Гробна тишина

8

Повечето собственици на парцели в северната част на Гравархолт бяха заети с пролетните си работи, когато Сигурдур Оли подкара колата си покрай каменистото поле с надеждата да намери проходим път. Елинборг пътуваше с него. Някои от жителите подкастряха дръвчета и храсти, други се бяха посветили на пролетното чистене, трети уплътняваха и укрепваха оградите си, а един-двама пък бяха оседлали коне и се готвеха да излязат да пояздят.

Слънцето беше в зенита си, денят бе тих и прекрасен. Сигурдур Оли и Елинборг бяха приказвали с неколцина стопани, без да научат нищо особено, и бавно се придвижваха към следващата къща в полето. Изобщо не бързаха в това хубаво време. Наслаждаваха се на възможността да излязат от града и да походят малко на слънце, да си поприказват със собствениците на вили, които пък се чудеха на това посещение от страна на полицията толкоз рано през деня. Някои бяха чули новините за намирането на скелета в каменистото поле. Други бяха в пълно неведение.

— Дали ще оцелее, или…? — попита Сигурдур Оли, когато за пореден път се качиха в колата и подкараха към следващата вила.

Бяха започнали да говорят за Ева Линд още на излизане от града и темата се връщаше отново и отново с периодични прекъсвания.

— Не знам — каза Елинборг. — Мисля, че никой не знае. Горкото момиче — изпъшка тя тежко и добави: — И горкият Ерлендур.

— Тя е наркоманка — продължи Сигурдур Оли със сериозно изражение. — Бременна е, но хойка, сякаш животът ѝ зависи от това, и накрая убива детето си. Не мога да изпитвам съчувствие към такива хора. Въобще не мога да съчувствам на такива хора. Не го разбирам това и никога няма да мога да го разбера.

— Ама теб никой не те и кара да им съчувстваш — каза Елинборг.

— Тъй ли! Никога не съм чул да се говори за тях по друг начин, освен че имали проблеми. Това, което съм научил от подобни… — Той замълча. — Не мога да съжалявам такива хора! — повтори отново. — Това са отрепки. Нищо друго. Отрепки.

Елинборг изпъшка.

— Как се чувстваш, като си толкова съвършен? Винаги добре облечен, избръснат и сресан, с американска диплома, с неизгризани нокти и никакви грижи, освен да имаш пари за хубави дрехи? Никога ли не се уморяваш от това? Никога ли не се уморяваш от самия себе си?

— Ноуп[32] — каза Сигурдур Оли.

— Трудно ли е да се прояви малко разбиране към тия хора?

— Те са отрепки и ти добре го знаеш. Макар и тя да е дъщеря на стария, това не я прави по-добра. Тя е като всички други като нея на улицата, които се дрогират и използват приютите и рехабилитационните центрове единствено като временна спирка, преди отново да започнат разпътния си живот, защото това е единственото, което отрепките искат. Да се шляят и да се друсат.

— Как върви при вас с Бергтора? — попита Елинборг, загубила всякаква надежда да промени мнението му за каквото и да било.

— Отлично — каза Сигурдур Оли уморено и се спря пред поредната къща.

Бергтора буквално не го оставяше на мира. Постоянно искаше да се чукат, вечер, сутрин и посред бял ден, във всички пози, за които човек можеше да се сети, и навсякъде из жилището — в кухнята, в стаята, дори в тясното помещение за пране, легнали или прави. В началото това го радваше, но впоследствие бе започнал да усеща признаци на умора и да изпитва съмнения относно нейните истински намерения. Не че бяха правили вял и скучен секс когато и да било, изобщо не, но тя никога преди не бе имала такова силно желание и толкова много хъс за любов. Двамата не бяха говорили сериозно за деца, въпреки че трябваше вече да са започнали да го правят. Достатъчно дълго време бяха живели заедно. Той знаеше, че Бергтора използва хапчета, но все си мислеше, че ще се опита да го върже чрез някое дете. Макар изобщо да нямаше нужда да го връзва чрез каквото и да било, защото той я обичаше по свой начин и не желаеше да живее с друга. „Но жените са непредсказуеми“, мислеше си той. Човек никога не знае какво ще му дойде до главата.

— Странно е, че от статистиката нямат имената на онези, които са живели в къщата, ако въобще някой е живял в нея — каза Елинборг и слезе от колата.

— В регистрите от този период е пълна каша. Огромен брой хора са се преселили в Рейкявик през годините на войната и след тях. Мнозина са се водили, че живеят и на двете места, преди да се устроят окончателно. А освен това, изглежда, са затрили част от списъците с жителите. Имат някакъв проблем с документацията. Човекът, с когото говорих, каза, че не може да ги намери толкова бързо.

— Може пък и никой да не е живял там.

— Не би трябвало да са живели дълго време в тая пустош. Може да са били регистрирани на друго място. Може да са се установили в полето за няколко години само, че дори и за месеци, докато е имало недостиг на жилища в Рейкявик през войната, и да са се пренесли във военните бараки след нея. Простолюдието от бараките. Как ти се струва тази теория?

— Пасва като ръкавица.

Собственикът на вилата ги посрещна на прага. Беше възрастен човек, слаб, със сковани движения, с рядка бяла коса, носеше тънка светлосиня риза, през която ясно се виждаше потникът му. Беше обут в сив бархетен панталон и нови спортни обувки. Покани ги да влязат и като видя, че вътре е пълно с какви ли не боклуци, Елинборг се зачуди дали човекът живее тук целогодишно. Попита го.

— Всъщност може да се каже — отговори мъжът и седна в едно кресло, а на тях им посочи столовете, които стояха в средата на стаята. — Започнах да строя преди около четиресет години и дойдох тук със старата ми ладичка преди пет, струва ми се. Или може да бяха шест години. Всичко ми се слива. Нямам намерение да живея повече в Рейкявик. Отвратителен град и…

— Имало ли е къща тук, в полето, може би вила, подобна на твоята, но не непременно използвана като такава? — попита Сигурдур Оли, който ни най-малко не се интересуваше от мнението на човека за столичния град. — Имам предвид, преди четиресет години, когато си започнал да строиш?

— Вила, но не съвсем вила…?

— Имало е една, от тази страна на Гравархолт — допълни Елинборг, — строена е по някое време преди войната.

Тя погледна през прозореца на стаята.

— Трябва да си я виждал оттук.

— Спомням си за къща там, беше небоядисана и недовършена. Отдавна я няма. По всяка вероятност имаше някакъв проблем с тази къща, трябвало е да има. Сравнително голяма, по-голяма от моята, но напълно запусната. Едвам стоеше изправена. Врати нямаше, прозорците изпотрошени. Понякога ходех натам, когато все още имах желание да ловя риба в Рейнисватн. Отдавна престанах да ходя за риба.

— Никой ли не е живял в къщата? — попита Сигурдур Оли.

— Не, нямаше никой в къщата тогава. Никой не можеше да живее там, почти се бе срутила.

— Така, значи, никой не е живял там, поне ти не знаеш — каза Елинборг. — А дали си спомняш за някого от тази къща?

— Защо питате за тая къща?

— Открихме човешки кости там в склона на хълма — каза Сигурдур Оли. — Не си ли гледал новините?

— Човешки кости? Не. На хората от къщата ли?

— Не знаем. Не знаем все още каква е историята на къщата, нито на онези, които са живели в нея — отвърна Елинборг. — Знаем кой е бил собственикът, но той е починал преди много време и все още не сме открили кой е бил регистриран, че живее там. Спомняш ли си нещо за военните бараки от другата страна на хълма? От южната страна. Продоволствена база или нещо подобно?

— Бараки имаше из цялата провинция — отговори старият човек. — И от англичаните останали, и от американците. Не си спомням нищо особено за тях, пък и това е било преди моето идване тук. Значително по-рано. Би трябвало да говорите с Роберт.

— Кой е Роберт? — попита Елинборг.

— Той е един от първите, които построиха вили тук, на тази земя. Ако не е умрял вече. Разбрах, че е отишъл в старчески дом. Роберт Сигурдсон. Ще го намерите, ако е жив.

Нямаше звънец на входа, тъй че Ерлендур трябваше да удари по масивната дъбова врата с длан, надявайки се, че чукането ще се чуе вътре в къщата. Собственикът ѝ Бенямин Кнудсен, търговец на едро от Рейкявик, беше починал в началото на седемдесетте. Наследили го неговите брат и сестра, които се нанесли в къщата след кончината му и живели в нея до смъртта си. И двамата не били семейни, но сестрата имала извънбрачно дете, момиче. Това момиче сега беше лекарка, неомъжена жена, доколкото Ерлендур успя да разбере. Живееше на първия етаж и даваше втория под наем. Ерлендур говори с нея по телефона. Определиха си среща на обяд.

Състоянието на Ева Линд беше все същото. Отиде да я види преди работа и дълго седя при нея, гледа уредите, отчитащи признаците на живот, маркучите, които влизаха в устата и вените ѝ. Тя не можеше да диша самостоятелно и беше включена на апаратно дишане. При движението си нагоре-надолу помпата издаваше съскащ звук. Уредът, който отчиташе сърдечния ритъм, показваше стабилна линия. На излизане от реанимацията Ерлендур поговори с лекаря, който му каза, че в състоянието на Ева Линд няма промяна. Ерлендур попита дали има нещо, което може да направи, докторът отговори, че макар дъщеря му да е в кома, добре е да ѝ приказва колкото се може повече. Да ѝ даде възможност да чува гласа му. Това често помагало и на роднините на болния. Помагало им да преодолеят шока. Ева Линд още не си била отишла и той трябвало да се отнася с нея като с жив човек.

Тежката дъбова врата най-после се отвори и жена на около шейсет години му подаде ръка и се представи. Елза. Беше слаба, с дружелюбно изражение, леко гримирана, с къса, тъмно боядисана коса, сресана на една страна. Бе облечена в джинси и бяла риза, не носеше пръстени, гривни или огърлици. Покани го в стаята си, посочи му къде да седне, беше спокойна и уверена в себе си жена.

— И що за кости мислите, че са това? — попита тя, след като той я уведоми за целта на посещението си.

— Не знаем, но една от теориите е, че са свързани с вилата, която е била там в съседство, къщата на твоя родственик Бенямин. Много време ли е прекарвал той там?

— Мисля, че никога не е ходил в къщата — отвърна тя тихо. — Беше трагична история. Майка ми винаги разказваше колко красив и умен бил той, как забогатял, но загубил годеницата си. Един ден тя изчезнала. Просто ей така. Била е бременна.

Ерлендур се замисли за своята дъщеря.

— Той изпаднал в депресия. Малко или никак не се занимавал с магазина си и със собствеността си и всичко започнало да се разпада, докато не му останало нищо освен тази къща тук. Умрял, така да се каже, в разцвета на силите си.

— Как е изчезнала тя? Годеницата му?

— Разправяха, че се хвърлила в морето — отвърна Елза. — Или поне това съм чувала за нея.

— Тя имала ли е депресия?

— Никога не се е говорело такова нещо за нея.

— И не са я намерили?

— Не, тя…

Елза млъкна по средата на изречението. Сякаш изведнъж бе разбрала какво всъщност има предвид той. Втренчи невярващи очи в него, като че ли бе огорчена, разочарована и сърдита, всичко в едно. Цялата се зачерви.

— Не ти вярвам!

— Какво? — каза Ерлендур, виждайки как тя внезапно се промени и се наежи срещу него.

— Мислиш, че това е тя. Че това са нейните кости!

— Изобщо нищо не мисля. За пръв път чувам за тази жена. Нямаме никаква идея кой е заровен там горе. Прекалено рано е да се каже каквото и да било за това кой може или не може да лежи там.

— Какъв е този интерес към нея? Какво знаеш, което аз не знам?

— Съвсем нищо — каза изненадано Ерлендур. — Не ти ли мина през ума това, когато ти казах за намирането на костите? Твоят родственик е имал къща там в местността. Годеницата му е изчезнала. Ние намираме кости. Не е трудно да се свържат нещата.

— Ти да не би да не си на себе си! Да не искаш да кажеш…

— Нищо не искам да кажа.

— …че той я е убил? Че Бенямин е убил своята годеница и я е заровил там, без да каже никому нищо през всичките тия години, докато умре, един съсипан за цял живот човек?

Елза бе станала права и ходеше из стаята.

— Ама чакай, нищо не съм казал — изпъшка Ерлендур. Помисли си, че е могъл да прояви малко повече проницателност и такт. — Абсолютно нищо — допълни.

— Мислиш ли, че това е тя? Костите, които сте намерили? Това тя ли е?

— Със сигурност не — каза Ерлендур, без да има никакви основания за това.

Просто искаше на всяка цена да успокои жената. Явно бе подходил невнимателно към нея, дал ѝ бе да разбере нещо, което нямаше основания да предполага, и сега съжаляваше за това.

— Знаеш ли нещо за вилата? — каза той, за да смени темата. — Дали някой е живял в нея преди петдесет или шейсет години? По време на войната или малко след това. Не могат да открият това в архивите.

— Господи, да не бях чувала подобно нещо! — изпъшка Елза. — Какво? Какво каза?

— Може той да е давал вилата под наем — каза Ерлендур в скоропоговорка. — Твоят родственик. По време на войната и след нея е имало тежка жилищна криза в Рейкявик. Наемите са били високи. Хрумва ми, че той може да е пуснал някого да живее там срещу нищожен наем. Дори да е продал мястото. Знаеш ли нещо за това?

— Да, мисля, че се говореше за такова нещо, че той е давал къщата под наем, но не знам на кого, ако за това питаш. Извинявай за сцената! Това беше толкова… Какви са тези кости? Цял скелет, мъж, жена, дете?

Беше се поуспокоила. Бе възвърнала самообладанието си. Седна отново и го погледна с питащи очи.

— Изглежда, че е цял скелет, но все още не сме достигнали до него — каза Ерлендур. — Твоят роднина имал ли е някакви документи за бизнеса или за имотите си? Нещо, което да не е още изхвърлено?

— Мазето долу е пълно с негови боклуци. Всевъзможни бумаги и кутии, които сърце не ми дава да изхвърля, нито пък имам сили да подреждам. Бюрото му е долу, има и няколко негови шкафа. Скоро ще имам време да ги прегледам.

Тя каза това с някакво съжаление и Ерлендур си помисли, че вероятно не е доволна от ролята си в живота — самотен обитател на огромна наследствена къща от старите времена. Огледа се и му се стори, че целият ѝ живот е сякаш по някакъв начин наследство от старите времена.

— Мислиш ли, че ние…?

— Заповядай. Можеш да разглеждаш колкото искаш — каза тя и се усмихна разсеяно.

— Мисля си… — рече Ерлендур и се изправи. — Знаеш ли защо Бенямин е давал лятната къща под наем? От пари ли е имал нужда? Не изглежда да е имал особена нужда от пари. С такава къща тук. С търговски бизнес. Казваш, че накрая всичко е изгубил, но през войната трябва да е спечелил достатъчно, за да се издържа, при това доста добре.

— Не, не мисля, че е имал нужда от пари.

— Защо тогава?

— Мисля, че някой го е помолил за това. Когато през войната хората са започнали да прииждат от цялата страна към Рейкявик. Като че ли е проявил съчувствие към някого.

— Значи, изобщо не е задължително да е вземал наем за мястото?

— Нищо не знам за това. Не мога да повярвам, че ти мислиш, че Бенямин е…

Тя спря в средата на изречението, все едно че не се осмеляваше да изкаже гласно онова, което си мислеше.

— Аз нищо не мисля — каза Ерлендур и се опита да се усмихне. — Твърде рано е да се мисли нещо.

— Не го вярвам.

— Кажи ми друго!

— Да.

— Тя има ли живи роднини?

— Кой?

— Годеницата на Бенямин. Има ли някой, с когото човек може да говори?

— За какво? Какво искаш да постигнеш с такъв разговор? Той никога не би могъл да ѝ стори нещо лошо.

— Разбирам. Но тъй или иначе, имаме кости, а тези кости са били на някого и няма да изчезнат. Трябва да проуча всички възможности.

— Тя имаше сестра, която е все още жива, доколкото знам. Казва се Баура.

— Кога е изчезнало онова момиче?

— Било е през четиресета година — каза Елза. — Казваха ми, че се случило през един прекрасен пролетен ден.