Гробна тишина

22

Ерлендур пристигна на каменистото поле петнайсет минути след разговора си със Скарпхедин.

Не носеше мобилния си телефон, иначе щеше да се обади пътьом на археолога и да го помоли да задържи жената, докато пристигне. Това трябваше да е жената, за която старият Роберт им беше казал, че е виждал при касисовите храсти, недъгавата, облечената в зелено жена.

На булевард „Миклабройт“ имаше леко задръстване, Ерлендур се изкачи към район Ауртунсбрека с максимално възможна за автомобила му скорост, след което пое на изток по шосе „Запад“, после направи десен завой по отклонението за каменистото поле. Паркира колата до строителния изкоп, недалеч от мястото, където копаеха археолозите. Скарпхедин тъкмо потегляше с автомобила си, но спря, като забеляза Ерлендур. Полицаят слезе от колата, а археологът свали стъклото откъм шофьорската врата.

— А, ама ти дойде ли? Защо ми затвори така одеве? Случило ли се е нещо? Защо ме гледаш така?

— Жената все още ли е тук? — попита Ерлендур.

— Жената?

Ерлендур погледна към храстите и му се стори, че долавя някакво движение.

— Това тя ли е? — попита той и присви очи. Не се виждаше добре от такова разстояние. — Облечената в зелено жена. Тя там ли е все още?

— Да, все още стои там — отвърна Скарпхедин. — Какво става?

— Ще ти кажа по-късно — каза Ерлендур и тръгна към касисовите храсти.

Те все по-ясно се очертаваха с приближаването му към тях и зелената сянка започна да придобива форма. Той ускори крачка, сякаш се опасяваше, че жената ще изчезне. Тя стоеше при голите храсти, държеше една клонка в ръка и гледаше в посока към Ешия. Изглеждаше потънала в мисли.

— Добър вечер! — каза Ерлендур, след като се приближи достатъчно близо, за да могат да разговарят.

Жената се обърна. Не го беше усетила да идва.

— Добър вечер! — каза тя.

— Прекрасно време случихме тая вечер — продължи Ерлендур, колкото да каже нещо.

— Пролетта е най-доброто време тук, на каменистото поле — отвърна жената.

Полагаше усилия, за да говори. Главата ѝ правеше някакви странни движения и на Ерлендур му се стори, че ѝ се налага да се съсредоточава при произнасянето на думите. Те сякаш не излизаха от устата ѝ от само себе си. Едната ѝ ръка беше пъхната в ръкава на дългото ѝ палто, изпод което се подаваше изкривен крак. Самата тя бе наклонена наляво, сякаш страдаше от някакъв дефект в гърба. Може би беше на около осемдесет, но изглеждаше в добро здраве. Гъстата ѝ сива коса стигаше до раменете. Лицето ѝ имаше дружелюбно излъчване, примесено като че ли с тъга. Ерлендур забеляза, че главата ѝ непрекъснато се движи, не само докато говори. Бяха някакви леки и неконтролируеми потрепвания, които се появяваха на равномерни интервали от време, сякаш главата ѝ не можеше да остане напълно неподвижна.

— От тук ли си, от каменистото поле? — попита Ерлендур.

— Сега вече градът е стигнал до тук — отвърна тя, без да отговори на въпроса му. — Кой можеше да очаква това!

— Да, този град се е разпълзял във всички посоки — каза Ерлендур.

— Ти да не разследваш откритите кости? — попита тя внезапно.

— Да — отвърна Ерлендур.

— Видях те по новините. Понякога идвам тук горе, особено като се запролети, като сега. Вечер, когато всичко утихне, тук все още имаме прекрасна пролетна светлина.

— Красиво е наистина — каза Ерлендур. — От тук ли си, или от някоя местност в съседство?

— Аз всъщност исках да те видя — каза жената, като все така не отговаряше на въпросите му. — Мислех да те потърся утре, но имах късмет, че ти ме намери. Дойде му времето.

— Времето?

— Всичко да излезе наяве.

— Кое всичко?

— Ние живеехме при тези храсти. Къщата отдавна я няма. Не знам какво стана с нея, изгни с годините. Майка ми засади тези касисови храсти и есенно време правеше сладко. Но не беше само заради сладкото. Искаше да направи градина с жив плет, да насади ядливи растения и цветя, красиви цветя, които да гледат на юг към слънцето, искаше да използва къщата като заслон против северняка. Той не ѝ позволи. Както не ѝ позволяваше и нищо друго.

Тя погледна към Ерлендур, главата ѝ продължаваше да потрепва, когато говореше.

— Изнасяха ме тук, щом грейнеше слънце — каза старицата и се усмихна. — Братята ми. Нямах друга по-голяма радост от това, да седя на слънце, и буквално цвърчах от щастие, когато ме извеждаха в градината. После си играехме. Те постоянно изнамираха нови начини да играят с мен, защото аз не можех да се движа много. Заради моята инвалидност, която беше много по-тежка в ония времена. Караха ме да участвам във всичко, което правеха. По това приличаха на майка ни. И двамата.

— По кое?

— По добротата.

— Един стар човек ни каза, че виждал от време на време облечена в зелено жена да идва насам и да се занимава с храстите. Според описанието му ти трябва да си била тази жена. Мислехме, че вероятно е някой от вилата, която е била на това място.

— Значи, знаете за вилата.

— Да, и за някои от наемателите ѝ, но не за всички. Мислим, че през войната тук е живяло петчленно семейство и че бащата ги е подлагал на системно насилие. Ти спомена майка си и двамата си братя и ако ти си третото дете в семейството, това съответства на информацията ни.

— За облечена в зелено жена ли ви е казал? — попита старицата и се усмихна.

— Да. За зелена жена.

— Зеленото е моят цвят. Винаги е бил. Не си се спомням по друг начин.

— Говори се, че хората, които обичат зеленото, са свързани със земята.

— Може и така да е. — Тя се усмихна. — Аз съм страшно много свързана със земята.

— Твоето семейство ли живееше във вилата?

— Да, ние живеехме във вилата.

— А домашното насилие?

Жената погледна Ерлендур в очите.

— Да, имаше домашно насилие.

— Значи, това е било…

— Как се казваш? — прекъсна го жената.

— Ерлендур, казвам се Ерлендур — отговори той.

— Имаш ли семейство, Ерлендур?

— Не, да, т. е. да, имам някакъв вид семейство, мисля.

— Не си ли сигурен? Добре ли се отнасяш с това семейство?

— Ами…

Ерлендур се поколеба. Не очакваше подобни въпроси и не знаеше какво да отговори. Беше ли добър със семейството си? „Едва ли“, помисли си той.

— Май си разведен — каза жената, като огледа изпомачканите дрехи на полицая.

— Всъщност да — каза той. — Исках да те питам… Мисля, че те питах за домашното насилие.

— Колко мека дума за убийството на душата! Колко удобна дума за хора, които нямат представа какво се крие зад нея! Знаеш ли какво е да живееш в постоянен страх, през целия си живот?

Ерлендур мълчеше.

— Да живееш в омраза всеки божи ден и тази омраза да не намалява никога. Няма значение какво правиш, нищо не може да промени това… Накрая не ти остава никаква собствена воля, само чакаш и се надяваш следващият побой да не е толкова страшен, колкото предишния.

Ерлендур не знаеше какво да каже.

— Лека-полека побоищата се превръщат в садизъм, защото единствената власт на света, която насилникът има, е над тази жена, неговата жена. И властта му е абсолютна, знае, че тя не може да направи нищо. Жената е напълно безпомощна и започва да му угажда за всичко, защото той не заплашва единствено нея, той измъчва не само нея със своята злоба и омраза, той я измъчва и с омразата си към децата ѝ. Дава ѝ да разбере, че ще им стори нещо много лошо, ако тя си помисли да оспорва властта му, да ѝ се съпротивлява. И физическото насилие, болката от побоите, всички счупени кости, синини, рани, сцепени устни и подути очи — всичко това е нищо пред мъката, която понася душата. Постоянен, безспирен страх, който никога не изчезва. Първите години, когато все още има желание за живот, тя се опитва да търси помощ, опитва се да избяга, но той я открива и ѝ прошепва в ухото, че смята да убие дъщеря ѝ и да я зарови нейде из планините. Тя знае, че той е напълно способен на това, и се предава. Предава се и оставя собствения си живот в ръцете му.

Жената погледна през полето към Ешия, после в западна посока, където се извисяваше ледникът Снайфелсйокутл[68].

— И нейният живот се превръща в сянка на неговия — продължи тя. — Съпротивителните ѝ сили изчезват, а с тях изчезва и волята за живот, нейният живот става негов живот. Тя вече не е жива, тя е мъртва, същество от мрака, което се лута в постоянно търсене на избавление. Избавление от побоя и душевните мъчения, и от неговия живот, защото тя собствен живот няма, тя съществува единствено в неговата омраза. Накрая той побеждава. Защото тя е мъртва. Живее, но е мъртва.

Старицата млъкна. Погали с ръка голите клонки на храстите.

— Така продължи, докато не настъпи онази пролет. През войната.

Ерлендур не отронваше и звук.

— Кой ще осъди човек за убийство на душата? Можеш ли да ми кажеш това? По какъв начин може да бъде обвинен човек за убийството на душата, да бъде изправен пред съд и да бъде осъден?

— Не знам — промълви Ерлендур, не беше сигурен, че разбира напълно казаното от жената.

— Стигнахте ли до костите? — попита тя разсеяно.

— Утре ще стигнем — отговори Ерлендур. — Знаеш ли кой е заровен там?

— Но стана ясно, че тя беше като тези храсти — промълви жената глухо.

— Коя?

— Като касисовите храсти. Те не се нуждаят от грижи. Те са невероятно издръжливи, устояват на всякакво време, дори на най-тежките зими, и винаги са все така зелени и прекрасни през лятото. Плодчетата им са все така червени и пълни със сок, все едно че нищо не се е случило, сякаш никога не е имало зима.

— Извинявай, как се казваш? — попита Ерлендур.

— Войникът я събуди отново за живот.

Жената млъкна и се загледа някъде отвъд храстите, като да се бе пренесла на друго място и в друго време.

— Коя си ти? — попита Ерлендур.

— Мама обожаваше зеления цвят. Казваше, че зеленото е цветът на надеждата.

Старицата дойде на себе си.

— Казвам се Микелина — каза тя. И сякаш се поколеба, но допълни: — Той беше чудовище. Неистово, влудено от омраза и злоба чудовище.