Гробна тишина

5

Ерлендур подкара автомобила си към най-старата част на града, долу към пристанището. Мислеше за Ева Линд и за Рейкявик. Не беше кореняк рейкявикчанин и не се възприемаше за такъв, макар и по-голямата част от живота си да бе прекарал в столицата и да бе станал свидетел на нейното разширение през заливи и планини, пропорционално на обезлюдяването другаде из страната. Съвременният град бъкаше от хора, които не искаха повече да живеят в провинцията или по рибарските селища, или пък не можеха да живеят повече там и прииждаха към града, за да започнат нов живот, но изгубваха корените си и оставаха без минало и със съмнително бъдеще. Ерлендур така и не хареса живота в този град. Чувстваше се като чужденец.

Атли беше около двайсетгодишен, кокалест, с рижа коса и червендалесто лице, целият в лунички. Предните му зъби липсваха, лицето му беше изпито, изглеждаше болнав и кашляше лошо. Той бе там, където и Бати предположи — седеше в „Кафе Ойстурстрайти“, сам на масата, с празна чаша от бира пред себе си. Приличаше на заспал, главата му висеше надолу, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Носеше мръсно зимно яке с кожена яка. Бати го беше описал добре. Ерлендур седна на масата.

— Ти ли си Атли? — попита той, но не получи отговор.

Огледа се, мястото беше мрачно, тук-таме имаше хора по масите. От високоговорителя се разнасяше скръбна песен за погубена любов, изпълнявана от някакъв жалък кънтри певец. Барманът, човек на средна възраст, седеше от вътрешната страна на бара върху висок стол и четеше „Ледените хора“[23].

Ерлендур повтори въпроса си и побутна човека по рамото. Той се събуди и тъпо погледна нагоре.

— Още една бира? — попита Ерлендур и пробва да установи колко широко може да се усмихне.

Получи се само гримаса.

— К’ъв си ти бе? — попита Атли.

Продължаваше да гледа тъпо. Дори не направи опит да прикрие идиотското си изражение.

— Търся Ева Линд. Аз съм баща ѝ и бързам. Тя ми се обади и помоли за помощ.

— Ти ли си ченгето? — попита Атли.

— Да, аз съм ченгето — отвърна Ерлендур.

Атли се понадигна и се огледа плахо наоколо.

— Защо питаш мен?

— Знам, че познаваш Ева Линд.

— Откъде знаеш?

— Знаеш ли къде е?

— Ще почерпиш ли по бира?

Ерлендур го гледаше и се чудеше дали точно това е правилният метод, който може да приложи, но реши да остави нещата така, нямаше много време. Стана и с твърди стъпки се отправи към бара. Барманът му хвърли неприветлив поглед над „Ледените хора“, остави книгата и неохотно стана от стола. Ерлендур помоли за голяма бира. Бъркаше се за портмонето, когато забеляза, че Атли е изчезнал. Огледа се бързо и видя, че външната врата се затваря. Остави бармана с пълната чаша бира, изтича навън и видя Атли да бяга с все сили към „Грьотаторп“[24].

Атли не тичаше всъщност кой знае колко бързо, нито пък издържа да бяга дълго време. Озърна се и видя, че Ерлендур го следва, опита се да ускори бягането, но бе останал напълно без сили. Ерлендур бързо го настигна и така го блъсна, че Атли се просна с хленч на земята. Две шишенца с хапчета изпаднаха от джобовете му и Ерлендур ги вдигна. Като че ли бяха екстази. Съблече якето на Атли, при което се чу подрънкване и на други шишенца. Пребърка джобовете на палтото и се оказа, че с това, което държеше в ръцете си, можеше да оборудва един доста представителен аптечен шкаф.

— Те… ще… ме убият — запъхтяно проплака Атли и стана от земята.

Наоколо нямаше много минувачи. Едно семейство на средна възраст на другия тротоар се бяха спрели да видят какво става, но побързаха да се махнат, щом Ерлендур започна да вади шишенце след шишенце.

— Все ми е едно — каза Ерлендур.

— Не ми ги вземай. Нямаш представа какви са те…

— Кои?

— Това е последният ми шанс — изпъшка Атли и от носа му потече сопол.

— Изобщо не ми пука за твоя шанс. Кога видя Ева Линд за последно?

Атли подсмръкна силно и внезапно загледа съсредоточено Ерлендур, сякаш бе видял възможност за измъкване.

— Окей.

— Какво?

— Ако ти кажа за Ева, ще ми дадеш ли нещата? — попита.

Ерлендур се замисли.

— Ако знаеш нещо за Ева Линд, ще ти ги дам. Но ако ме лъжеш, ще се върна и ще те ползвам като трамплин за скачане.

— Окей, окей. Ева дойде днес при мен. Ако я видиш, да знаеш, че ми дължи много пари. Отказах да ѝ давам повече. Не снабдявам бременни момичета.

— Естествено! — каза Ерлендур. — Ти си имаш принципи.

— Дойде при мен с вирнатия си корем да ми реве, започна нещо да чупи стойки, като отказах да ѝ дам, и след това си тръгна.

— Знаеш ли накъде?

— Нямам идея.

— Къде живее?

— Тя е едно курве без пари. А аз трябва да намеря пари, разбираш ли, иначе ще ме убият.

— Знаеш ли къде живее тя?

— Живее? Тя само се скита. Скита се насам-натам и крънка. Мисли си, че може да го получи безплатно. — Атли изпръхтя презрително. — Все едно че някой ще ѝ даде ей така. Ще ѝ направи подарък.

Заради липсващите предни зъби Атли леко фъфлеше. Приличаше на голямо дете, което се опитва да се държи като мъж.

Носът му отново протече.

— Къде може да е отишла? — попита Ерлендур.

Атли погледна полицая и подсмръкна.

— Ще ми върнеш ли нещата?

— Къде е тя?

— Ще си получа ли нещата обратно, ако ти кажа?

— Къде е?

— Ще си ги получа ли?

— Ако не ме лъжеш. Къде е тя?

— С нея имаше едно момиче.

— Кое?

— Знам къде живее.

Ерлендур пристъпи към него.

— Ще си получиш всичко обратно. Кое е това момиче?

— Казва се Рака. Живее тук наблизо, на „Тригвагата“. Най-горе в голямата сграда срещу кея.

Атли колебливо протегна ръка.

— Окей? Ти обеща. Върни ми нещата. Обеща.

— Няма начин да ти върна тия боклуци, тъпако — каза Ерлендур. — Ама никакъв! И ако имах повече време, щях да те закарам на „Квервисгата“[25] и да те натикам в някоя килия. Тъй че все пак печелиш нещо от всичко това.

— Не, те ще ме убият! Недей! Върни ми нещата, плийз! Върни ми ги!

Но Ерлендур вече си бе тръгнал. Остави го да подсмърча, облегнат на стената на къщата, да проклина и да си блъска главата в стената в безсилна ярост. Ерлендур дълго време чуваше проклятията, които за негово най-голямо учудване бяха адресирани към самия Атли.

— Проклет идиот, глупак си ти, глупак, глупак, скапан глупак…

Обърна се и видя как Атли си удря яка плесница.

Малко момче, може би на четири години, облечено само в долнището на пижама, с боси крака и мръсна коса, отвори вратата и се загледа в Ерлендур. Той се наведе към детето, но щом протегна ръка, за да го погали по бузата, то се дръпна. Ерлендур го попита дали майка му си е вкъщи. Не получи отговор, детето само го наблюдаваше с изучаващ поглед.

— Ева Линд при теб ли е, приятел? — попита той момченцето.

Ерлендур имаше усещането, че времето му е на привършване. Около два часа бяха минали от обаждането на Ева Линд. Опитваше да отблъсне мисълта, че ѝ се е притекъл на помощ твърде късно. Мъчеше се да си представи в каква каша се е забъркала дъщеря му, но скоро престана да се самоизмъчва и се съсредоточи в търсенето. Знаеше с кого е била при Атли надвечер. Знаеше, че се приближава към нея.

Момчето нищо не отговори. Побягна назад и изчезна в апартамента. Ерлендур го последва, но го изгуби от поглед. В жилището цареше непрогледен мрак и Ерлендур заопипва стените, за да намери ключа на лампата. Напипа няколко, които обаче не работеха, и продължи пипнешком, докато не влезе в малка стая. Тук имаше здрава крушка, която висеше самотно от тавана. Върху голата замазка на пода бяха разпръснати мръсни дюшеци и на един от тях лежеше момиче в изтъркани джинси и червена фланелка без ръкави. Беше малко по-млада от Ева Линд. От едната ѝ страна лежеше отворена метална кутия с две спринцовки. Тънък маркуч се валяше на пода. От двете ѝ страни върху дюшеци спяха двама мъже.

Ерлендур приклекна до момичето и лекичко я побутна. Нямаше никаква реакция. Подхвана я под главата и я повдигна. Плесна я по бузата и тя промърмори нещо. Стана, изправи я на крака и се опита да я накара да походи. Тя като че ли започна да идва на себе си. Отвори очи. Ерлендур видя в мрака кухненски стол и я сложи да седне. Тя го погледна и главата ѝ падна върху гърдите. Той я удари лекичко по лицето и тя отново се съвзе.

— Къде е Ева Линд? — попита Ерлендур.

— Ева — измърмори момичето.

— Днес си била с нея. Къде отиде тя?

— Ева…

Главата ѝ отново се свлече върху гърдите. Ерлендур видя малкото момче да стои на вратата. В едната си ръка държеше кукла, а в другата празно шише с биберон. Протегна го към Ерлендур. След това пъхна биберона в устата си и Ерлендур го чу как засмуква въздух. Полицаят се взираше в детето, скърцайки със зъби. Извади мобилния си и се обади за помощ.

Скоро пристигна лекар с линейка, както бе поискал Ерлендур.

— Трябва да те помоля да ѝ сложиш една инжекция — каза Ерлендур.

— Инжекция? — не разбра лекарят.

— Мисля, че това е хероин. Имаш ли налоксон или нарканти[26]? В чантата?

— Да, аз…

— Трябва да говоря с нея. Веднага. Дъщеря ми е в опасност, а тя знае къде е.

Лекарят погледна момичето, после Ерлендур и кимна. Ерлендур бе сложил момичето да легне отново на дюшека. Отне ѝ известно време да се съвземе. Парамедиците стояха до нея с носилка в ръце. Детето се криеше някъде из помещението, а двамата мъже лежаха като нокаутирани върху другите дюшеци.

Ерлендур коленичи до момичето, което лека-полека идваше в съзнание. Когато съвсем се съвзе, погледна към него, към лекаря и санитарите с носилката.

— Какво става? — попита тихо, сякаш говореше на себе си.

— Знаеш ли нещо за Ева Линд? — каза Ерлендур.

— За Ева?

— Тя е била с теб тази вечер. Мисля, че може да е в беда. Знаеш ли къде е отишла?

— Нещо не е наред с Ева ли? — попита тя и се огледа наоколо. — Къде е Кити?

— Оттатък в стаята има едно малко момченце — отвърна Ерлендур. — Чака те. Кажи ми къде мога да намеря Ева Линд?

— Кой си ти?

— Нейният баща.

— Ченгето?

— Да.

— Тя не те понася.

— Знам това. Знаеш ли къде е?

— Получи болки. Казах ѝ да отиде в болница. Мислеше да ходи натам.

— Болки ли?

— Получи силни болки в корема.

— Откъде щеше да тръгне? Оттук ли?

— Бяхме на станция „Хлемур“[27].

— На „Хлемур“?

— Мислеше да отиде в „Ланси“[28].

Ерлендур се изправи и взе номера на Националната болница от лекаря. Позвъни и се оказа, че през последните часове в болницата не е регистрирана жена, на име Ева Линд. Нито жена на нейната възраст е идвала там. Помоли да го свържат с родилното отделение и се опита да опише дъщеря си по най-добрия начин, по който можеше, но дежурната сестра не я разпозна.

Ерлендур изтича до колата и подкара като хала към „Хлемур“. Там нямаше жив човек. Станцията на автобусите беше затворена за през нощта. Остави колата и закрачи бързо нагоре към „Снорабройт“. Премина по цялата улица покрай къщите в квартал „Нордурмири“, като оглеждаше дворовете за дъщеря си. Наближавайки Националната болница, започна да я вика по име, но не получи отговор. Накрая я откри да лежи, потънала в собствената си кръв, на някаква полянка между ниските дървета, на петдесет метра от стария родилен дом. Не му беше отнело дълго време да я намери. Но все пак беше твърде късно. Тревата под нея бе оцветена от кръвта ѝ, панталонът ѝ беше пропит с кръв.

Ерлендур коленичи до дъщеря си, отправи поглед към родилния дом и се видя как влиза през вратата на родилното с Халдора през оня дъждовен ден преди толкова години, когато Ева Линд дойде на света. Нима щеше да умре на същото място?

Ерлендур погали челото ѝ, не знаеше дали трябва да я мести.

Помисли си, че е може би в седмия месец.

Беше се опитвала да избяга, но отдавна вече не подновяваше опитите. Два пъти го напуска. И двата пъти, докато живееха в приземното жилище на „Линдаргата“. Измина година, откакто той я удари за пръв път, преди отново да загуби самоконтрол, както той наричаше това по времето, когато с него все още можеше да се разговаря по повод насилието, което упражняваше над нея. Тя не смяташе, че той губи самоконтрол. Струваше ѝ се, че има най-голям самоконтрол точно в моментите, в които се опитваше да избие от нея и последните остатъци живот и я заливаше с мръсни думи. Дори когато стигаше върха на яростта си, той запазваше самообладание и беше напълно убеден в това, което правеше. Винаги.

С течение на времето тя осъзна, че трябва да постъпва по същия начин, ако иска да го победи.

Първият ѝ опит за бягство бе предварително обречен на неуспех. Не се беше подготвила, не проучи различните варианти, нямаше представа накъде да върви и изведнъж се озова на улицата през една февруарска нощ с две деца — Симон, който я държеше за ръка, и Микелина, която носеше на гърба си. Не знаеше къде да отиде. Знаеше само, че трябва да е надалеч от приземието.

Бе говорила със свещеника си, който ѝ каза, че една добра жена не трябва напуска мъжа си. За Бог семейството било свещено и хората трябвало да го пазят дори ако се наложело да понасят някои несгоди.

— Помисли за децата — каза ѝ пасторът.

— За децата мисля — отвърна му тя, а отецът се усмихна добродушно.

Не опита да търси помощ от полицията. На два пъти съседите го бяха направили. Първия път полицаите дойдоха в дома им колкото да потушат семейната кавга и да си тръгнат. Тя стоеше пред тях с подуто око и разцепена устна, а те им говореха да го карат по-полека. Хората нямали мира и покой от тях. Втория път, беше две години по-късно, полицаите сериозно си поговориха с него. Изведоха го навън. Тогава тя извика след тях, че той ѝ се е нахвърлил и искал да я убие, и това не било за първи път. Те я попитаха дали не е пила. Тя не разбра въпроса. „Дали си пила“, повториха те. Тя отрече. Никога не беше пила алкохол. Полицаите му казаха нещо отвън при вратата. После се разделиха с ръкостискане.

Щом те си тръгнаха, той я погали по бузата с бръснача си.

Същата нощ го изчака да заспи дълбоко, сложи Микелина на гърба си и побутна малкия Симон безшумно пред себе си в посока навън и нагоре по стълбите към входа. Беше направила двуколка за Микелина от скелета на голяма детска количка, която бе намерила на сметището, но той я бе потрошил в яростния си изблик същата вечер, сякаш усещаше, че тя има намерение да го напусне, и искаше по този начин да ѝ попречи да го направи.

Бягството ѝ не бе подготвено. Потърси помощ при Армията на спасението, където ѝ позволиха да пренощува. Нямаше роднини нито в Рейкявик, нито някъде другаде. Когато се събуди на сутринта и видя, че ги няма, мъжът ѝ хукна да ги търси. Щура се из целия град по риза в студа и накрая ги видя да излизат от Армията на спасението. Тя го забеляза едва когато издърпа момчето и взе момичето от ръцете ѝ. През целия път назад към дома вървя, без дума да обели. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно, нито веднъж не се обърна назад. Децата бяха твърде изплашени, за да окажат някаква съпротива. Тя видя как Микелина протяга към нея ръце и се заля в безмълвен плач.

Какво си бе въобразявала?

Забърза след тях.

След втория опит той заплаши, че ще убие децата ѝ, и тя никога повече не се опита да бяга. Този път беше по-добре подготвена. Представяше си, че може да започне нов живот. Да се премести в някое рибарско селище на север, да наеме стая или малко жилище, да работи на пристанището в рибната фабрика и да се погрижи нищо да не им липсва. Този път си даде време за подготовка. Реши да се премести в Сиглуфьордур[29]. Там имаше достатъчно работа след тежките години на криза, постоянно прииждаха външни хора и тя нямаше да бие много на очи, въпреки че беше сама с две деца. Първоначално би могла да живее в рибарска хижа, докато успее да си уреди стая.

Пътуването с автобус щеше да струва скъпо за нея и децата, а той ревниво къташе всяка крона, която припечелваше с работата си на пристанището. Известно време тя събираше пари, докато реши, че има вече достатъчно за пътуването. Взе дрехи за децата, така че да се поберат в една малка пътна чанта, няколко лични вещи и количката, която поправи и която Микелина все още можеше да ползва. Тръгна от къщи с бързи крачки към автогарата, като се оглеждаше уплашено, сякаш очакваше да го види на следващия ъгъл на улицата.

Той се прибра по обяд, както винаги, и веднага разбра, че го е напуснала. Тя знаеше, че яденето трябва да е винаги готово, когато той се прибере, и никога не си бе позволявала да закъснее с него. Забеляза, че количката я няма. Гардеробът стоеше отворен, пътната чанта липсваше. Втурна се към сградата на Армията на спасението, спомняйки си предния ѝ опит за бягство, и когато му казаха, че не е идвала тук, започна да буйства. Не им повярва и се втурна в сградата, провери всички стаи, плюс мазето. Не ги намери и се нахвърли върху управителя на сградата, капитан от армията, събори го на земята и го заплаши, че ще го убие, ако не му каже веднага къде са те.

Накрая разбра, че не са идвали да търсят помощ в Армията на спасението, и хукна да я търси из града. Като побеснял обикаляше магазините и гостилниците, но никъде не можа да я открие. Яростта и отчаянието му нарастваха все повече с напредването на деня. Когато се прибра вкъщи, не бе на себе си от злоба. Обърна всичко с главата надолу в жилището им с надеждата да намери нещо, което да му подскаже накъде е отишла, след това се втурна към домовете на двете ѝ приятелки от времето, когато още работеше за търговеца. Нахлу в къщите им, взе да я вика по име, нея и децата, след туй изчезна без дума за извинение.

Рейсът им пристигна в Сиглуфьордур в два часа през нощта, бяха пътували почти целия ден без прекъсване. Спираха на три места, където пътниците да се поразтъпчат, да хапнат приготвената за път храна или да си купят нещо от лавките. Тя беше взела хляб и мляко в бутилка, но огладняха отново, когато стигнаха в Хаганесвик във Фльоут[30], където ги чакаше ферибот, за да ги превози до Сиглуфьордур. И ето че стоеше на площадката за автомобили на пристана с двете си деца в студената нощ! Откри рибарските общежития и управителят я насочи към стая, в която имаше едно легло. Даде ѝ допълнително дюшек за пода и две одеяла. Тук спаха в първата нощ на свободата си. Двете деца заспаха в мига, в който легнаха на дюшека, а тя се взираше в мрака от леглото и не можеше да спре да трепери. Накрая не издържа и избухна в плач.

Той я намери няколко дни по-късно. Едничката възможност, която му хрумна, бе, че са напуснали града. И вероятно това е станало с автобус. Отиде на автогарата и започна да разпитва. Накрая разбра, че жена му и децата са взели междуградския рейс до Сиглуфьордур. Говори с шофьора, който много добре си спомняше жената с двете деца, особено сакатото момиче. Той взе следващия автобус на север и пристигна в Сиглуфьордур малко след полунощ. Обиколи рибарските къщички и накрая я откри спяща в стаичката, след като събуди управителя на общежитието и той му посочи къде да я търси. Обясни на управителя, че била дошла преди него в града, но вероятно нямало да се застояват дълго.

Промъкна се в бунгалото. Приглушена светлина влизаше от улицата през малкото прозорче. Прекрачи спящите деца на дюшека върху пода и се надвеси над нея, докато лицата им почти се докоснаха. Побутна я. Тя спеше непробудно и той я бутна втори път по-силно. Тя отвори очи. Той се усмихна, когато видя неприкрития ужас в очите ѝ. Тя понечи да извика, но той запуши устата ѝ с ръка.

— Наистина ли си мислеше, че ще ти се получи? — просъска той заплашително.

Тя гледаше към него с изцъклени очи.

— Наистина ли си мислеше, че това е толкоз лесно?

Тя бавно поклати глава.

— Знаеш ли какво най-много ми се ще да направя сега? — изсъска той през стиснатите си зъби. — Иска ми се да закарам момичето ти тука горе в планината, да я убия и да я заровя в земята, тъй че никой да не я намери. После ще кажа, че тя ще да е пропълзяла към морето, бедничката. И знаеш ли какво? Ще го направя. Ще го направя веднага. Ако гъкнеш, ще пречукам и момчето. Ще кажа, че е отишъл след нея в морето.

Тя нададе тих вой и завъртя широко отворените си очи към децата. Той се усмихна. Дръпна си ръката от устата ѝ.

— Никога повече няма да правя така — изпъшка тя. — Никога. Никога няма да направя това пак. Извинявай! Извинявай! Не знам какво съм си мислела. Извинявай. Аз съм сбъркана. Знам го. Луда съм. Не си го изкарвай на децата. Бий мен. Пребий ме. Колкото искаш и колкото можеш повече. Бий ме колкото можеш по-здраво. Ако искаш, можем да излезем навън.

Отчаянието ѝ го изпълни с отвращение.

— Ти искаш това — каза. — Искаш го. И затова ще направим, както го искаш.

Той понечи да се протегне към Микелина, която спеше до Симон, но тя сграбчи ръката му, обезумяла от ужас.

— Виж! — извика тя и започна да се бие в лицето. — Гледай! — Тя сграбчи косите си. — Гледай!

Изправи се в леглото и се метна назад към желязната табла на кревата. И дали го искаше, или не, но се нокаутира и се свлече в безсъзнание пред него.

Автобусът потегляше обратно на юг веднага на следващата сутрин. Тя няколко дни беше осолявала селда и имаше да взема малко пари. Беше работила на площадката, откъдето можеше да гледа децата си, докато си играят наоколо или когато оставаха в бунгалото. Той отиде с нея и обясни на бригадира, че трябвало да заминат обратно в Рейкявик, били получили новини, които променили плановете им, и тя имала да взема някакви пари. Бригадирът написа нещо на лист хартия и ги насочи към канцеларията. Погледна я, докато ѝ подаваше листа. Остана с впечатлението, че тя иска да каже нещо. Погрешно прие страха ѝ за свенливост.

— Всичко наред ли е? — попита бригадирът.

— Всичко ѝ е в пълен ред — рече той и наперено се отдалечи заедно с нея.

Когато пристигнаха отново в приземното жилище в Рейкявик, той дори не я докосна. Тя стоеше облечена в бедняшкото си палто, с пътната чанта в ръка и очакваше побоя, но както никога досега, нищо подобно не се случи. Ударът, който тя си беше нанесла сама и от който бе загубила съзнание, бе объркал мъжа ѝ. Не искаше да търси помощ, започна сам да я обгрижва с намерението да я свести и откакто се бяха оженили, това беше първият път, когато ѝ оказваше някакво внимание. Когато тя дойде на себе си, той ѝ каза, че трябвало да разбере едно нещо: никога нямало да го напусне. По-скоро щял да убие нея и децата. Тя била неговата жена и така щяло да бъде завинаги.

Завинаги.

Тя никога повече не се опита да избяга.

Годините минаваха. Плановете му да стане моряк се провалиха само след три рейда. Страдаше от морска болест и не можеше да свикне с нея. Не можа да преодолее и страха си от морето. Боеше се, че гемията ще потъне, боеше се, че ще падне в морето, боеше се от лошото време. При последния рейд ги застигна силна буря. Струваше му се, че всеки момент ще се обърнат, и през цялото време седя в столовата на кораба и плака, убеден, че последният му час е настъпил. След този случай никога повече не се върна в морето.

На жена си сякаш не бе способен да предложи нежност. В най-добрия случай демонстрираше незаинтересуваност. Първите две години от брака им като че ли изпитваше известно съжаление, след като я набиеше или я засипеше с обиди, които я докарваха до сълзи. Но с течение на времето престана да показва каквито и да било угризения, все едно че това, което ѝ причиняваше, не беше нещо неестествено и не съсипваше съвместния им живот, а бе правилно и необходимо. Понякога тя си мислеше и вероятно той го знаеше дълбоко в себе си, че насилието, което упражняваше върху нея, показва повече от всичко друго неговата слабост. Колкото повече я биеше, толкова по-окаян и нещастен се чувстваше. Обвиняваше обаче нея за това. Крещеше ѝ, че тя била виновна, задето така се отнася с нея. Тя била тази, която го предизвиквала, тъй като не можела да прави нещата така, както той искал.

Нямаха много приятели и никакви общи. Тя се изолира от всички скоро след като заживяха заедно. В редките случаи, когато срещаше старите си приятелки, никога не говореше за тормоза, на който я подлагаше мъжът ѝ, и с времето изгуби връзка с тях. Срамуваше се. Срамуваше се да бъде бита за щяло и за нещяло, срамуваше се заради подутите си очи, заради разцепените устни и синините по цялото тяло. Срамуваше се заради живота си, заради извратения си отвратителен живот, който другите не биха могли да разберат. Искаше да скрие всичко това, искаше да се скрие в затвора, който той бе построил за нея. Да се заключи в него и да хвърли ключа, така че никой да не може да го намери. Трябваше да приеме издевателствата му. Явно такава бе съдбата ѝ, неизбежна и непоправима.

Децата бяха всичко за нея. Те се превърнаха в нейни приятели и душеприказчици, всъщност тя живееше заради тях, особено заради Микелина, но и за Симон, щом поотрасна, както и за последното момче, което получи името Томас. Сама избра имената им. Той ги споменаваше само когато се оплакваше от тях — колко много ядели и колко шум вдигали през нощта. Децата страдаха, когато той я изтезаваше, и ѝ носеха безценна утеха, когато тя се нуждаеше от такава.

Той успя да ѝ избие и малкото самоуважение, което имаше. Тя беше сдържана по природа, стеснителна, винаги готова да угоди на всички, да помогне и услужи, беше дори прекалено покорна. Притеснено се усмихваше, ако някой я заприказваше, и трябваше да направи усилие, за да не изглежда твърде срамежлива. Той възприемаше това като проява на малодушие и черпеше енергия от издевателствата си над нея. Накрая не остана нищо от личността ѝ. Цялото ѝ съществуване се въртеше около него. Трябваше да задоволява капризите му. Да му слугува. Престана да се грижи за себе си, както правеше преди. Престана да се поддържа и да мисли за външния си вид. Под очите ѝ се появиха торбички, кожата на лицето ѝ увисна и посивя. Раменете ѝ се свлякоха, главата ѝ клюмна на гърдите ѝ, сякаш се боеше да вдигне очи нагоре. Изгубила блясък и цвят, някога гъстата ѝ красива коса сега бе винаги мръсна и разчорлена. Подстригваше я сама с кухненската ножица, когато ѝ се стореше, че е станала прекалено дълга.

Или когато на него му се стореше.

„Отвратителна мърла“, така я наричаше.