберт да побърза, но не посмя да притиска повече човека, на когото може би му оставаше още съвсем малко живот.

Накрая безкръвните ръце на стареца се отпуснаха на одеялото, тефтерчето и химикалката изпаднаха от пръстите му, очите на възрастния човек се притвориха. Елинборг взе тефтерчето и тъкмо да прочете написаното, когато апаратът, който измерваше сърдечния ритъм на болния, започна да пиука. Звукът проряза тишината на стаята и Елинборг така се стресна, че подскочи на място. За миг погледна надолу към Роберт, напълно объркана, несигурна какво да предприеме, после хукна навън от стаята, в коридора, към столовата, където Сигурдур Оли седеше и приключваше с банана си. Някъде проехтя звънец.

— Научи ли нещо от стареца? — попита Сигурдур Оли, когато Елинборг седна до него, останала без дъх. — Какво? Нещо не е наред ли? — добави той, като видя, че е запъхтяна.

— Напротив, всичко е наред — каза Елинборг.

Група лекари, медицински сестри и санитари влетяха в столовата и от там побягнаха в коридора към стаята на Роберт. Скоро се появи човек в бял халат, който буташе пред себе си някакъв уред. Елинборг предположи, че е дефибрилатор. Човекът също отиде към коридора. Сигурдур Оли наблюдаваше как тълпата от хора изчезва зад ъгъла.

— По дяволите, каква беля си сторила? — каза той и се обърна към Елинборг.

— Аз? — изпъшка Елинборг. — Абсолютно никаква. Какво искаш да кажеш?

— Защо си толкова изпотена? — попита Сигурдур Оли.

— Не съм изпотена.

— Какво стана? Защо всички търчат нагоре-надолу? И ти едва си поемаш дъх.

— Нямам никаква представа.

— Успя ли да научиш нещо от него?

— Ох, опитай се да проявиш малко уважение към тия хора — отвърна Елинборг и неспокойно се огледа.

— Какво разбра от него?

— Още не знам — каза Елинборг. — Хайде да тръгваме!

Станаха, излязоха от столовата, после от болницата, седнаха в колата и Сигурдур Оли веднага я подкара.

— Та значи, какво каза той? — попита Сигурдур Оли нетърпеливо.

— Написа ми го в тефтерчето — отвърна Елинборг и изпъшка. — Горкият човек!

— В тефтерчето?

Тя извади книжлето от джоба си, разлисти го, докато открие мястото, където Роберт беше писал. Там стоеше една-единствена дума, разкривена от ръката на умиращия човек, почти неразбираема. Трябваше ѝ известно време, за да разбере написаното, да бъде сигурна, че го е разчела, макар и да не разбра значението му. Дълго гледа последната дума на Роберт в този живот:

НЕДЪГАВА

Тази вечер имаше картофи. Сториха му се недобре сварени. Или поне тя си помисли това. Можеше да бъдат и преварени, разварени, сурови, необелени или лошо обелени, ненарязани на половинки, със или без сос, печени, недопечени, на пюре, твърде гъсто или прекалено рядко, можеше да са много сладки или недостатъчно сладки…

Никога не можеше да отгатне какво няма да му хареса.

Това бе и най-силното му оръжие. Побоищата идваха винаги без предупреждение, когато тя най-малко очакваше, когато всичко изглеждаше наред, а не когато усещаше или виждаше по изражението му, че нещо може да се случи. Беше гениален в това, да я държи в напрежение, така че никога да не се чувства в безопасност. Тя стоеше като на тръни в негово присъствие, готова да направи всичко, което му се приискаше. Да сготви яденето в точното време. Дрехите му да са приготвени сутрин. Да накара момчетата да мируват. Да държи Микелина далеч от него. Да му угажда по всякакъв начин дори когато знае, че ще е напразно.

Отдавна бе престанала да се надява, че нещата ще се оправят. Неговият дом бе нейният затвор.

Щом приключи с вечерята, той взе чинията си и мълчаливо, както обикновено, я сложи в мивката. После се обърна, сякаш имаше намерение да излезе от кухнята, но застана зад жена си, която все още не бе станала от стола. Тя не посмя да вдигне глава. Гледаше момчетата си, които седяха на масата и вечеряха. Всеки мускул по тялото ѝ се напрегна. Може би той щеше да излезе, без да я докосне. Момчетата я погледнаха и бавно оставиха вилиците си на масата.

В кухнята се възцари мъртвешка тишина.

Внезапно той хвана главата ѝ и я удари в чинията пред нея, така че паницата се разтроши на парчета. После я сграбчи за косата и я дръпна назад, столът под нея изпращя и тя се просна на пода. Той събори посудата от масата и изрита стола в стената. Тя усети, че ѝ се завива свят. Все едно че цялата кухня бе започнала да се върти около нея. Понечи да се изправи на крака, макар и да знаеше от опит, че е по-добре да лежи, без да мърда, но някакъв дявол се събуди у нея, който искаше да го предизвика.

— Стой мирна долу, краво такава! — извика ѝ той, а когато тя се изправи на колене, се надвеси над нея и изкрещя: — Искаш да станеш ли?

Сграбчи я за косата, удари лицето ѝ в стената и я зарита в бедрата, докато мускулите ѝ отказаха да я държат. Тя изстена и се свлече отново на пода. От носа ѝ шурна кръв, ушите ѝ зажужаха. Едва чуваше виковете му.

— А сега се опитай да станеш, мръсна путко! — изкрещя той.

Този път тя остана да лежи на пода, прикри с ръце главата си и зачака шутовете да продължат да се стоварват върху ѝ. Той вдигна крак и с всички сили го заби в едната ѝ страна. Прималя ѝ от болка. Той се наведе, повдигна лицето ѝ и се изхрачи в него, преди да го удари отново в пода.

— Гадна мърлява путка! — просъска той. Обърна се и огледа кухнята. след побоя наоколо цареше див безпорядък. — Виждаш ли как се грижиш за чистотата и реда, проклетнице? — извика той. — Веднага да почистиш или ще те убия!

Бавно отстъпи от нея, опита се да я заплюе отново, но устата му беше пресъхнала.

— Проклета нещастница! — каза. — За нищо не ставаш! Не можеш ли едно нещо да свършиш както трябва, проклета непотребна курво? Ще вземеш ли най-накрая да разбереш? Ще разбереш ли някога?

Беше му все едно дали ѝ личи, че е малтретирана. Знаеше, че никой няма да се намеси, никой няма да му се бърка в работата. Много рядко се случваше някой да ги посети там горе на каменистия хълм. Единични вили можеха да се видят тук-таме в равното поле под тях, но малцина идваха към хълма, въпреки че пътят между Граварвогур и Гравархолт не беше далеч. А и нямаше никой, който да има някаква работа със собствениците на вилата.

Къщата, в която живееха, се намираше в един голям парцел. Беше я наел от човек от Рейкявик, който беше започнал да строи вила, но бе загубил интерес към нея. Договориха се да плаща скромен наем и да довърши започнатата постройка. Отначало той вложи много усърдие в работата по строежа и почти завърши дома, но стана ясно, че собственикът изобщо не се интересува дали се работи по къщата, или не. Тогава спря да работи и постройката започна лека-полека да се руши. Това беше дървена къща, от едната страна имаше стая и кухня с печка на въглища за готвене, а от другата — две стаи с малки въглищни печки за отопление. Разделяше ги коридор. От кладенеца близо до къщата носеха вода, по две ведра всяка сутрин, които слагаха на масата в кухнята.

Бяха се преместили тук горе преди около година. След като се появиха британците, хората започнаха да се стичат към Рейкявик в търсене на работа. Тогава загубиха приземното си жилище в града. Не можеха повече да си го позволят. Наемите бяха станали високи след наплива от хора, желаещи да работят за британците, цените се увеличаваха неконтролируемо. Когато се нанесе със семейството си в недостроената вила в Гравархолт, започна да си търси подходяща работа. Намери си такава като превозвач на въглища в околията на Рейкявик. Всяка сутрин слизаше до разклонението за Гравархолт, където камионът за въглища го вземаше и вечер го връщаше. Понякога тя си мислеше, че са се преместили от Рейкявик единствено за да не се чуват писъците ѝ, когато започнеше да я бие.

Едно от първите неща, които направи след пренасянето им в каменистото поле, бе да си намери касисови храсти, тъй като мястото ѝ се струваше прекалено пусто. Засади храстите от южната страна на къщата. Те трябваше да очертават границата на бъдещата градина. Искаше да засади и други дръвчета, но на него му се стори, че тя само си пилее времето, и ѝ забрани да се занимава с тази работа.

Сега лежеше неподвижно на пода и чакаше той да се успокои или да излезе навън да се види с приятелите си. Понякога мъжът ѝ ходеше в Рейкявик и преспиваше там през нощта, без да ѝ дава каквито и да било обяснения. Лицето ѝ пламтеше, усети и пронизваща болка в гърдите, също както преди две години, когато ѝ бе счупил едно ребро. Знаеше, че не беше заради картофите. Не беше и заради петното, което той видя на новоизпраната си риза. Не и заради роклята, дето си беше ушила, а на него му се стори курвенска и я разкъса на парчета. Не беше и заради плача на децата, за който той обвиняваше нея.

„Отвратителна майка! Накарай ги да млъкнат или ще ги избия!“

Знаеше, че е напълно способен на това, знаеше, че като нищо може да го стори.

Двете момчета изскочиха от кухнята веднага щом го видяха да се нахвърля върху майка им, но Микелина остана, както винаги. Тя трудно можеше да се движи без чужда помощ. Лежеше на миндера в кухнята, където спеше и прекарваше целия ден, защото това бе мястото, където най-лесно можеше да бъде наглеждана. Обикновено не помръдваше, когато той влизаше, а когато започнеше да изтезава майка ѝ, само придърпваше със здравата си ръка одеялото над главата си, сякаш искаше да изчезне.

Не видя какво се случи. Не искаше да вижда това. Чуваше виковете му през завивката си, чуваше стенанията на майка си. Когато чу как майка ѝ се удари в стената и се свлече на пода, се стресна, сви се на кълбо под одеялото и започна тихичко да си припява:

Седнала е в своето креватче,

обула си е късото чорапче,

къдрици руси има

дъщеричката любима.

Когато спря да пее, в кухнята беше настъпила тишина. Измина дълго време, преди да се осмели да махне одеялото от главата си. Изключително предпазливо погледна с едно око изпод завивката. Не го видя. Погледна към коридора — външната врата беше отворена. Сигурно бе излязъл. Надигна се и видя майка си да лежи на пода. Отметна одеялото от себе си и изпълзя от леглото. С мъка се придвижи по пода под кухненската маса в посока към майка си, която все още лежеше свита на кълбо и не помръдваше.

Микелина легна плътно до майка си. Бе много слаба и безсилна, трудно ѝ бе да пълзи по твърдия под. Но трябваше да се движи, поне така мислеха братята и майка ѝ. Не и той. Той често бе заплашвал да убие слабоумната. Да удуши нещастницата в нейното отвратително легло! Сакатата!

Майка ѝ не помръдна. Усети, когато Микелина допълзя зад гърба ѝ и я погали по главата. Болката в гръдния кош не намаляваше и от носа ѝ още течеше кръв. Не знаеше дали не бе припаднала. Мислеше си, че той все още е в кухнята, но щом Микелина се бе раздвижила, нямаше как да е така — нищо друго не ужасяваше Микелина повече от нейния доведен баща.

Протегна се внимателно и изпъшка от болка, хвана се за страната, където той я бе изритал. Сигурно ѝ беше счупил някое ребро. Преобърна се по гръб и погледна Микелина. Момичето бе плакало и върху лицето му беше изписан ужас. Стресна се, когато видя кръвта по лицето на майка си, и отново заплака.

— Всичко е наред, Микелина — простена майка ѝ. — Всичко ще се оправи.

С мъка стана на крака, като се подпираше на кухненската маса.

— Ще преживеем и това.

Опипа се отстрани и усети как болката я пронизва като нож.

— Къде са момчетата? — попита и погледна към лежащата на пода Микелина.

Момичето посочи вратата и издаде звук, който изразяваше умората и уплахата ѝ. Майка ѝ винаги се държеше с нея като с напълно нормално дете. Доведеният ѝ баща я наричаше единствено „малоумна“ или с още по-лоши имена. На тригодишна възраст Микелина бе получила възпаление на мозъчната ципа и едва оживя. Много дни лежа между живота и смъртта при монахините от Ландакотшпитали[33]. На майка ѝ не разрешиха да остане при нея, колкото и да плачеше и да се молеше. Микелина оживя, но вече не можеше да движи дясната страна на тялото си — крака, ръката и лицевите мускули. Цялата изглеждаше изкривена, едното ѝ око бе полузатворено, а устата ѝ бе замръзнала в гримаса, трудно задържаше слюнките си.

Момчетата знаеха, че не могат да защитят майка си, по-малкият бе на осем години, по-големият — на дванайсет. Познаваха яростта на баща си, когато се нахвърлеше върху майка им, грозните думи, които използваше, когато се готвеше да я пребие, лудостта му, когато започнеше да ѝ крещи. Затова побягваха, по-големият, Симон, сграбчваше брат си и го тикаше пред себе си като някое уплашено домашно животинче, ужасен до смърт от възможността баща им да прехвърли злобата си върху тях.

Някой ден щеше да може да вземе и Микелина със себе си.

И някой ден щеше да може да защити майка си.

Братята побягнаха навън от къщата, към касисовите храсти. Беше есен, храстите бяха покрити с гъсти тъмнозелени листа. Плодчетата бяха станали огненочервени, пращяха от сок и се пукаха в ръцете, когато ги беряха и ги слагаха в кутиите, които майка им даваше.

Сега момчетата се хвърлиха зад храстите и се заслушаха в ругатните и псувните на баща си, в трясъка на строшената посуда и виковете на майка си. Малкият запуши уши с ръце, а Симон гледаше през кухненския прозорец, който хвърляше в здрача отровножълта светлина, и се насилваше да слуша писъците, които се разнасяха отвътре.

Вече бе престанал да запушва ушите си. Трябваше да слуша, ако искаше да направи онова, което трябваше да направи.