Гробна тишина

6

Археолозите продължиха разкопките рано сутринта на следващия ден след откриването на костите. Полицаите, които бяха дежурили през нощта, им показаха къде Ерлендур бе изчовъркал ръката от земята. Скарпхедин доста се разлюти, като видя как Ерлендур беше разровил пръстта. „Проклети аматьори“, чуваше се да мърмори в брадата си чак до следобеда. В неговото съзнание разкопките бяха един вид свещенодействие — земните пластове трябваше внимателно да се отгръщат един след друг, докато цялата история на онова, което лежеше отдолу, не се изяснеше и тайните му не се разкриеха. Всяка дреболия имаше значение, всяка бучка пръст можеше да съхранява важно доказателство и некадърниците можеха да съсипят изключително важни сведения.

Докато разпореждаше на хората си какво да правят, той изля цялото това сърдито назидателно слово върху Елинборг и Сигурдур Оли, които нямаха никаква вина. Заради свръхпрецизните методи на археолозите работата вървеше много бавно. Над района надлъж и нашир бяха опънати ленти, за да се отделят различните участъци по определен ред. Най-важно беше при разравянето да не се променя положението на скелета и археолозите се погрижиха ръката да не се размести, докато я откопаваха и докато преглеждаха щателно всяка бучка пръст.

— Защо ръката стои изправена нагоре? — попита Елинборг, като спря Скарпхедин, който тъкмо профучаваше покрай нея.

— Невъзможно е да се каже — каза Скарпхедин. — В най-лошия случай този, който лежи тук, е бил все още жив, когато са го заравяли, и се е опитвал да окаже някаква съпротива. Опитвал се е да се изрови.

— Жив! — изпъшка Елинборг. — Да се изрови?

— Не е задължително да е станало така. Не е изключено ръката да е била в това положение, когато трупът е бил положен в земята. Прекалено рано е да се твърди каквото и да било. И не ми се пречкай сега.

Сигурдур Оли и Елинборг се учудиха, че Ерлендур го няма при разкопките. Той определено беше непредсказуем и от него можеше да се очаква всичко, но те знаеха, че случаите с изчезнали хора от миналото и настоящето му бяха слабост, и скелетът в земята можеше да се окаже ключът към някое старо дело, което Ерлендур с радост би изровил от пожълтелите доклади. Щом премина обед, Елинборг започна да му звъни на домашния и мобилния телефон, но без успех.

Около два часа следобед мобилният на Елинборг звънна.

— Горе ли си? — попита дрезгав глас.

Тя веднага го разпозна.

— Къде си?

— Ще се забавя малко. При изкопа ли си?

— Да.

— Виждаш ли храстите? Мисля, че са касис. На около трийсетина метра на изток от изкопа са, почти по права линия, и леко на юг.

— Касис? — Елинборг присви очи, докато се оглеждаше за храстите. — Да — каза тя, — виждам ги.

— Засадени са били там някога, трябва да е било отдавна.

— Да.

— Разбери защо! Дали някой е живял там, дали в миналото там не е имало къща. Отиди до архитектурния отдел на общината и намери чертежи и скици на района, дори въздушни снимки, ако имат. Може би ще трябва да преровиш документите от началото на века докъм хиляда деветстотин и шейсета година поне. Дори за по-дълъг период.

— Мислиш, че е имало къща тук, в това каменисто поле ли? — попита Елинборг и се огледа наоколо.

Дори не се опита да прикрие съмнението си.

— Мисля, че трябва да проверим това. Какво прави Сигурдур Оли?

— Рови се в документи за изчезнали хора от времето след войната, просто така, за да започнем с нещо. Чакаше те. Каза, че ти изпитваш особена радост от подобно кълване в стари документи.

— Преди малко говорих със Скарпхедин и той каза, че си спомня за някаква база там, южно от Гравархолт, през войната. Където сега е игрището за голф.

— База ли?

— Английска или американска база. Военна база. Казармени бараки. Не си спомни как се е казвала. Трябва да провериш и това също. Виж дали англичаните са докладвали за изчезнали хора от базата. Или американците, които са ги заместили[31].

— Англичани? Американци? През войната? Чакай, къде да търся това нещо? — попита Елинборг смаяно. — Кога американците са заместили англичаните?

— През четиресет и първа година. Може да е било някаква продоволствена база, поне така мисли Скарпхедин. А след това идва и въпросът за летните вили по каменистото поле там наоколо. Дали не е докладвано изчезване на човек във връзка с тях, пък било то и само някакви слухове или подозрения. Трябва да говорим с хората, които живеят в съседство.

— Твърде много работа заради едни стари кокали — каза Елинборг кисело и ритна камъчетата в прахта край изкопа. — Ти с какво се занимаваш? — попита тя така, сякаш го обвиняваше в нещо.

— С нищо приятно — отвърна Ерлендур и прекъсна разговора.

Ерлендур влезе отново в интензивното отделение, облечен в тънък зелен хартиен халат и с предпазна маска на устата. Ева Линд лежеше в голямо легло в една от стаите. Към нея бяха прикачени всякакви уреди и апарати, каквито Ерлендур не беше виждал и нямаше и най-малка представа за какво служат. На устата и носа ѝ имаше кислородна маска. Той стоеше до леглото при таблата откъм краката и гледаше дъщеря си. Тя все още беше в безсъзнание. Върху лицето ѝ бе изписан покой, какъвто Ерлендур не бе виждал преди. Някакво непознато му спокойствие. Така както лежеше, чертите на лицето ѝ бяха станали като че ли по-отчетливи, веждите ѝ — по-извити, скулите ѝ опъваха кожата, а очите сякаш бяха потънали в очните кухини.

Ерлендур позвъни на „спешна помощ“, когато не успя да свести дъщеря си там, пред стария родилен дом. Напипа слаб пулс и я покри с палтото си. Опита всичко, което можеше, за да ѝ помогне, но не посмя да я помести. Още преди напълно да осъзнае случващото се, пристигна същата линейка, която бе дошла и на „Тригвагата“, със същия лекар. Ева Линд внимателно бе положена на носилка и вкарана в колата. После линейката с пълна скорост измина късото разстояние до болницата.

Веднага подложиха Ева Линд на операция, която продължи почти цялата нощ. Ерлендур крачеше из малката чакалня до операционната и се чудеше дали да не позвъни на Халдора. Не му се искаше да ѝ се обажда. Накрая намери решение, разбуди Синдри Снайр и му разказа за сестра му. Помоли го да се свърже с Халдора, за да може тя да дойде в болницата. Разговорът им не продължи дълго. Синдри нямаше да се прибира в града скоро, а да пътува заради Ева Линд не виждаше причина. Връзката прекъсна.

Ерлендур стоеше под табелка, на която пишеше, че пушенето е строго забранено, и пушеше цигара от цигара. Докато един лекар от операционната не мина покрай него и буквално го заля с укори, че нарушава забраната. Мобилният му иззвъня в мига, когато докторът отмина. Беше Синдри със съобщение от Халдора — на Ерлендур щяло да му се отрази добре да постои един път и той на пост.

Призори лекарят, извършил операцията на Ева Линд, дойде да поговори с Ерлендур. Положението не беше добро. Не бяха успели да спасят бебето, а и животът на самата Ева беше в опасност.

— Състоянието ѝ е много тежко — каза лекарят, висок, фино сложен мъж около четиресетте.

— Да — отвърна Ерлендур.

— Продължително недохранване и злоупотреба с наркотици. Много малка вероятност имаше детето да се роди здраво, така че… макар и да е лошо да се говори така…

— Разбирам — каза Ерлендур.

— Обмисляла ли е аборт? В случаи като този…

— Тя искаше да роди детето — прекъсна го Ерлендур. — Мислеше, че то ще ѝ помогне, а и аз я окуражих. Опитва се да спре с наркотиците. Някаква малка част от Ева иска да се откъсне от този ад, малка част, която излиза на светло и желае да спре тая лудост. Но обикновено съвсем друга Ева решава нещата. По-жестока и безмилостна. Ева, която аз изобщо не разбирам. Някаква Ева, която желае това опустошение, този пъкъл.

Ерлендур осъзна, че говори на човек, когото изобщо не познава, и млъкна.

— Мога да си представя колко трудно е за родителите да преживяват такова нещо — каза лекарят.

— Какво се е случило?

— Разкъсване на плацентата. Масивни вътрешни кръвоизливи при разкъсването на зародишната ципа, всичко това в комбинация с въздействието на наркотици, още не знаем какви, не сме получили всички резултати от анализа. Загубила е много кръв и не успяхме да я върнем в съзнание. Това не е непременно фатално, но тя е невероятно изтощена.

И двамата млъкнаха.

— Успя ли да се свържеш с твоите хора? — попита лекарят. — За да може да бъдат с теб или…

— Няма „мои хора“ — отвърна Ерлендур. — Разведени сме. С майка ѝ. Но се погрижих тя да разбере за случилото се. Също и братът на Ева. Той е по работа в провинцията. Не знам дали майка ѝ ще дойде насам. Изглежда, че вече е получила своята доза притеснения. Било ѝ е много трудно през цялото това време.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Аз самият не мога да го разбера — каза Ерлендур и извади няколко малки найлонови торбички и шишенца с хапчета от джоба на палтото си.

Показа ги на доктора.

— Може би тя е взела нещо от това — каза.

Лекарят взе дрогата и я разгледа.

— Екстази?

— Така изглежда.

— Това обяснява нещата. Открихме в кръвта ѝ всевъзможни вещества.

Ерлендур сякаш се колебаеше за нещо. Помълчаха за известно време, после докторът попита:

— Знаеш ли кой е бащата?

— Не.

— Мислиш ли, че тя знае?

Ерлендур погледна лекаря и сви рамене. Отново млъкнаха.

— Ще умре ли? — попита Ерлендур след известно време.

— Не знам — каза докторът. — Да се надяваме на най-доброто.

Ерлендур все още не се решаваше да зададе въпроса. Бореше се с него, колкото и да бе ужасяващ, без да стигне до някакво заключение. Не беше сигурен дали иска да направи това. Накрая реши: каквото — такова.

— Мога ли да го видя? — попита той.

— Какво? Искаш да кажеш…?

— Мога ли да видя детето?

Лекарят погледна Ерлендур без учудване, единствено с разбиране. Кимна утвърдително и каза на Ерлендур да го последва. Минаха през един коридор и стигнаха до малка стая. Вътре нямаше никого. Докторът натисна някакъв бутон и флуоресцентните лампи на тавана заляха помещението с бяло-синя светлина. После се приближи до една метална маса и повдигна малкия чаршаф, който покриваше безжизненото трупче на бебе.

Ерлендур погледна детето и погали с пръст бузката му. Беше момиченце.

— Дъщеря ми ще излезе ли от комата, можеш ли поне това да ми кажеш?

— Не знам — каза лекарят. — Невъзможно е да се каже. Тя трябва сама да го поиска. Всичко зависи от нея самата.

— Горкото момиче — каза Ерлендур.

— Казано е, че времето лекува всички рани — продължи лекарят, като видя, че Ерлендур е на път да рухне. — Това важи за тялото не по-малко, отколкото за душата.

— Времето — отвърна Ерлендур и покри детето с чаршафа, — времето не лекува никакви рани.