Гробна тишина

26

Петнайсет минути по-късно Ерлендур и Елинборг пристигнаха в Гравархолт. Бяха се сбогували набързо с учудената Микелина. Ерлендур не ѝ каза за какво е разговарял със Сигурдур Оли по телефона, а само че трябва спешно да отидат на каменистото поле, защото костите били извадени. Извини се и я помоли да им доразкаже историята си по-късно. Щели да имат достатъчно време да си поприказват.

— Дали да не дойда с вас? — попита Микелина от антрето, докато ги изпращаше до вратата. — Аз бих…

— Не сега — прекъсна я Ерлендур. — После ще си поговорим по-спокойно. Появиха се нови обстоятелства по делото.

Сигурдур Оли ги чакаше на полето и ги заведе при Скарпхедин, който стоеше до гроба

— Ерлендур — каза археологът, — ето че вече всичко си идва на мястото. Не ни отне в крайна сметка толкова много време.

— Какво открихте? — попита Ерлендур.

— Скелетът е на жена — намеси се Сигурдур Оли важно. — Няма две мнения по въпроса.

— Защо мислиш така? — попита Елинборг. — Да не би да стана изведнъж и лекар?

— Няма нужда от лекар — отвърна Сигурдур Оли. — То е очевадно.

— В гроба има два скелета — каза Скарпхедин. — Единият е на възрастен човек, вероятно жена, другият е на дете, малко дете, може би неродено, ако се съди по начина, по който е разположен в по-големия скелет.

Ерлендур го погледна изненадано.

— Два скелета?

Обърна се към Сигурдур Оли, след това направи две крачки към дупката и погледна в нея. Веднага разбра за какво говореше Скарпхедин. По-голямата част от скелета бе изровена и стоеше срещу му с вдигнатата си нагоре ръка, челюстта беше отворена и това, което трябваше да представлява уста, бе пълно с пръст. Ребрата бяха счупени. В празните очни кухини имаше земя. Върху челото на черепа стърчаха снопчета коса, а плътта по лицето не се беше разложила напълно.

Отгоре лежеше друг скелет, много малък, свит в ембрионална поза. Археолозите бяха изчистили внимателно пръстта от него. Костите на ръцете и тези на краката бяха с размерите на молив, главичката — като малка топчица. Малкият скелет лежеше под ребрата на големия, главата сочеше надолу.

— Трябва да е годеницата — каза Сигурдур Оли. — Нали тя е била бременна. Как се казваше?

— Солвейх — отговори Елинборг. — Толкова ли е била напреднала бременността ѝ? — сякаш на себе си каза тя, гледайки втренчено надолу към скелетите.

— За дете или за зародиш говорим на този етап? — попита Ерлендур.

— И представа си нямам — каза Сигурдур Оли.

— Нито пък аз — каза Ерлендур. — Трябва ни специалист. Може ли да вземем скелетите в състоянието, в което са сега, и да ги пренесем в моргата на „Баронщигур“[73]? — попита той Скарпхедин.

— Какво искаш да кажеш с това „състоянието, в което са сега“?

— Един върху друг.

— Остава ни да изчистим големия скелет. Ако махнем съвсем малко от пръстта, ако използваме малките четки и с тях разчистим отдолу много внимателно, бихме могли да вдигнем всичко заедно, да. Мисля, че ще стане. Не искаш ли лекарят да ги види направо тук? В гроба. Както са разположени в момента.

— Не, искам ги в помещение с покрив — каза Ерлендур. — Трябва да ги изследваме при възможно най-добри условия.

Скелетите бяха извадени от пръстта привечер. Ерлендур присъстваше на пренасянето им заедно с Елинборг и Сигурдур Оли. Археолозите се погрижиха за всичко и Ерлендур се убеди, че те подхождат много професионално към работата си. Не съжаляваше вече, че ги е повикал. Скарпхедин ръководеше операцията със същата енергичност, с която бе ръководил и разкопките. Каза на Ерлендур, че някак си са заобичали костите, нарекли ги били „тузалдаровия човек“ в чест на Ерлендур и щели да им липсват. Но работата им не била приключила все още. Скарпхедин, у когото се бе събудил вече интерес към криминалистиката, смятал да продължи с хората си да рови в земята за улики, които да можели да отговорят на въпроса какво се е случило тук преди толкова много години. През цялото време заснемал разкопките както с камера, така и с фотоапарат и бе уверен, че от това може да се получи страхотна лекция за университета, особено ако Ерлендур разбере някога как костите са попаднали в земята, добави той и се усмихна. Бивните му проблеснаха.

Закараха скелетите в моргата на „Баронщигур“, където можеха да ги изследват щателно. Съдебният лекар беше на почивка със семейството си в Испания и щеше да се върне не по-рано от следващата седмица, така каза на Ерлендур по телефона през късния следобед на същия ден, „изгорял от слънцето край барбекюто и пиян до козирката“, помисли си Ерлендур. Областният лекар дойде да наблюдава работата при изваждането на костите от земята и пренасянето им в полицейския автомобил и се погрижи да бъдат сложени където трябва в моргата.

Както поиска Ерлендур, двата скелета не бяха разделени, а пренесени заедно. За да ги вдигнат по този начин, археолозите бяха оставили голямо количество пръст по тях, така че на масата пред Ерлендур и областния лекар лежеше сега доста голяма купчина. Двамата стояха един до друг и флуоресцентните осветителни тела на дисекционната зала ги обливаха с бялата си светлина. Скелетите бяха увити в голям бял чаршаф. Докторът го разгърна и двамата с полицая започнаха да оглеждат костите.

— На първо време трябва да определим възрастта на двата скелета — каза Ерлендур и погледна областния лекар.

— Да, определяне на възрастта — промърмори замислено лекарят. — Ти вероятно знаеш, че разликата между скелет на мъж и скелет на жена е много малка. Всъщност разликата е само в таза, който ние не можем да видим заради малкия скелет и пръстта помежду им. Струва ми се, че всичките двеста и шест кости са си на мястото при големия скелет. Ребрата са счупени, както знаем. Става дума за сравнително голям скелет, по-скоро на доста висока жена. Това е, което се вижда от пръв поглед. Иначе нямам никакво желание дори да се приближавам до това нещо. Толкова ли е спешно? Не можеш ли да изчакаш една седмица? Аз всъщност не съм специалист по аутопсиите, нито по определянето на възрастта. Мога да пропусна всевъзможни неща, които един патолог ще види и по които ще определи причините за смъртта. Ако искаш това да се направи като хората, ще трябва да чакаш. Имаш ли бърза работа? Не можеш ли да изчакаш? — повтори той.

Ерлендур видя, че по челото на лекаря бяха избили малки перлички пот. Спомни си, че някога някой му бе казал, че този човек не обича да поема отговорност.

— Мога — каза Ерлендур. — Няма нищо спешно. Или поне не мисля, че има. Освен ако тези кости не отключат нещо, за което не знаем, и от това не произлезе някоя трагедия.

— Искаш да кажеш, че някой е следял историята с намирането на костите и ако разбере какво става, ще се случи нещо ли?

— Ще видим — каза Ерлендур. — Да изчакаме съдебния лекар. Не е въпрос на живот и на смърт. Но все пак виж какво можеш да направиш за нас! Разгледай костите на спокойствие. Може би ще успееш да освободиш малкия скелет, без да унищожиш някоя улика.

Областният лекар кимна колебливо, сякаш не беше сигурен какво точно да предприеме.

— Ще видя какво мога да направя — каза той след малко.

Ерлендур реши да разговаря с Елза, племенницата на Бенямин Кнудсен, без да изчака до сутринта, и помоли Сигурдур Оли да отидат заедно при нея още същата вечер. Елза ги посрещна на вратата и ги покани да влязат в стаята ѝ. Седнаха. На Ерлендур му се стори, че тя изглежда по-уморена от преди, и разтревожено се запита как ли ще реагира, когато разбере, че са открили два скелета. Представяше си колко тежко би било за нея този стар семеен проблем да се изравя наново след толкова много години и братът на майка ѝ да се окаже забъркан в убийство.

Ерлендур ѝ каза, че археолозите са привършили работата си в каменистото поле и че вероятно ставало въпрос за годеницата на Бенямин. Докато Ерлендур говореше, Елза гледаше ту единия, ту другия и не можеше да скрие недоверието си.

— Не ви вярвам — изпъшка тя. — Да не ми казвате, че Бенямин е убил годеницата си?

— Уликите…

— И я е заровил в полето край вилата? Не го вярвам! Не разбирам накъде биете с всичко това. Трябва да има друго обяснение. Просто не е възможно. Бенямин не беше убиец, мога да ви го кажа със сигурност. Позволих ви да се мотаете из къщата, да преровите мазето и да правите каквото си искате, но вие стигнахте твърде далеч. Да не мислите, че бих ви оставила да седите в мазето ми, ако аз, ако семейството ми имаше нещо за криене? Не, стигнахте твърде далеч. Най-добре си тръгвайте — каза тя и се изправи. — Веднага!

— Но ти нямаш някаква вина — каза Сигурдур Оли. Въпреки недвусмислената покана с Ерлендур седяха, без да помръднат. — Не е, като да знаеш нещо и да го пазиш в тайна от нас. Или пък…?

— Какво намекваш? — попита Елза. — Че съм знаела нещо ли? Да не би да казваш, че съм била съучастник? Ще ме арестуваш ли? Ще ме тикнеш в затвора ли? Как можеш да се държиш така?

Тя възмутено погледна Ерлендур.

— Успокой се! — каза той. — Заедно с големия скелет намерихме скелет на дете. Знаем, че годеницата на Бенямин е била бременна. Напълно естествено е да помислим, че това е тя. Нищо не намекваме. Просто се опитваме да разнищим случая. Ти ни беше от изключителна помощ и ние оценяваме това. Не всички биха направили това, което ти направи за нас. И все пак подозрението пада най-вече върху твоя вуйчо Бенямин сега, когато извадихме костите от земята.

Елза все още гледаше втренчено Ерлендур, като че бе някакво чуждо тяло в стаята ѝ. След малко сякаш се поуспокои. Погледна Сигурдур Оли, после отново Ерлендур и седна на стола си.

— Това е недоразумение — каза тя. — И вие щяхте да го знаете, ако познавахте Бенямин като мен. Той не би могъл да направи зло дори на муха. Никога.

— Той е разбрал, че годеницата му е бременна — каза Сигурдур Оли. — Имали са намерение да се оженят. Със сигурност е бил много влюбен в нея. Бъдещето му се е градяло върху тази любов, върху семейството, което е искал да създаде, върху търговията и положението му в едно снобско общество. Направо е получил удар, когато е разбрал. Не знаем докъде може да е стигнал. Трупът ѝ никога не е бил намерен. Била се хвърлила в морето. Изчезнала безследно. Може да се окаже, че сме я намерили.

— Казала си на Сигурдур Оли, че Бенямин не е знаел кой е бащата на детето на неговата годеница — предпазливо каза Ерлендур.

Май бяха избързали с този разговор, помисли си и запроклина съдебния лекар в Испания. Може би трябваше да поизчакат с това посещение, да изчакат потвърждението.

— Така е — отвърна Елза. — Той не знаеше кой е бащата.

— Но ние разбрахме, че майката на Солвейх го е посетила по-късно и му е разказала как са стояли нещата. След като всичко вече се било случило. След като Солвейх изчезнала.

Лицето на Елза се изопна от учудване.

— Не знаех — рече тя. — Кога е било това?

— По-късно — отговори Ерлендур. — Не знаем със сигурност. Солвейх не е казала кой е бащата. По някакви причини си е замълчала. Не е разказала на Бенямин какво се е случило. Развалила годежа и не съобщила името на бащата на детето. Може би за да предпази собственото си семейство. Репутацията на баща си.

— Какво искаш да кажеш с „репутацията на баща си“?

— Племенникът му изнасилил Солвейх, когато била на гости у тях във Фльоут.

Елза се отпусна в стола си и неволно вдигна ръка към устата си.

— Не мога да повярвам! — изпъшка тя.

В другия край на града по същото време Елинборг разказваше на Баура за намереното в гроба и че най-вероятната версия била, че скелетът е на Солвейх, годеницата на Бенямин. Че търговецът може би я е положил там. Полицията знаела само, подчерта Елинборг, че от онези, които са я познавали, той е бил последният, видял я жива, и че върху скелета от каменистото поле открили скелет на дете. Всички по-нататъшни анализи на костите щели тепърва да се извършват.

Баура слушаше невъзмутимо. Както и преди, тя беше сама сред разкоша на голямата си къща. Не реагира по никакъв начин. После каза:

— Баща ни е искал тя да направи аборт. Майка ни искала да я изпратят в чужбина, където да роди, да остави някъде детето, след това да се върне, сякаш нищо не се е случило, и да се омъжи за Бенямин. Била готова да я придружи. Двамата обсъждали възможностите помежду си и един ден извикали Солвейх да говорят с нея.

Баура се изправи.

— Мама ми разказа това по-късно.

Тя се приближи до голям дъбов шкаф, извади от едно чекмедже малка бяла кърпичка и я поднесе към устата си.

— Предложили ѝ само тези две възможности. Третата, да роди детето, което да стане част от семейството ни, не била обсъждана. Солвейх се опитала да говори с тях за това, но и татко, и мама не искали и да чуят за подобен вариант. Не искали детето да се ражда. Не искали изобщо да го знаят. Искали са само да го умъртвят или да го дадат някому. Нищо друго.

— А Солвейх?

— Не знам — каза Баура. — Горката тя, нямам представа. Мисля все пак, че искаше да роди детето, не приемаше друг вариант. Тя самата беше дете. Не беше повече от дете.

Ерлендур погледна Елза.

— Би ли могъл Бенямин да възприеме това като предателство? — попита той. — Ако Солвейх е отказвала да назове бащата на детето?

— Никой не знае какво е станало между тях при последната им среща — отвърна Елза. — Бенямин е казал на майка ми много неща, но не е възможно да знаем дали е казал всичко. Наистина ли е била изнасилена? Боже Господи!

Елза гледаше ту Ерлендур, ту Сигурдур Оли.

— Бенямин би могъл да приеме това като предателство, да — каза тя след малко.

— Извинявай, какво каза? — попита Ерлендур.

— Бенямин би могъл да приеме, че тя го е предала — повтори Елза. — Но това не означава, че я е убил и я е заровил на каменистото поле.

— Защото е мълчала — каза Ерлендур.

— Да, защото е мълчала — отвърна Елза. — Отказала е да каже чие е детето. Той не знаеше за изнасилването. В това съм напълно сигурна.

— Би ли могъл той да придума някого да му помогне? — попита Ерлендур. — Някой да свърши работата вместо него може би?

— Не те разбирам.

— Той е давал къщата в Гравархолт под наем на насилник и престъпник. Това само по себе си не значи нищо, но фактът е установен със сигурност.

— Не знам за какво говориш. Какъв насилник?

— Добре, засега това вероятно е достатъчно. Може би избързахме с нещата, Елза. Май е по-добре да изчакаме заключението на съдебния лекар. Извинявай, ако…

— Не, съвсем не, аз ви благодаря, че ми позволявате да следя работата ви. Оценявам това.

— Ще те държим в течение — каза Сигурдур Оли.

— Кичурът коса е у вас, нали? — попита Елза. — За да установите самоличността ѝ?

— Да — каза Ерлендур. — Косата е у нас.

Елинборг се изправи. Денят беше дълъг и ѝ искаше вече да се е прибрала. Благодари на Баура и я помоли да я извини за безпокойството, което ѝ е причинила толкова късно вечерта. Баура ѝ каза да не се притеснява. Проводи Елинборг до вратата и заключи след нея. След минута на вратата се позвъни и Баура отвори отново.

— Беше ли висока? — попита Елинборг.

— Кой? — попита Баура.

— Сестра ти — каза Елинборг. — Беше ли много висока, средно висока или ниска? Какъв ръст имаше?

— Не, не беше висока — отвърна Баура и се усмихна тъжно. — Нищо подобно. На всички им правеше впечатление колко е дребничка. Беше миньонче. Едвам се подава над масата, така казваше майка ми. Смешна картинка бяха с Бенямин, когато ходеха, хванати за ръце. Той беше толкова висок, че се извисяваше над нея като кула.

Областният лекар позвъни на Ерлендур, докато той седеше при дъщеря си в болничната стая малко преди полунощ.

— В моргата съм — каза лекарят — и разделих скелетите. Надявам се, че не съм съсипал нищо. Не съм патолог. Тук навсякъде по масата и по пода е пълно с пръст, направо си е кочина.

— И? — попита Ерлендур.

— О, да, извинявай, значи, имаме костите на плода, който е бил на не по-малко от седем, осем или дори девет месеца.

— Да — каза нетърпеливо Ерлендур.

— Няма нищо странно с него. Освен…

— Да?

— Може да е умряло, след като е било родено, или да е било мъртвородено. Невъзможно е да се каже. Но скелетът под него не е на майката.

— Чакай, какво…? Какво казваш?

— Не майката на детето е лежала под него или е била погребана с него, или както искаш си го формулирай.

— Не е майката? Какви ги говориш? Кой е тогава?

— Не е майката на детето. Изключено е.

— Защо?

— И дума не може да става — каза областният лекар. — Тазовите кости ни го казват.

— Тазовите кости ли?

— Големият скелет е на мъж. Под детето е лежал мъж.