Гробна тишина

25

— Не мисля, че Томас искаше да му помага. Той по-скоро си мислеше, че така помага на мама. Искаше да го сплаши по някакъв начин и така да помогне на мама. Но най-вероятно е той изобщо да не е знаел какво прави. Беше толкова малък, горкото дете.

Микелина замълча и отправи поглед към Ерлендур. Той и Елинборг седяха в нейната стая и слушаха разказа ѝ за майката от каменистото поле, за Гримур, за това, как са се срещнали и как я е пребил за първи път. Разказваше им за това, как насилието е започнало да се увеличава с времето и как майка ѝ се е опитала да избяга от него, как той я заплашил, че ще убие децата ѝ. Разказа им и за живота в каменистото поле, за войниците от продоволствената база и кражбите, за Дейв, който ходел да лови риба в езерото, и за лятото, когато баща им бил вкаран в затвора; как войникът и майка им се влюбили един в друг; как братята ѝ я изнасяли на слънце; как Дейв ги водил на пикници и за мразовитото есенно утро, когато пастрокът ѝ се върнал от затвора.

Микелина си даде всичкото време, което ѝ бе нужно, за да разкаже историята си, опита се да не пропусне нищо важно или нищо от онова, което тя смяташе за важно от семейната им сага. Ерлендур и Елинборг седяха и слушаха. Отпиваха от кафето, което Микелина им поднесе, и опитваха от кекса — старата жена каза, че го била приготвила специално за тях, защото знаела, че Ерлендур ще я посети. Поздрави много искрено Елинборг и я попита дали има много жени сред разследващите полицаи.

— Почти никакви — отвърна Елинборг и се усмихна.

— Срамота! — каза Микелина и ѝ предложи да седне. — Би трябвало жените навсякъде да са начело!

Елинборг погледна към Ерлендур, който се усмихна вяло. Тя беше минала да го вземе от офиса, знаеше, че той е ходил на свиждане в болницата, и ѝ се стори, че е по-унил от обикновено. Бе го попитала за състоянието на Ева Линд, кой знае защо си мислеше, че се е влошило, но той ѝ каза, че всичко си било както преди. Когато го попита дали може да помогне с нещо, той само тръсна глава и каза, че нищо не можело да се направи, освен да се чака. Елинборг си помисли, че чакането е започнало доста да му се отразява, но не се осмели да зачекне тази тема. От дългия си опит знаеше, че Ерлендур не изпитва нужда да говори за себе си с други хора.

Микелина живееше на приземния етаж в малък блок в „Брейдхолт“[72]. Жилището ѝ бе неголямо, но много уютно. Докато тя приготвяше кафето в кухнята, Ерлендур разгледа стаята и снимките на семейството ѝ, или на хората, които той реши, че може да са нейното семейство. Фотографиите не бяха много, изглеждаше, че никоя от тях не е от каменистото поле.

Микелина започна да им разказва малко за себе си още докато се туткаше из кухнята и гласът ѝ се носеше през стаята. Започнала да ходи на училище късно, малко преди да навърши двайсет години. По същото време започнала и да лекува парезата си и бързо постигнала добри резултати. Ерлендур си помисли, че тя малко претупва собствената си история, но си замълча. Микелина била завършила училище задочно, след което се записала в университета и се дипломирала като психолог. Тогава била около петдесетте. Сега вече не работела.

Преди да започне да следва, осиновила дете, на което дала името Симон. Да създаде свое собствено семейство, би било трудно по причини, които може би нямало нужда да споменава. Старата жена се усмихна саркастично.

Каза им, че редовно ходела на каменистото поле през пролетта и лятото, наглеждала касиса, а есенно време беряла плодовете и правела сладко. Все още имаше малко от него, останало от миналата есен, и даде на гостите си да го опитат. Елинборг, бидейки разбирач на готварското изкуство, я похвали за сладкото. Микелина ѝ предложи да вземе каквото е останало, като се извини за малкото количество.

После им разказа за това, как станала свидетел на разрастването на столицата през годините — първо градът се разпростял до Брейдхолт, после със скоростта на пожар настъпил през Граварвогур към Мосфелсбайр, а сега и до Гравархолт, където тя живяла навремето и се сдобила с едни от най-тъжните си спомени.

— От това място всъщност имам само лоши спомени — каза тя. — С изключение на онова късо лято.

— Ти с този недъг ли си родена? — попита Елинборг.

Опита се да оформи въпроса си колкото се може по-учтиво, но установи, че няма учтив начин да се попита подобно нещо.

— Не — отвърна Микелина. — Разболяла съм се на три години. Била съм приета в болница. Мама ми разказваше, че имало тогава някакво правило, което забранявало на родителите да бъдат заедно с децата си в отделенията за лежащо болни. Мама тъй и не успя да проумее това отвратително и безмилостно изискване — да не ти се разрешава да бъдеш до детето ти, което лежи тежко болно и дори може да е на прага на смъртта. Отне ѝ няколко години да се убеди, че с подходящи тренировки можех да поправя пораженията, нанесени от болестта, но пастрокът ми не ѝ разреши да се грижи за мен, да се консултира с лекар и да ме изпрати на лечение. Имам спомен отпреди заболяването ми, дори не знам дали е било действителност, или сън, как съм на слънцето в една градина, вероятно където майка ми е била работничка, как тичам с всички сили, пищейки от радост, а мама ме гони. Друго не помня. Спомням си само, че можех да тичам на воля.

Микелина се усмихна.

— Често ми се явяват подобни сънища. В тях съм здрава и мога да се движа така, както ми се иска, главата ми не се тресе постоянно, докато говоря, имам контрол върху лицевите си мускули и те не разпъват физиономията ми на всички страни.

Ерлендур остави чашата си.

— Каза ми вчера, че си кръстила сина си на твоя брат, Симон.

— Симон беше прекрасно момче. Мой полубрат. У него нямаше нищичко от баща му. Или поне аз не видях такова нещо. Беше като мама. Нежен разбиращ, готов да помогне. Носеше жал в сърцето си това дете. Мразеше баща си и омразата го съсипа. Не биваше да му се налага да мрази каквото и да било. Беше като всички ни, уплашен през цялото си детство. Понякога, когато баща му се разбеснееше, се вцепеняваше от ужас. Гледаше как майка ни буквално е пребивана до безсъзнание. Аз се завивах с одеялото през глава, но виждах, че понякога Симон стои и гледа отвратителното зрелище, беше, като че ли по някакъв начин набира сили за сблъсък, по-късно, когато стане достатъчно голям и силен, за да може да спре баща си. Когато порасне достатъчно, за да се справи с него.

Понякога заставаше между тях. Изправяше се пред майка ни и се опитваше да го отблъсне. Мама се страхуваше в тези моменти повече за него, отколкото от самия побой. Не можеше дори да си помисли, че нещо може да се случи с децата ѝ.

Толкова невероятно мило момче беше Симон!

— Говориш за него, все едно е още дете — каза Елинборг. — Да не е мъртъв?

Микелина само се усмихна.

— А Томас? — попита Ерлендур. — Били сте три деца, двама братя и сестра.

— Да, Томас — промълви Микелина. — Той не приличаше на Симон. Баща им усещаше това.

Микелина отново замълча.

— На кого се обади майка ти? — попита Ерлендур. — Преди да се върне вкъщи.

Микелина не отговори. Стана и влезе в спалнята си. Елинборг и Ерлендур се спогледаха. След малко Микелина се върна, носеше сгънат на четири лист. Разгъна го и прочете наум написаното в него, след което го подаде на Ерлендур.

— Мама ми даде тази бележка — каза тя. — Добре си спомням как Дейв я плъзна през кухненската маса към нея, но така и не разбрахме какво пишеше в нея. Мама ми я показа много по-късно. Години по-късно.

Ерлендур прочете бележката.

— Дейв е накарал някой исландец или войник, който е знаел исландски, да му напише бележката. Мама я пазеше през целия си живот и естествено, аз ще я занеса с мен в гроба.

Ерлендур гледаше листа хартия. Думите бяха написани с разкривени печатни букви, но бяха много ясни:

АЗ ЗНАМ КАКВО ТИ ПРАВИ ТОЙ.

— Мама и Дейв се уговориха тя да се свърже с него в мига, в който пуснеха пастрока ми от затвора. Дейв щеше да дойде да ѝ помогне. Не знам точно какво мислеха да правят.

— Тя не е ли могла да получи помощ в Гувунес? — попита Елинборг. — Там сигурно са работели много хора.

Микелина я погледна.

— Майка ми понасяше насилието му цяло десетилетие и половина. Физическото насилие. Той млатеше тялото ѝ, понякога толкова свирепо, че тя не можеше да стане няколко дни от леглото, дори по-дълго. Но освен това я подлагаше и на душевно насилие, което може би бе по-лошото от двете, защото, както казах вчера на Ерлендур, то унищожи майка ми. Тя започна да се самопрезира също толкова силно, колкото той я презираше. Дълго време беше обзета от желание за самоубийство, но заради нас, заради децата ѝ, това желание си остана неосъществено. Дейв пооправи малко нещата през онези шест месеца, които прекара с нея, но тъй или иначе, тя не би могла да моли когото и да било друг за помощ освен него. Никога не бе казала никому за това, което е търпяла през годините, мисля, че беше готова по-скоро да изтърпи поредния побой, ако се наложеше, отколкото да сподели с друг какво става вкъщи. В най-лошия случай мъжът ѝ щеше да я пребие и всичко щеше да си бъде както преди.

Микелина погледна Ерлендур.

— Дейв така и не дойде.

След това погледна Елинборг.

— Но нищо не стана така, както преди.

— По телефона ли се обади?

Гримур сложи ръце върху раменете на Томас.

— На кого се обади тя, Томас? Ние не трябва да имаме тайни един от друг. Майка ти си мисли, че може да има тайни, но това е голяма грешка. Може да се окаже много опасно да имаш тайни.

— Недей да се възползваш от момчето! — каза майка им.

— А, ето че сега започна и на мен да ми заповядва — продължи Гримур, като разтриваше раменете на Томас. — Как са се променили тук нещата! Какво ли ще е следващото?

Симон застана до майка си. Микелина се дотътри до тях. Томас се разплака. На чатала на панталона му се образува тъмно петно, което започна бързо да се уголемява.

— И отговори ли ти някой? — попита Гримур.

Усмивката му беше изчезнала, подигравателният му тон беше изчезнал, лицето му бе станало сериозно. Те не сваляха очи от белега на лицето му.

— Никой не отговори — каза майка им.

— Никакъв Дейв, който да иска да дойде тук и да оправи нещата?

— Никакъв Дейв — каза майка им.

— И къде ли може да е плямпалото? — рече Гримур. — Сутринта един кораб отплава. Натъпкан догоре с войници. В Европа със сигурност се нуждаят от войници. Не може всички да си стоят удобно в Исландия, където нямат какво друго да правят, освен да чукат жените ни. Или пък може и него да са го пипнали. Това се оказа значително по-голямо дело, отколкото аз си мислех, много глави хвръкнаха. Много по-важни от моята, офицерски глави. И те не бяха доволни от това.

Той изблъска Томас встрани.

— Ама изобщо не бяха доволни от това.

Симон стоеше плътно до майка си.

— Има само едно нещо във всичко това, дето не мога да го разбера — каза Гримур, приближавайки се до майка им, дотолкова, че усетиха киселата му воня. — Просто не го разбирам. Не мога да го проумея. Ясно ми е, че ти би легнала под първия срещнат, който те погледне, след като ме отведоха. Ти си си курва. Но той какво си е мислел?

Гримур почти се докосна до нея.

— Какво видя той у теб?

Гримур вдигна двете си ръце към главата ѝ.

— Ти, проклета, грозна дрипло!

— Мислехме си, че ще ѝ се нахвърли и този път ще я убие. Очаквахме го. Аз треперех от страх, Симон не се чувстваше по-добре. Чудех се дали ще успея да се добера до някой нож в кухнята. Но нищо не се случи. Те се гледаха в очите и вместо да ѝ се нахвърли, той отстъпи назад.

Микелина замълча.

— Никога не съм била по-уплашена през живота си. А Симон не беше вече същият след това. Започна все повече и повече да се отдалечава от нас. Бедничкият Симон.

Тя заби очи в пода.

— Дейв изчезна от живота ни също толкова внезапно, колкото и се беше появил — каза тя. — Мама не го видя повече.

— Казвал се е Уелч по фамилия — намеси се Ерлендур. — Проверяваме какво се е случило с него. Как се е казвал доведеният ти баща?

— Казваше се Торгримур — каза Микелина, — но винаги го наричахме Гримур.

— Торгримур — повтори Ерлендур.

Спомни си за такова име от списъка с исландците, които бяха работили в продоволствената база.

Мобилният му телефон започна да звъни някъде в палтото му. Беше Сигурдур Оли, който се обаждаше от разкопките в каменистото поле.

— Би трябвало да дойдеш тук — каза Сигурдур Оли.

— Тук? Къде? — попита Ерлендур. — Къде си?

— При разкопките, къде другаде! — отвърна Сигурдур Оли. — Извадиха костите и мисля, че открихме кой лежи там.

— Кой лежи там ли?

— Да, в гроба.

— Кой е това?

— Годеницата на Бенямин.

— А?

— Годеницата на Бенямин.

— Защо? Защо мислиш, че това е тя?

Ерлендур бе отишъл в кухнята, за да говори спокойно.

— Ела тук и виж сам — каза Сигурдур Оли. — Не може да бъде никой друг. Просто ела и виж сам.

И затвори телефона.