Гробна тишина

18

Оказа се, че Едуард Хънтър е бил офицер в американската армия в Исландия по време на войната и един от малкото, които не са напуснали страната, след като Втората световна свършила. Джим, секретарят от британското посолство, го откри без особени трудности чрез американското посолство. Джим издирваше войници от дислоцираните тук навремето английски и американски войски, а според информацията от британското външно министерство малко от тях бяха все още живи. Повечето от англичаните, пребивавали в Исландия, бяха загинали в Африка, Италия или на Западния фронт при десанта в Нормандия през 1944 година. От американците, служили в Исландия, малцина бяха попаднали в тази битка, повечето изкарали военната си служба на острова до края на войната. Неколцина от тях останали в страната със своите исландски съпруги и с времето придобили исландско гражданство. Между тях беше и Едуард Хънтър.

Джим се обади на Ерлендур рано сутринта.

— Говорих с американското посолство и те ме насочиха към този Хънтър. Исках да ти спестя разкарването и приказвах с него лично. Надявам се това да не е проблем.

— Благодаря ти — каза в просъница Ерлендур.

— Хънтър живее в Копавогур.

— От войната насам ли?

— За съжаление, това не знам.

— Но тъй да се каже, все още живее в страната — каза Ерлендур, като търкаше очите си.

Не можа да спи добре през нощта, само придрямваше и сънуваше кошмари. Думите на жената с рядката коса от интензивното отделение не му излизаха от главата. Той не вярваше, че медиумите могат да бъдат посредници за връзка с отвъдния свят, и не мислеше, че те виждат нещо, което другите не виждат. Дори напротив, смяташе ги до един за измамници, които прекрасно умеят да измъкват информация от хората, да анализират поведението им, дори облеклото им, и на тази база да изграждат някакво познание за събеседниците си. То може наполовина да е вярно и наполовина да е съвсем погрешно. Въпрос на вероятност. Веднъж в офиса Ерлендур се беше изказал по темата с най-обидни думи, като за някаква дяволска тъпотия, за голямо разочарование на Елинборг. Тя вярваше в медиуми и в живота след смъртта и поради някаква причина бе решила, че Ерлендур е отворен за такива неща. Може би защото той беше от провинцията. Голяма грешка. Той не беше отворен за нищо свръхестествено. Но имаше нещо в жената от болницата и в казаното от нея, за което Ерлендур не можеше да престане да мисли и което не му даваше да заспи.

— Да, той е живял тук през цялото време — каза Джим и започна да се извинява, ако го бил събудил, нямал намерение да стори това, мислел си, че всички исландци стават рано през пролетта, той самият тъй правел, тази постоянна пролетна светлина не щадяла никого.

— Чакай малко, за исландка ли е женен?

— Вече говорих с него — каза Джим, като че ли не беше чул въпроса. — Очаква те. Полковник Хънтър е служил за известно време във военната полиция тук, в Рейкявик, и си спомня за някакъв, как го казвате вие това, злощастен случай. Готов е да ти разкаже за това. В продоволствената база в полето там горе. Това ли е думата, „злощастен“?

Джим беше казал на Ерлендур при първото му посещение в посолството, че имал особен интерес към исландския език, и се стараеше да използва различни думи, не само най-употребяваните.

— Прекрасна дума — отвърна Ерлендур, опитвайки се да покаже малко заинтересуваност. — Какъв точно?

— Той ще ти разкаже. А аз продължавам да търся информация за войници, умрели или изчезнали тук. Трябва да попиташ полковник Хънтър също и за това.

Сбогуваха се и Ерлендур се затътри към кухнята да си направи кафе. Все още го гнетяха тежки мисли. Дали можеше един медиум да каже от коя страна на битието са хората, които лежат между живота и смъртта? Той нямаше никаква вяра в подобни неща, но си мислеше, че ако може да се даде на хора, преживели загуба на любим човек, някакво успокоение, то той не би се възпротивил. Нямаше никакво значение откъде иде успокоението.

Врялото кафе опари езика му, щом сръбна от него. Избягваше да мисли за онова, което не му даваше мира през нощта и на сутринта. Някак успя да задържи тези мисли далеч от себе си.

Донякъде.

Едуард Хънтър, бивш полковник от американската армия, приличаше повече на исландец, отколкото на американец, тъй както посрещна Ерлендур и Елинборг на прага на еднофамилната си къща в закопчана жилетка от исландска вълна и с рехава побеляла брада. Косата му бе рошава, външният вид — леко гаменски, но бе дружелюбен и любезен. Поздрави ги с ръкостискане и ги помоли да го наричат Ед. С това напомни на Ерлендур за Джим. Каза им, че съпругата му била в САЩ на гости при сестра му. Той самият все по-рядко пътувал на Запад.

На път към дома на Хънтър Елинборг разказа за наученото от Баура за годеницата на Бенямин и за това, че била облечена в зелено палто, когато изчезнала. Елинборг смяташе, че това има голямо значение, но Ерлендур прекъсна разговора, казвайки по-скоро грубо, че не вярвал в призраци. Елинборг усети, че не му се ще да говорят повече по този въпрос.

Ед ги покани в просторна стая, в която Ерлендур, оглеждайки се наоколо, не видя да е останало много от живота на войника. На стената висяха две мрачни картини с исландски пейзаж, имаше няколко исландски глинени статуетки и семейни снимки в рамки. Нищо, което Ерлендур би свързал с военната служба или с войната.

Ед ги очакваше и вече бе приготвил кафе, чай и нещо за почерпка. След учтиво бъбрене за туй-онуй, което досади и на тримата, старият войник събра кураж и попита с какво може да им бъде от помощ. Говореше почти безупречен исландски, ясно и кратко, като че ли военната дисциплина отдавна бе изтрила от речника му всичко ненужно и излишно.

— Джим от британското посолство ни каза, че си служил тук по време на войната, между другото и във военната полиция, както и че си имал работа по някакви дела, свързани с продоволствената база, онази, която се е намирала там, дето сега е игрището за голф в „Граварвогур“.

— Да, сега редовно играя там голф — отвърна Хънтър. — Гледах по новините за костите, които сте открили в полето, и Джим ми каза, че сте обмисляли и това, дали може да е било някой от нашите войници от времето на войната, британец или американец.

— Случило ли се е нещо в тази продоволствена база? — попита Ерлендур.

— Крадяха — каза Хънтър. — Случва се в повечето подобни бази. Предполагам, вие бихте нарекли това „присвояване“. Група войници крадяха продоволствия и ги продаваха на рейкявикчани. Започнали на дребно, но станали с времето все по-уверени и започнали да крадат все повече и повече, докато накрая всичко това се превърнало в крупно предприятие. Началникът на базата също беше замесен. Всички получиха присъди и изчезнаха от тук. Добре си спомням случая. Бях си водил дневник и му хвърлих един поглед, след като Джим говори с мен. Всичко си припомних за това дело по кражба. Обадих се и на мой приятел от онова време, Фил, той ми беше началник. Заедно си го припомнихме.

— Как открихте кражбите? — попита Елинборг.

— Алчността ги провали. Кражба като тази, в такива размери е трудно да скриеш, пък и тръгнаха слухове, че там се случва нещо неестествено.

— Що за хора са били това?

Ерлендур извади цигарите си и Хънтър кимна с глава в знак, че му е все едно дали полицаят ще пуши. Елинборг обаче погледна Ерлендур укорително.

— Обикновени войници. Повечето. Началникът на продоволствената база беше с най-високия чин. Имаше и поне един исландец. Човек, който живееше в другия край на полето.

— Спомняш ли си името му?

— Не. Живееше със семейството си в небоядисана къща, подобна на колиба. Доста от продуктите открихме в нея. От продоволствената база. Записал съм в тефтера си, че имаше три деца, едно от които сакато, момиче. Другите бяха момчета, две. Майка им…

Хънтър замълча.

— Какво за майка им? — попита Елинборг. — Искаше да кажеш нещо за майката.

— Мисля, че тя бял ден не беше виждала.

Хънтър млъкна отново. Вглъби се в себе си, сякаш се опитваше мислено да се пренесе в ония стари времена, когато беше разследвал кражбата и бе попаднал в един исландски дом в каменистото поле на жена, за която той бе сигурен, че търпи насилие. И не случайно, епизодично — добре се виждаше, че е живяла в условия на продължително и системно насилие, физическо и психическо.

Той дори не я бил забелязал, когато отишъл в къщата заедно с други четирима военни полицаи. Веднага видял сакатото момиче, което лежало в опърпано легло в кухнята. Видял и двете момчета, които стоели едно до друго при леглото, без да помръдват, и гледали уплашено как военните нахлуват в дома им. Видял и мъжа да скача от стола си при кухненската маса. Полицаите не били предупредили за идването си и очевидно той изобщо не ги очаквал. Те умеели да преценяват хората и да познават дали биха създавали проблеми. Дали представлявали някаква заплаха. С този човек сякаш всичко било наред.

И после съзрял жената. Било ранна пролет и в къщата било сумрачно. Трябвало им известно време да привикнат с тъмнината в дома. Жената сякаш се криела там, дето му се сторило, че имало коридор към друга стая. Първоначално Хънтър си помислил, че там бил някой друг от крадците, който искал да се измъкне. Бързо тръгнал по коридорчето, като пътьом извадил пистолета си от кобура на кръста. Изкрещял нещо и насочил оръжието си към тъмнината. Сакатото момиче започнало да пищи. Двете момчета едновременно скочили, викайки нещо, което той не разбрал. И от мрака излязла тази жена, която той нямало да забрави, докато е жив.

Веднага разбрал причината, поради която се криела. Била жестоко пребита, горната ѝ устна била подута, а едното ѝ око било така отекло, че не можела да го отвори. Ужасена, го изгледала с другото си око и се привела някак несъзнателно надолу. Все едно си мислела, че той ще започне да я удря. Носела парцалива рокля, била с голи крака, обута в къси чорапи и вехти обувки. Косата ѝ била мръсна и висяла на сплъстени кичури. Сторило му се, че куца. Не бил виждал друго по-нещастно човешко същество през живота си.

Гледал я как се опитва да успокои момчетата си и разбрал, че не външния си вид се опитвала да прикрие.

Мъчела се да скрие срама си.

Децата замлъкнали. По-голямото момче се притиснало към майка си. Полковникът се обърнал и погледнал мъжа ѝ, сложил пистолета си в кобура, отишъл при него и му шибнал такава плесница, че проехтяла като гръм.

— Та тъй се получи — каза Хънтър, след като беше разказал историята си. — Не можах да се овладея. Не знам как стана. Не знам какво се случи с мен. Това беше необяснимо. Бях обучаван, разбирате ли, обучаван да се сблъсквам с какво ли не. Трениран да запазвам спокойствие, независимо какво се случва. Беше изключително важно никога да не губиш контрол, можете да си представите — войната и всичко това. Но когато видях тази жена… когато видях какво е трябвало да понесе, и очевидно не за пръв път, когато видях живота ѝ в ръцете на този човек, нещо се пречупи в мен. Нещо излезе извън контрол.

Хънтър млъкна.

— Преди да започне войната, служих две години в полицията на Балтимор. Тогава това не се наричаше „домашно насилие“, но си беше също толкова грозна работа. Така че се бях сблъсквал с проблема и преди. Винаги ме е отвращавало това нещо. Веднага разбрах за какво ставаше въпрос при тия хора, още повече че човекът беше крал от нас… но беше съден по вашите закони. — Ед сякаш искаше да се отръска от спомена за жената от каменистото поле. — Мисля, че не получи сериозна присъда. Преди да минат и няколко месеца, той се прибра вкъщи да бие нещастната жена.

— Тоест казваш, че там е имало сериозно домашно насилие — каза Ерлендур.

— От най-лошия вид. Истинска мъка бе да гледаш тази жена — отвърна Хънтър. — Чиста мъка! Както ти казах, веднага разбрах какво се случваше. Опитах се да говоря с нея, но тя не разбираше и дума английски. Казах на исландската полиция за нея, но те отговориха, че не можели да направят кой знае какво. В това отношение нещата не са се променили много, както разбрах.

— Не си ли спомняш имената на тези хора? — попита Елинборг. — Не си ли ги записал в тефтерчето си?

— Не, но би трябвало да ги има в нашите доклади. За разследването на кражбата. Освен това той беше работил в продоволствената база. Със сигурност съществуват някакви списъци на работниците. На исландските работници. А може и да е минало твърде дълго време.

— Добре, а войниците? — попита Ерлендур. — Тези, които вашият съд е осъдил.

— Те лежаха известно време във военния арест. Продоволствената кражба се смята за много сериозно престъпление. После бяха изпратени на фронта, на първа линия. То си беше като смъртна присъда.

— И всички ли ги заловихте?

— Това вече не знам. Кражбите бяха преустановени. Положението в продоволствената база се нормализира. Проблемът беше разрешен.

— Значи, не мислиш, че нещо от всичко това би могло да се свърже с костите?

— Не мога да кажа.

— А спомняш ли си за някакво безследно изчезване сред вашите редици или тези на британците?

— Имаш предвид дезертьори ли?

— Не, някое неизяснено изчезване. Във връзка с костите. Кой би могъл да е това? Дали може да се окаже американски войник от базата там?

— И идея си нямам. Никаква идея.

Още доста време си говориха с Хънтър. Изглеждаше, че му е приятно да разговаря с тях. Да си припомня отдавна миналите времена, въоръжен с безценния си бележник. Скоро стана дума за военните години в Исландия и за ефекта от присъствието на армията в страната, докато Ерлендур не осъзна, че не може да си позволи да бъбри повече. Изправи се, Елинборг също стана. Учтиво поблагодариха за отделеното време.

Хънтър ги изпрати до вратата.

— Как въобще открихте кражбата? — попита Ерлендур от прага.

— Открихме? — повтори Хънтър.

— Как попаднахте на следите ѝ?

— А, да, разбрах. Телефонно обаждане. Някой беше позвънил в централата на полицията и съобщил за значителна кражба от продоволствената база.

— Кой?

— Боя се, че не разбрахме. Никога не разбрахме кой се бе обадил.

Симон стоеше до майка си и зашеметен, гледаше как военният се извръща от тях с изражение на изненада и ярост, преминава през кухнята, удря Гримур в лицето без никакво предупреждение и го просва на пода.

Тримата войници на вратата стояха, без да помръдват, докато нападателят на Гримур се бе навел над него и крещеше нещо, което никой от семейството не разбра. Симон не можеше да повярва на очите си. Томас не откъсваше поглед от двамата мъже, Микелина, ужасена, се взираше в лежащия на пода Гримур. Симон погледна към майка си и видя сълзи в очите ѝ.

Гримур се оказа неподготвен за случващото се. Когато чуха двата джипа да се приближават до къщата, майка им побърза да влезе в коридора, за да не може никой да я види. Такава, с посинено око и сцепена устна. Гримур дори не стана от масата, като че ли изобщо не се притесняваше от това, че вече се знаеше какво е вършил с крадците от продоволствената база. Той очакваше приятелите си от базата с товар, който да скрият в къщата му. Смятаха да ходят вечерта в града, за да продадат някаква част от откраднатото. Междувременно Гримур беше спечелил достатъчно пари и бе започнал да говори, че ще се махне от каменистото поле, че ще си купи жилище, дори че ще си купи кола, но всичко това приказваше само когато беше в изключително добро настроение.

Войниците го отведоха. Сложиха го да седне в единия от джиповете и го откараха. Този, който ги водеше, човекът, който цапардоса Гримур и с такава лекота го свали на пода, просто се бе приближил към него и го бе ударил, без да се замисля колко силен е Гримур. После каза нещо на майка им, преди да се сбогува, но не като войник, а с ръкостискане, и се качи в другия джип.

Скоро в малката къщичка отново настана тишина. Майка им все още стоеше в коридора, сякаш не можеше да дойде на себе си след неочакваното посещение. Бавно се поглаждаше по насиненото око и гледаше втренчено в празното. Никога не бяха виждали Гримур да лежи на пода. Никога не бяха виждали някой да крещи на Гримур. Никога не го бяха виждали толкова безпомощен. Изобщо не можеха да разберат какво се бе случило, как се бе случило такова нещо, защо Гримур не се нахвърли върху войниците и не ги преби до безсъзнание. Момчетата се спогледаха, след това се обърнаха към майка си. Изведнъж се чу някакъв странен звук откъм Микелина, която седеше наполовина изправена в леглото си. После странният звук се чу отново. Беше хихикане, после кикот, който сестра им се опитваше да сподави. Но не успя и избухна в смях. Симон се усмихна и също започна да се смее. Томас се зарази от тях и не след дълго тримата вече се смееха неконтролируемо, до сълзи. Смехът им отекна в къщата, разнесе се над полето и се смеси с пролетната мекота навън.

След около два часа пристигна военен камион и отнесе от къщата консервите, които Гримур и другарите му бяха скрили там. Момчетата последваха камиона и тичаха след него през каменистото поле, докато той не влезе в базата, където започнаха да го разтоварват.

Симон не разбра какво точно се случи, не беше сигурен, че и майка му знаеше, но Гримур беше осъден на затвор и не се прибра вкъщи следващите няколко месеца. Отначало нищо не се промени в дома им. Сякаш не осъзнаваха, че Гримур го няма вече. И няма да го има поне за известно време. Майка им вършеше обичайната си домакинска работа и не се поколеба да използва получените чрез кражбите на Гримур пари, за да изхранва семейството си. По-късно си намери работа в стопанството на Гувунес, което се намираше на половин час пеша от дома им.

Момчетата изнасяха Микелина на слънце, когато времето беше хубаво. Понякога я вземаха със себе си, когато ходеха до Рейнисватн да ловят пъстърва. Ако хванеха достатъчно, майка им я изпичаше на тиган и си устройваха истинско угощение. Така изминаха няколко седмици. Хватката, в която Гримур ги държеше дори и когато го нямаше, лека-полека се отпусна. По-лесно се събуждаха сутрин, денят протичаше безгрижно, а вечерите преминаваха в спокойствие, каквото те не познаваха, но което беше толкова приятно, че будуваха до късно, разговаряха и играеха, докато капнеха от умора.

Отсъствието на Гримур се отрази най-много на майка им. Един ден, когато най-после осъзна, че той няма да се прибере скоро, тя се зае с почистване на семейното легло. Изнесе дюшека на двора, за да го проветри, изтупа го от прахта и нечистотиите. После изнесе и завивките, изтупа и тях, смени бельото с ново, изми децата едно след друго със зелен сапун и гореща вода в едно голямо корито, което постави на пода в кухнята, и най-накрая изми и себе си — косата и лицето, по което все още се виждаха следите от ударите на Гримур, после и цялото тяло, внимателно и щателно. Колебливо взе огледало и се огледа. Опипа се по окото и устната. Беше отслабнала, лицето ѝ изглеждаше по-сурово, зъбите — леко изпъкнали напред, очите ѝ бяха хлътнали, а носът, който един път бе чупен, имаше почти незабележима гърбица.

Към полунощ взе Микелина, Симон и Томас при себе си в леглото и четиримата спаха в него. От тогава насетне децата спяха при майка си в голямото легло, Микелина — от дясната страна, двете момчета — при нея, в лявата половина. Чувстваха се истински блажени.

Тя никога не посети Гримур в затвора. Докато отсъстваше, не споменаваха дори името му.

Една сутрин, скоро след като бяха прибрали Гримур, войникът Дейв се появи със своята риболовна пръчка, мина покрай къщата, кимна на Симон, който стоеше отпред, и продължи към Хавраватн. Симон го последва отдалеч, легна на известно разстояние и започна да следи действията му. Дейв прекара целия ден на езерото в спокойно безделничене, както и предния път. Изглеждаше, че не го интересува много дали ще хване риба, или не. Все пак улови три пъстърви.

Появи се отново на полето, когато се свечеряваше. Щом стигна до къщата, спря с трите риби в ръка. Като че ли се колебаеше, поне така се стори на Симон, който се бе прибрал вкъщи и наблюдаваше войника от прозореца на кухнята, като внимаваше Дейв да не го види. Най-накрая войникът взе решение и се отправи към вратата на къщата. Почука.

Симон беше казал на майка си, че е видял войника, онзи, който им беше дал пъстървата. Тя бе излязла да погледне дали не се задава, после беше влязла в къщата и си бе пооправила косата пред огледалото. Сякаш знаеше, че той ще намине към тях, като тръгне обратно към бараките в базата. И бе готова да го посрещне, когато дойдеше.

Отвори вратата и Дейв се усмихна, каза нещо неразбираемо и ѝ подаде рибите. Тя ги пое и го покани да влезе. Той колебливо пристъпи прага и застана в кухнята, неловко му беше, приличаше на зле разположен в обстановката предмет. Кимна с глава към момчетата и Микелина, която започна да протяга глава, все едно че искаше по-добре да огледа и прецени тоя войник, дето бе дошъл от толкова далеч в тяхната кухня, облечен в странната си униформа, с нелепа шапка на главата, подобна на обърната с главата надолу лодка, за която внезапно се сети, че не я е махнал при влизането си в къщата, та смутено побърза да я свали. Той не беше висок, но не беше и нисък, със сигурност беше минал трийсетте, слаб, с красиви ръце, които усукваха „преобърнатата лодка“, сякаш я изтискваха след пране.

Поканиха го на масата, той седна. Момчетата също седнаха до него, а майка им започна да приготвя кафе, истинско кафе от продоволствената база, кафе, което Гримур беше откраднал, но войниците не бяха намерили. Дейв знаеше, че Симон се казва Симон. Разбра и че Томас се казва Томас. Това бяха имена, чието произнасяне не му създаваше никакви проблеми. Но Микелина[59] му звучеше странно и той повтори името няколко пъти по смешен начин, който развесели всички в семейството. Каза, че името му било Дейвид Уелч, бил от Щатите, от място, което се наричало Бруклин. Каза още, че бил обикновен войник.

— A private[60] — поясни, но другите само го гледаха.

Домакините му изобщо нямаха представа за какво им говори.

Сръбна от кафето, изглеждаше, че много му харесва. Майка им седна на края на масата срещу него.

— I understand your husband is in jail — каза той. — For stealing.[61]

Не последва никаква реакция.

Погледна момчетата и извади от горното си джобче бележка. Повъртя я между пръстите се, сякаш не беше сигурен какво точно трябва да направи. След малко плъзна бележката по плота на масата към майка им. Тя взе бележката, разгъна я и прочете написаното в нея. Изненадано погледна мъжа, отново сведе поглед към бележката, все едно че недоумяваше какво да стори с нея. Сгъна листчето и го сложи в джоба на престилката си.

Томас успя някак си да обясни на Дейв, че иска той пак да каже „Микелина“, и когато войникът го направи, всички започнаха отново да се смеят. Микелина изкриви лице в искрена радост.

През цялото това лято Дейвид Уелч редовно идваше в къщата на каменистото поле. Сприятели се с децата и тяхната майка. Ловеше риба в двете езера и даваше на семейството всичко, което успяваше да хване. Даваше им и различни дреболии от базата, които им влизаха в употреба. Играеше си с децата, които много го харесваха, и винаги носеше малката си книжка, за да може да се разбира с тях на исландски. Едно от най-големите им забавления беше, когато той се опитваше да говори на исландски. Сериозният израз на лицето му не съответстваше по никакъв начин на онова, което казваше, или на начина, по който го казваше. Исландският му беше като на тригодишно дете.

Но той учеше бързо и за тях беше все по-лесно да го разбират, както и за него да разбира какво му казват те. Момчетата му показаха къде са най-добрите места за риболов и гордо го придружаваха из полето и около езерата. Учеха английски думички от него, както и текстове на модните американски песнички, които бяха чували да се пеят в базата.

Дейв изгради много специална връзка с Микелина. Не мина много време и той напълно я спечели на своя страна. Започна да я изнася навън, ако времето беше хубаво. Опитваше се да разбере за какво я бива. Вършеше, каквото майка им винаги бе вършила — раздвижваше ръцете и краката ѝ, подкрепяше я при ходене и ѝ помагаше да прави всевъзможни упражнения. Един ден доведе със себе си лекар от военната част, за да я види. Докторът извърши щателен преглед и я накара да направи различни упражнения. Светна с малко фенерче в очите и гърлото ѝ, раздвижи главата ѝ в кръг и опипа врата и гръбнака ѝ. Бе донесъл кутия с кубчета с различна големина и форма, и Микелина трябваше да ги подреди в пасващите за тях дупки. Това ѝ отне само миг. Казаха на лекаря, че се е разболяла на тригодишна възраст, че чувала всичко, което ѝ се говори, но почти не приказвала. Казаха му още, че може да чете, а майка ѝ я учела да пише. Докторът кимна доволно, давайки си вид, че е разбрал чутото. След прегледа дълго разговаря с Дейв и щом си тръгна, Дейв им обясни, че Микелина била съвсем нормално развита умствено. За семейството това не беше нещо ново. С течение на времето, чрез правилни упражнения и много търпелива работа, допълни Дейв, Микелина би могла да ходи без чужда помощ.

— Да ходи!

Майка им бавно приседна на кухненския стол.

— Дори да говори нормално — добави Дейв. — Вероятно. Тя никога ли преди не е ходила на лекар?

— Не го разбирам това — изпъшка тя.

— She’s okay — каза Дейв. — Just give her time.[62]

Тя обаче не го слушаше.

— Той е ужасен човек — изведнъж каза тя, а децата наостриха уши, защото никога не я бяха чували да говори по този начин за Гримур.

— Ужасен човек — продължи тя. — Проклета малка душица, която не заслужава да живее. Не знам защо такива като него се раждат изобщо. Защо има такива хора. Не го разбирам това. Защо им се позволява да се държат, както си искат? Как стават такива? Кое го прави такъв звяр? Защо му е позволено да се държи година след година като животно, да се нахвърля върху децата си и да ги унижава, а мен да ме пребива, така че да ми се иска да умра и да започвам да измислям начини да…

Тя въздъхна тежко и седна при Микелина.

— Срамно е да бъдеш жертва на такъв човек и да се затвориш в самотата си, да отказваш на всички да влязат в твоя мизерен свят, в който не желаеш да пускаш никого, най-малко децата си. Стоиш си там, събираш сили за следващия побой, който идва без предупреждение, а той е толкоз изпълнен с омраза, че човек не може да го разбере. Целият живот се превръща в очакване на поредната атака, кога ще дойде тя, колко лоша ще бъде, каква ли би могла да бъде причината за нея, как можеш да я избегнеш… Колкото повече му угаждам, толкова повече го отвращавам. Колкото повече раболепие и страх проявявам, толкоз повече ме мрази той. И ако му отвърна с някакво упорство, му давам повод да избие и последните остатъци живот от мен. Няма начин да постъпя правилно. Никакъв. Докато човек не започне да си мисли само за едно — всичко това да свърши, независимо по какъв начин. Само да се свърши.

В къщата се възцари гробна тишина. Микелина лежеше неподвижно в леглото си, момчетата бавно се приближиха до майка си. Слушаха всяка нейна дума в пълно изумление. Никога досега тя не бе открехвала вратичката, зад която криеше своята мъка. Беше живяла толкова дълго в нея, че бе забравила за всичко останало.

— Всичко ще се оправи — продума Дейв.

— Аз ще ти помогна — каза Симон абсолютно сериозно.

Тя го погледна. — Знам това — отвърна майка му. — Винаги съм знаела това, бедничкият ми Симон.

Дните се нижеха. Дейв прекарваше цялото си свободно време в полето със семейството и все повече и по-често с майка им, било в къщата или в разходки около Рейнисватн и до Хавраватн. На момчетата им се искаше да бъдат повече време с него, но той бе престанал да ходи с тях на риба, отделяше вече по-малко време и за Микелина. Но не му се сърдеха. Бяха забелязали някаква промяна у майка си, която свързваха с Дейв, и се радваха за нея.

Почти половин година след като Гримур беше отведен от военната полиция, в един прекрасен есенен ден Симон видя майка си и Дейв да вървят заедно в посока към дома им. Бяха много близо един до друг и съвсем ясно се виждаше, че се държат за ръце. Щом се приближиха, пуснаха ръцете си и увеличиха разстоянието помежду си. Симон разбра, че не искат да бъдат виждани по този начин от никого.

— Какво смятате да правите с Дейв? — попита Симон майка си една вечер, когато мракът се бе спуснал над полето.

Бяха в кухнята. Томас и Микелина играеха на нещо. Дейв беше прекарал с тях целия ден и се бе върнал в базата си. Този въпрос витаеше във въздуха през цялото лято. Децата бяха обсъждали темата помежду си по повод различни обстоятелства и накрая винаги си представяха, че Дейв встъпва в ролята на техен баща и прогонва Гримур надалеч, така че да не трябва да го виждат никога повече.

— Какво искаш да кажеш с това „правите“? — попита майка му.

— Ами когато той се върне — отвърна Симон и забеляза, че Томас и Микелина бяха престанали да играят и го гледаха.

— Има достатъчно време дотогава, за да мислим за това сега — каза майка им. — Той няма да се върне скоро.

— И все пак какво мислиш да правиш?

Микелина и Томас отклониха погледа си от него и го насочиха към майка си.

Тя погледна Симон, след това другите две деца.

— Той иска да ни помогне — каза.

— Кой? — попита Симон.

— Дейв. Иска да ни помогне.

— Какво ще направи?

Симон се опитваше да разбере какво има предвид майка му. Тя го погледна право в очите.

— Дейв познава хора като него. Знае как човек може да се отърве от тях.

— Какво мисли да прави? — повтори Симон.

— Ти не се тревожи за това — отговори майка му.

— Смята да ни отърве от него ли?

— Да.

— Как?

— Не знам. Казва, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Дори това не трябваше да ви казвам. Не знам какво възнамерява да прави. Може би ще говори с него. Ще го уплаши някак, та да ни остави на мира. Той казва, че има приятели в армията, които биха могли да му помогнат, ако се наложи.

— Но какво ще стане, ако Дейв си замине? — попита Симон.

— Да си замине?

— Да си тръгне от тук — поясни Симон. — Той няма да бъде тук вечно. Войник е. Войниците постоянно ги изпращат някъде. Постоянно идват нови войници в бараките. Какво ще стане, когато той замине? Какво ще правим тогава?

Тя погледна сина си.

— Ще намерим изход — каза тя с тих глас. — Тогава ще намерим изход.