Гробна тишина

28

— Искате ли да видите Симон? — попита Микелина.

Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Симон? — възкликна Ерлендур, не беше сигурен за какво говореше старата жена. После си спомни. Спомни си за мъжа, който дойде да я прибере от каменистото поле. — Искаш да кажеш сина ти?

— Не, не сина ми — каза Микелина. — Брат ми. Симон, моя брат.

— Той жив ли е?

— Да. Жив е.

— Тогава трябва да говорим с него — заяви Ерлендур.

— Няма да ви е от полза — каза Микелина и се усмихна. — Но можем да отидем да го видим. Той много се радва на посещения.

— Чакай, няма ли да продължиш разказа си? — попита Елинборг. — Що за животно е бил той? Не мога да повярвам! Как може човек да се държи така!

Ерлендур я погледна.

Микелина се изправи.

— Ще ви разкажа по пътя. Да отидем да видим Симон!

— Симон! — изкрещя майка им.

— Остави мама на мира! — извика Симон с треперещ глас и преди да се опомнят, вече бе забил ножицата докрай в гърдите на Гримур.

Симон дръпна ръката си. Ножицата стърчеше изправена от ребрата на Гримур. Той погледна сина си с безкрайно учудване, сякаш не си даваше сметка какво точно се е случило. Погледна надолу към ножицата, изглеждаше, че няма сили дори да се помръдне. Отново вдигна очи към Симон.

— Убиваш ли ме?

Гримур с пъшкане се свлече на колене. Кръвта му на тласъци бликаше край ножицата и се стичаше на пода. Гримур бавно се наведе назад и се просна на земята.

Майка им притискаше детето към себе си, обхваната от мълчалив ужас. Микелина, безмълвна, лежеше до нея. Томас все още стоеше, без да мърда, на мястото, където бе изтървал чинията с каша. Застанал изправен до майка си, Симон затрепери. Гримур лежеше неподвижно.

Гробна тишина се възцари в къщата.

Докато майка им не нададе пронизващ смразяващ вой.

Микелина замълча.

— Не знам дали бебето се роди мъртво, или мама го бе притискала толкова силно, че то се бе задушило в ръцете ѝ. Във всеки случай тя го роди много преди термина. Трябваше да се появи през пролетта, а то дойде на света през зимата. Така и не го чухме да проплаква. Мама не успя да му изчисти дихателните пътища, беше му притиснала личицето в дрехите си, когато го държеше на ръце, страхувайки се, че той ще ѝ го вземе, страхувайки се, че ще ѝ го отнеме завинаги.

Ерлендур зави към някаква безлична еднофамилна къща, към която го насочваше Микелина.

— Той щеше ли да бъде мъртъв до пролетта? — попита Ерлендур. — Мъжът ѝ? На това ли се е надявала?

— Може би — отговори Микелина. — Бе го тровила в продължение на три месеца. Оказа се недостатъчно.

Ерлендур спря на паркинга и загаси колата.

— Чували ли сте за хебефрения[77]? — попита тя и отвори вратата на колата.

Майка им гледаше мъртвото дете в ръцете си, поклащаше се напред-назад и плачеше на висок глас.

Симон сякаш не я забелязваше, гледаше трупа на баща си с невярващи очи. Под тялото на Гримур се бе образувала голяма кървава локва. Симон трепереше като вейка.

Микелина се опитваше да успокои майка си, напразно. Томас мина покрай тях, без да каже и една думичка, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Лицето му беше напълно безизразно.

Така премина известно време.

Скоро Микелина успя да утеши майка си. Тя дойде на себе си, престана да плаче и се огледа. Видя Гримур да лежи в собствената си кръв, видя треперещия Симон, съзря ужаса на лицето на Микелина. След малко се захвана да мие детето с водата, която Симон бе донесъл. Направи го бавно, старателно, с внимателни движения. Изглеждаше така, сякаш знаеше до най-малки подробности какво трябва да прави, без въобще да ѝ се налага да мисли за това. Остави детето настрана, изправи се и прегърна Симон, който не бе мръднал от мястото си. Треперенето му престана и той избухна в ридания. Тя го заведе до един от столовете в кухнята и го накара да седне с гръб към трупа. Приближи се до Гримур, извади ножицата от гърдите му и я хвърли в умивалника.

След всичко това седна на стол до масата, напълно изтощена след раждането.

Каза на Симон какво трябваше да направят, даде нареждания и на Микелина. Изтъркаляха Гримур върху едно одеяло, което издърпаха до външната врата. Майката излезе със Симон навън, двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние от къщата и Симон започна да копае голяма дупка. Утрото наближаваше и отново заваля тежък, студен зимен дъжд. Почвата не беше замръзнала, поне не много. Симон използваше кирка и след два часа копане довлякоха трупа до гроба. Избутаха го в дупката и издърпаха одеялото. Тялото се изтъркаля така, че лявата му ръка щръкна нагоре, но нито Симон, нито майка му имаха желание да се докосват до нея.

С тежки и бавни крачки майка им се върна обратно в къщата и взе детето. Изнесе го в студения дъжд и го положи върху трупа.

Понечи да направи кръстен знак над гроба, но се спря.

— Той не съществува — каза тя.

След това започна да хвърля с лопатата пръст върху телата. Симон стоеше до гроба и гледаше как мократа черна пръст пада върху двата трупа, които малко по малко изчезваха от поглед. Микелина бе започнала да подрежда в кухнята. Томас не се виждаше никъде.

Дебел слой пръст се бе натрупал в гроба, когато изведнъж на Симон му се стори, че Гримур помръдва. Момчето потръпна и впери очи в майка си, но тя не беше забелязала нищо. Отново погледна към гроба и за свой огромен ужас видя, че лицето на баща му, наполовина покрито с пръст, се раздвижва.

Очите му се отвориха.

Симон сякаш се срасна със земята.

Гримур го гледаше втренчено от гроба.

Симон изпищя. Майка му престана да копае. Обърна очи към сина си, после към гроба и видя, че Гримур е все още жив. Застина до ръба на дупката. Дъждът плющеше върху им и измиваше пръстта от лицето на Гримур. Гледаха се в очите. Внезапно устните на Гримур се раздвижиха.

— Направи го!

Очите му отново се затвориха.

Майка им погледна Симон. После надолу към гроба. Отново към Симон. Грабна лопатата и продължи да хвърля пръст, все едно нищо не се беше случило. Гримур потъна под земята и те повече никога не го видяха.

— Мамо — простена Симон.

— Върви вкъщи, Симон! — каза майка им. — Всичко свърши. Върви и помогни на Микелина. Моля те, скъпи ми Симон. Върви вкъщи!

Симон видя майка си да се прегърбва над лопатата, мокра до кости от студения дъжд, и да продължава да запълва гроба с пръст. След малко тръгна по пътя към къщата, без да пророни нито дума.

— Може би Томас мислеше, че всичко станало е било по негова вина — каза Микелина. — Никога не говореше за това, не искаше да говори с нас. Напълно се затвори в себе си. След като мама му изкрещя и той изпусна чинията с кашата на пода, настъпиха събития, които доведоха до смъртта на баща му и промениха целия ни живот.

Седяха в чиста и подредена стая, чакаха Симон. Казаха им, че бил на разходка в района, но го очаквали да се прибере всеки момент.

— Хората тук са изключително дружелюбни и сърдечни — каза Микелина. — По-добро място не можеше да му се падне.

— Никой ли не се поинтересува за Гримур, или…? — попита Елинборг.

— Мама изчисти къщата от горе до долу. След четири дни съобщи, че мъжът ѝ тръгнал пеша на изток към Селфос[78] през Хетлисхейди[79] и от тогава нямала вести от него. Никой не знаеше за бременността ѝ, поне никой не я попита за нея. Изпратиха хора да го търсят, но естествено, не го откриха.

— По каква работа е трябвало да ходи до Селфос?

— Никой не я попита — отвърна Микелина. — Никой никога не поиска от нея обяснения. Той беше бивш затворник. Крадец. Кому влизаше в работата какво е имал да върши в Селфос? Никой не се интересуваше. Абсолютно никой. Имаше достатъчно други неща, за които трябваше да се мисли. Същия ден, когато мама съобщи за изчезването му, американските военни бяха застреляли един исландец.

Микелина се усмихна тъжно.

— Минаха няколко дни. Минаха седмици. Той не се появи. Отписаха го. Изгубен. Съвсем обикновено изчезване по исландски.

Тя изпъшка.

— Но Симон беше онзи, когото мама оплакваше най-много.

Когато всичко приключи, в къщата настъпи странна тишина.

Майка им седеше до кухненската маса, все още мокра от силния дъжд, и гледаше в една точка. Ръцете ѝ бяха мръсни от пръстта и сякаш не забелязваше децата си. Микелина седна до нея и я погали по ръцете. Томас все още беше в спалнята и не искаше да излезе. Симон се бе изправил в средата на кухнята, гледаше навън в дъжда и сълзи се стичаха по бузите му. Обърна се към майка си и Микелина, след туй отново се загледа през прозореца, там където бяха очертанията на касисовите храсти. После излезе навън.

Беше му студено, целият трепереше, когато стигна до храстите. Спря се до тях и погали голите клонки. Вдигна глава към небето, дъждът мокреше лицето му. Небето беше черно, в далечината ехтяха гръмотевици.

— Знам — каза Симон. — Не беше възможно да се направи друго.

Замълча и сведе глава, дъждът продължаваше да го брули.

— Беше толкова трудно. Беше толкова трудно и лошо. И дълго. Не знам защо той беше такъв. Не знам защо трябваше да го убивам.

— С кого говориш, Симон? — попита майка му, която го беше последвала и приближавайки се до него, го прегърна.

— Аз съм убиец — каза Симон. — Аз го убих.

— Не и в моите очи, Симон. Ти никога не можеш да бъдеш убиец в моите очи. Не повече, отколкото съм аз. Може би това е съдбата, която той сам си създаде. Най-лошото би било ти да се измъчваш за това, което той представляваше, сега, когато е вече мъртъв.

— Аз го убих, мамо.

— Защото нямаше какво друго да се направи. Трябва да разбереш това, Симон.

— Но аз се чувствам толкова зле!

— Знам това, Симон. Знам.

— Толкова зле се чувствам!

Тя погледна храстите.

— Есента ще се появят гроздчета върху тия клонки и всичко ще бъде наред. Чуваш ли, Симон? Всичко ще е наред.