Гробна тишина

17

Най-после Ерлендур имаше за какво да говори на дъщеря си. Бе се ровил дълго време в Националната библиотека, събирайки информация от вестници и списания, които са излизали от печат през 1910-а, годината, в която Халеевата комета е преминала покрай Земята с огнената си опашка от смъртоносен циановодород. Беше получил специално разрешение да разлиства вестниците, вместо да ги гледа на микрофилми. Много му харесваше да се зачита в старите газети и списания, да слуша шумоленето им, да долавя миризмата на пожълтялата хартия, да усеща времето, съхранявано в пукащите се листове, тогава, сега и завинаги.

Свечеряваше се, когато седна до Ева Линд и започна да ѝ разказва за откритите в Гравархолт кости. Каза ѝ за археолозите, които бяха оградили неголям участък над мястото, където лежаха костите, и за Скарпхедин, който имаше подобни на бивни зъби, толкова големи, че не можеше да си затвори устата напълно. Разказа ѝ за касисовите храсти и за това, което Роберт им беше казал за недъгавата жена в зелено. Разказа ѝ и за Бенямин Кнудсен и неговата годеница, която един прекрасен ден изчезнала безследно, и как се отразило нейното изчезване върху младия Бенямин. Спомена още и за Хьоскулдур, който наемал къщата му през годините на войната, и за казаното от Бенямин, че жената, дето живеела на полето, била зачената в газостанцията през нощта, когато хората си мислели, че Земята ще загине.

— Било е в годината, когато Марк Твен е умрял — допълни Ерлендур.

Халеевата комета летяла със застрашителна скорост в посока към Земята, а опашката ѝ била съставена от отровни газове. Дори и кометата да не се сблъскала със Земята, та да я направи на парченца, планетата щяла да бъде изложена на газовете от опашката и те щели да унищожат всичко живо. Онези, които се страхували най-много, смятали, че ще бъдат изпепелени от огън и киселинни облаци. Паниката обхванала целия свят, не само Исландия. В Австрия, в Триест и Далмация[56], хората разпродавали собствеността си на безценица, за да могат да изживеят малкото време, което мислели, че им остава, в гуляи и веселби. В Швейцария девическите училища за знатни госпожици били почти празни, защото семействата на девойките считали, че трябвало да бъдат всички заедно, когато кометата дойде да разпарчетоса Земята. На свещениците било наредено да изнасят сказки по астрономия на разбираем за миряните език, за да намалят страховете на хората.

В Рейкявик много жени се разболели от страх пред идващия край на света. Мнозина вярвали, „напълно сериозно“, както бе формулирано в един от вестниците, че гладът през пролетта на тази година бил причинен от кометата. Старите хора разправяли, че последния път, когато кометата приближавала Земята, годината била също така много тежка.

Значителен брой рейкявикчани мислели през ония години, че бъдещето принадлежи на газа. Газови фенери имало навсякъде из града, макар и това да не било достатъчно за едно нормално улично осветление. Хората също ползвали газени лампи по домовете си. Било решено да се инвестира в модерна газостанция в покрайнините на града, която да задоволява всички нужди от газ на жителите на Рейкявик в бъдеще. Градската управа решила да сключи договор с немско газово дружество и в страната пристигнал инженерът Карл Франке[57] от Бремен с екип от специалисти, които започнали изграждането на газостанцията на Рейкявик. Тя била въведена в експлоатация през есента на 1910 година.

Самият газов резервоар бил чудовищно голям, 1500 кубични метра обем, наричали го „газовата камбана“, защото бил поставен във вода и се издигал или потъвал в зависимост от количеството газ в него. Рейкявикчани никога не били виждали такова чудо и си организирали екскурзии извън града, за да наблюдават изграждането му.

Резервоарът бил почти напълно готов, когато няколко жители на града се събрали в него през нощта срещу 18 май. Те смятали, че резервоарът е единственото място в страната, което можело да даде някаква надежда за спасение от отровните газове на кометата. Когато се разпространила мълвата, че в резервоара се веселят през нощта, хората започнали да се стичат натам, за да вземат участие в дивата оргия преди свършека на света.

Случилото се в резервоара през тази нощ се разчуло още в следващите няколко дни. Говорело се, че хората били мъртвопияни и се чифтосвали безразборно до сутринта или докато станало ясно, че светът няма да загине нито в сблъсък с Халеевата комета, нито в адския пламък на нейната опашка.

Мнозина смятали, че същата тази нощ в резервоара са били заченати доста деца, и Ерлендур си мислеше, че вероятно едно от тях години след това е срещнало съдбата си в Гравархолт и е било закопано в земята.

— Сградата на управлението на газостанцията все още си стои — каза Ерлендур на Ева Линд, без да знае дали тя го чува, или не. — Иначе всичко друго от нея е изчезнало. Бъдещето се е оказало не в газа, а в електричеството. Газостанцията е била на „Ройдараурщигур“, където сега се намира Хлемур. Тя е изиграла своята положителна роля, макар и да е била временна — в най-лошото и мразовито време бездомниците са ходели там да се топлят на газовите горелки, особено през нощта. Там в котелното е било доста оживено в мрака на късия ден.

Ева Линд изобщо не помръдна, докато Ерлендур ѝ говореше. Но той не се и надяваше. Не се надяваше на чудеса.

— Газостанцията е била направена на място, което се е казвало Елзумирарблехтур[58] — продължи той и се усмихна на иронията на съдбата. — Парцелът е бил дълги години пустеещ, след като са съборили газостанцията и са махнали резервоара. По-късно са вдигнали голяма сграда върху парцела, която днес приютява полицията на Рейкявик. Там е моят офис. Буквално на същото място, където някога се е намирал резервоарът.

Ерлендур млъкна.

— Ние постоянно чакаме края на света — каза той след известно време. — Независимо дали това ще е комета, или друго нещо. Всички ние имаме наш собствен край на света. Някои го предизвикват. Някои го желаят. Други се мъчат да го избегнат. Повечето се боят от него. Засвидетелстват му уважение. Но не и ти. Ти към нищо не проявяваш уважение. Не се боиш от твоя малък край на света.

Ерлендур отново замълча. Седеше и гледаше дъщеря си. Чудеше се дали има някакъв смисъл да ѝ говори, след като тя като че ли не чува нищо от това, което ѝ казва. Припомни си думите на доктора и се почувства някак доволен от това, че говори на дъщеря си. Почти никога не беше успявал да разговаря с нея разумно и спокойно. Караниците им бяха сложили отпечатък върху цялото им общуване и не бяха чести случаите, когато двамата сядаха да си побъбрят за удоволствие.

Всъщност те и тогава не разговаряха. Ерлендур се усмихна тъжно. Говореше той, а тя не слушаше.

От тази гледна точка всичко си беше както преди.

А може би не това искаше тя да чуе. Откриване на кости, газостанция, комета и дива оргия. Може би искаше да ѝ разкаже нещо коренно различно. За себе си. За тях.

Ерлендур се изправи на крака, наведе се над Ева Линд, целуна я по челото и излезе от стаята. Беше потънал в тежки мисли и вместо да тръгне надясно по коридора и да излезе от интензивното отделение, пое в обратната посока, без да обърне внимание на грешката си. Премина покрай затъмнени стаи, където други болни лежаха между този свят и ада, свързани към всевъзможни модерни апарати и уреди. Осъзна се чак когато стигна до края на коридора. Мислеше да се обърне, но от най-вътрешната болнична стая излезе нисичка жена и се блъсна в него.

— Извинявай! — каза тя с малко писклив глас.

— Не, ти извинявай! — отвърна той смутено и се огледа. — Нямах намерение да вървя в тази посока. Исках да изляза от отделението.

— Извикаха ме тук — каза жената.

Беше с невероятно рядка коса, възпълна, имаше огромни гърди под виолетовата си фланелка без ръкави. Лицето ѝ беше кръгло и с дружелюбно излъчване. Ерлендур забеляза, че на горната си устна има малки тъмни мустачета. Хвърли поглед в стаята, откъдето бе излязла, вътре на болнично легло лежеше завит възрастен мъж с побеляло изпито лице. До него на стол седеше жена в скъпо кожено палто и от време на време поднасяше кърпичка към устата си с ръка, облечена в ръкавица.

— Все още има хора, които вярват в медиумите — тихо каза жената, сякаш сама на себе си.

— Извинявай, не чух…

— Помолиха ме да дойда тук — повтори жената и леко издърпа Ерлендур встрани от вратата на стаята. — Той умира. Не могат нищо да направят. Жена му седи до леглото му. Тя ме помоли да видя дали ще успея да вляза във връзка с него. Той е в кома и казват, че нищо не може да се направи, но той просто отказва да умре. Сякаш не желае да се сбогува. Тя ме помоли да го намеря, но не мога да го открия.

— Да го откриеш ли? — попита Ерлендур.

— В отвъдното.

— Отвъдното… Ти да не си медиум?

— Тя не разбира, че той умира. Преди няколко дни излязъл и следващото, което чула, било от полицията — за катастрофа на шосе „Запад“. Смятал да ходи до Боргарфьордур. Някакъв камион му препречил пътя. Докторите казват, че няма надежда. В мозъчна смърт е.

Тя вдигна очи към Ерлендур, който я гледаше неразбиращо.

— Тя ми е приятелка.

Ерлендур нямаше представа за какво говореше тази жена и защо му приказваше подобни неща в мрачния коридор, шепнейки, сякаш двамата участваха в някаква конспирация. Никога преди не беше виждал жената. Пожела ѝ „довиждане“, по-скоро рязко, и смяташе да си тръгне, когато тя го сграбчи за ръката.

— Чакай! — каза тя.

— Какво?

— Чакай!

— Извинявай, но това не ми влиза в…

— Има някакво момче във виелицата — каза нисичката жена.

Ерлендур не чу добре.

— Има някакво малко момче във виелицата — повтори тя.

Ерлендур я гледаше, сякаш ударен от гръм. Дръпна си ръката, все едно че жената го бе порязала.

— Какви ги приказваш? — попита той, зашеметен.

— Познаваш ли го?

Тя погледна нагоре към Ерлендур.

— Изобщо нямам идея накъде биеш — гневно каза Ерлендур, обърна се и закрачи по коридора в посока към светлините над изходната врата.

— Няма от какво да се боиш — извика жената подире му. — Той го е приел. Той се е примирил с онова, което е станало. Случилото се не е по ничия вина.

Ерлендур се закова на място, обърна се бавно и втренчи очи в нисичката жена в другия край на коридора. Не можеше да разбере настойчивостта ѝ.

— Кое е това момче? — попита жената. — Защо е с теб?

— Няма никакво момче — каза грубо той. — Не знам какво имаш предвид. Изобщо не те познавам и не знам за какво момче говориш. Остави ме на мира, ей! — изкрещя той.

Обърна се отново и излезе от интензивното.

— Остави ме на мира! — пак изсъска през зъби.