Гробна тишина

2

Съобщението за откритите кости в „Тузалдаркверви“ бе прието от Елинборг. Бе останала последна в офиса и тъкмо си тръгваше, когато телефонът иззвъня. За момент се поколеба, погледна часовника, след това отново телефона. Беше поканила гости вкъщи за вечерта и цял ден си бе мислила за маринованото пиле тандури[7]. Изпъшка и вдигна телефона.

Елинборг беше на неопределена възраст, някъде между четиресетте и петдесетте, едро сложена, без да е дебела, и голяма любителка на добрата храна. Беше разведена и имаше четири деца, едно от които приемно, но то вече се бе изнесло от къщи. Бе се омъжила повторно за един автомонтьор, който я обичаше като че ли най-вече заради уменията ѝ да приготвя вкусна храна, и живееше с него и трите си деца в малка еднофамилна къща в „Граварвогур“[8]. Имаше диплома за геолог, но никога не беше упражнявала специалността си. Започна да работи в полицията на Рейкявик по заместване за през лятото, временно, но хареса полицейската работа и остана. Беше една от малкото жени сред разследващите полицаи.

Сигурдур Оли правеше страхотен секс със своята приятелка Бергтора, когато пейджърът му започна да пиука. Беше закачен на колана на панталона му, а той се валяше на пода в кухнята — оттам се разнасяше непоносимото пиукане. Оли знаеше, че то няма да спре, докато не се измъкне от леглото и не отиде да изключи пейджъра. Беше излязъл рано от работа. Бергтора се бе прибрала преди него и го посрещна с гореща страстна целувка. След едното идва и другото, та той заряза панталона си в кухнята, издърпа кабела на телефона и изключи мобилния. Но беше забравил пейджъра.

Сигурдур Оли изпъшка тежко и погледна нагоре към Бергтора, която седеше върху му разкрачена. Беше потен и зачервен. По изражението ѝ разбра, че все още не е готова да го пусне. И наистина, тя притвори очи, легна върху него и започна бавно и равномерно да върти таза си, докато оргазмът ѝ премина и всеки мускул на тялото ѝ се отпусна.

Самият Сигурдур Оли трябваше да изчака по-добри времена, в неговия живот пейджърът имаше предимство.

Измъкна се изпод Бергтора, която безсилно отпусна глава върху възглавницата.

Ерлендур седеше в ресторант „Скулакафи“ и ядеше осолено месо. Понякога се хранеше там, защото „Скулакафи“ беше единственото място в Рейкявик, където се предлагаше исландска традиционна храна, каквато Ерлендур би си приготвил сам, ако решеше да се отдаде на досадно готвене. Обзавеждането също му харесваше — стените бяха облицовани с кафяви занемарени плоскости, имаше стари кухненски столове, някои с разкъсана изкуствена дамаска, изпод която се показваше дунапренът, линолеумът на пода се бе прокъсал от обущата на шофьори на камиони и таксита, на кранисти, занаятчии и работници. Ерлендур седеше сам на една странична маса, навел лице над тлъстото осолено месо с варени картофи, зелен грах и бяла ряпа, заляна с подсладен сос.

Обедните клиенти се бяха разотишли отдавна, но готвачът се съгласи да приготви месото и да обслужи клиента. Ерлендур си отряза голямо парче мръвка, сложи отгоре му картоф и ряпа и намаза цялото това великолепие с млечен сос. След което то изчезна в гладната му паст.

Тъкмо отново бе заредил вилицата и бе зинал срещу ѝ, когато зазвъня мобилният телефон, който лежеше до чинията. Ерлендур спря движението на вилицата във въздуха и за миг се загледа в телефона. Погледна препълнената вилица, после пак телефона и накрая остави със съжаление прибора за хранене.

— Абе защо не ме оставяте на мира? — попита той, още преди Сигурдур Оли да каже каквото и да било.

— Намерени са кости в „Тузалдаркверви“ — рече Сигурдур Оли. — С Елинборг пътуваме натам.

— Какви кости?

— Не знам. Елинборг ми се обади и пътувам нататък. Вече предупредих техническия отдел.

— Ама аз ям бе — сподели с мек глас Ерлендур.

Сигурдур Оли замалко да каже какво пък той беше правил, но се овладя навреме.

— Ще се видим горе — каза. — Това е по пътя към Рейнисватн, под водните резервоари от северната страна. Не е далеч от шосе „Запад“.

— Какво е „тузьолд“[9]?

— Моля? — не разбра Сигурдур Оли, все още ядосан, че не го бяха оставили да си свърши работата с Бергтора.

— Не са ли хиляда века? Или един век е хиляда години? Що за век е това? Не се ли състоеше векът от сто години? Какво всъщност означава тази дума? „Тузьолд“?

— Господи! — изстена Сигурдур Оли и затвори телефона.

След три четвърти час Ерлендур се появи със старата си дванайсетгодишна японска миникола в улицата в Гравархолт и я спря пред изкопа. Полицаите вече бяха дошли на мястото и го бяха оградили с жълта лента. Ерлендур се провря под нея. Елинборг и Сигурдур Оли бяха слезли в ямата и стояха до стената от пръст. С тях беше и младият студент по медицина, който се бе обадил, за да съобщи за костите. Майката от празненството за рождения ден бе събрала момчетата и ги бе върнала в къщата. Областният лекар на Рейкявик, пълен човек около петдесетте, закрета надолу по една от трите стълби, които бяха спуснати в изкопа. Ерлендур го последва.

Медиите се бяха заинтересували от намерените кости и край рова се бяха насъбрали множество репортери и вестникари. Както и съседи. Някои от последните вече живееха в квартала, други, които работеха по недостроените си къщи, стояха с чукове и кози крака в ръце, учудени от суматохата. Беше краят на април, мек и прекрасен пролетен ден.

Експертите от техническия отдел работеха, като внимателно разравяха пръстта на стената. Събираха я с малки лопатки и я слагаха в пликове. Горната част на скелета вече се бе показала. Виждаха се ръка, част от гръдния кош и долната страна на челюст.

— Това ли е тузалдаровият човек? — попита Ерлендур и се приближи до стената на рова.

Елинборг погледна Сигурдур Оли, който стоеше зад Ерлендур, посочи главата си с показалец и го завъртя в кръг.

— Вече се обадих в Националния музей — каза Сигурдур Оли и се зачеса по главата, когато Ерлендур му хвърли бърз поглед. — Казаха, че ще пратят археолог. Той вероятно ще може да ни каже какво е това.

— Не трябва ли да извикаме и геолог? — попита Елинборг. — Да се произнесе за вида почва. За положението на костите в почвата. За земните пластове.

— Ти не можеш ли да ни помогнеш? — попита Сигурдур Оли. — Нали си учила точно това!

— Нищо не помня — отвърна Елинборг. — Знам само, че това, кафявото, е почва.

— А онзи не е на никакви два метра под земята — каза Ерлендур. — А на метър, най-много метър и половина. Погребан набързо. И както виждам, това са остатъци от тяло. Не е престоял много дълго тук. Това не е никакъв заселник, никакъв Инголвур[10].

— Инголвур? — попита Сигурдур Оли.

— Артнарсон — допълни Ерлендур за разяснение.

— Защо мислиш, че това е той? — попита областният лекар.

— Не, не мисля, че това е той — отвърна Ерлендур.

— Имам предвид — продължи лекарят, — че това може да е тя. Защо мислиш, че костите са на мъж?

— Добре де, нека е жена — каза Ерлендур и сви рамене. — Все ми е едно. Можеш ли да ни кажеш нещо за тези кости?

— Нищо не се вижда — рече докторът. — Най-добре да говорим, когато ги изровите от земята.

— Поне кажи мъж или жена? На каква възраст?

— Невъзможно е да се каже.

Висок мъж, облечен в исландски вълнен пуловер и джинси, обилно брадясал, с огромна уста и два жълти зъба, стърчащи над сивата брада, се приближи до тях и каза, че бил археологът. Погледа малко действията на експертите и настоятелно помоли да прекратят тази безсмислица. Двамата мъже с лопатките се поколебаха. Бяха облечени в бели комбинезони, с гумени ръкавици и носеха предпазни очила. Ерлендур си помисли, че в тоя вид можеха като нищо да бъдат и работници от някоя атомна централа. Те го погледнаха, очаквайки разпореждането му.

— Трябва да се разкопава отгоре, над него, за бога! — каза мъжът със слонските бивни и вдигна ръце към небето като за молитва. — Да не смятате да го изчоплите с тия лопатки! Кой всъщност ръководи нещата тук?

Ерлендур пристъпи напред.

— Тези кости не са археологическа находка — каза Слонските бивни и подаде ръка. — Скарпхедин се казвам, здравей, но по-добре е да се отнасяме с тях като с такава. Разбираш ли?[11]

— Изобщо не знам за какво говориш — отвърна Ерлендур.

— Костите не са лежали в пръстта повече от шейсет, седемдесет години. Дори може би по-малко. Върху тях все още има дрехи.

— Дрехи ли?

— Да, ето — каза Слонските бивни и посочи с дебелия си пръст. — И по всяка вероятност има и на други места.

— Аз си мислех, че това е плът — каза Ерлендур смутено.

— Най-разумното, което можете да направите сега, за да не повредим уликите, е да оставите моя екип да изкопае скелета по нашите методи. Експертите ви може да помагат. Трябва да оградим района отгоре и да копаем надолу към скелета. Спрете това чоплене на пръстта тук. Ние нямаме навика да си затриваме уликите. Дори само начинът, по който лежат костите, може да ни разкаже много неща. А онова, което ще намерим наоколо, може да ни даде някаква насока.

— Какво мислиш, че е станало тук? — попита Ерлендур.

— Не знам — отвърна Скарпхедин. — Прекалено рано е да гадаем. Трябва първо да изкопаем костите и да се надяваме, че ще открием нещо, което да ни е от полза.

— Дали пък не е някой останал навън и измръзнал до смърт например? И пръстта го е затрупала?

— Никой не потъва толкова дълбоко в земята — каза Скарпхедин.

— Значи, това е гроб.

— Така изглежда — отвърна Скарпхедин авторитетно. — По всичко личи. Да смятам ли тогава, че ние ще го копаем?

Ерлендур кимна.

Скарпхедин се отправи с големи крачки към стълбата и излезе от рова. Ерлендур го последва. Застанаха над скелета и археологът разясни как най-добре би било да се подходи към изравянето. Ерлендур хареса този човек, както и всичко казано от него. Скоро Скарпхедин вдигна мобилния си телефон и започна да звъни на хората от екипа си. През последното десетилетие той беше направил някои от най-значителните археологически открития и си разбираше от работата. Ерлендур реши да му се довери напълно.

Началникът на техническия отдел обаче беше на друго мнение. Вдигна голяма врява, задето разкопаването ще бъде възложено на археолозите, които си нямали понятие от разследване на престъпления. Най-бързо щяло да стане, ако се изкопае скелетът директно от стената, което щяло да осигури и достатъчно пространство, за да се огледат и положението на костите, и уликите, ако въобще има такива. Ерлендур слуша известно време жалването му, но беше взел решение Скарпхедин и неговите хора да се заемат с разкопаването на костите, макар и това да отнемеше повече време.

— Костите са лежали тук половин век. Няколко дена повече или по-малко са без значение — каза и с това въпросът беше приключен.

Ерлендур огледа строящите се нови постройки наоколо. Погледна нагоре към боядисаните в кафяво водни резервоари и натам, където знаеше, че се намира езерото Рейнисватн, после се обърна и се взря в ливадите отвъд новозастроената територия.

Четири храста, стърчащи над тревата на около трийсет метра разстояние, приковаха вниманието му. Тръгна към тях, стори му се, че са касисови храсти. Растяха един до друг в права линия на изток и докато поглаждаше кривите им голи клони, той се запита кой ли би могъл да ги засади тук, насред полето в ничия земя.